Определение № 214 от 30.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 2320/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] / в несъстоятелност / против решение № 1309/09.06.2017г. по т.д.№1302/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав. С него е отменено решение №146/19.01.2017 год. по т.д.№3895/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VI- 7 състав, като вместо това са отхвърлени предявените от синдиците на [фирма] / в несъстоятелност / против [фирма], искове с правно основание чл.59 ал.5 от ЗБН, за прогласяване относителната недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] / в несъстоятелност/ на извършени прихващания от ответника [фирма], с изявления вх.№11186/06.11.2014г. и вх.№11288/06.11.2014г. Касаторът счита, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че неоснователно и без да извърши предвидените процесуални действия, съставът на САС е отказал да се произнесе по единия от евентуално съединените искове, а именно този по чл.59 ал.3 от ЗБН. Счита,че след като въззивният съд е приел, че не е сезиран с такъв иск, но докладът на първоинстанционния съд съдържа приемане на такава претенция, съдебният състав на САС е следвало да изготви нов доклад по делото, с който да уточни какви претенции са предявени и да извърши ново разпределение на доказателствената тежест между страните. Поддържа, че като не е направил това, въззивният съд е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствените правила, което е самостоятелно основание за отмяна на решението. Изразява несъгласие с извода на съда относно приложимостта на разпоредбата на чл.59 ал.5 от ЗБН / в редакция ДВ бр.98/2014г., в сила от 28.11.2014г./ към процесните прихващания, извършени на 06.11.2014г. Счита за ирелевантен въпроса дали нормата на чл.59 ал.5 от ЗБН е материалноправна или процесуалноправна. Излага доводи, че приложима по отношение на правото да се иска обявяване на относителна недействителност на прихващането е не законовата норма, действала към момента на извършване на прихващането, а нормата действаща към момента на възникването на потестативното право за обявяване на относително недействителни на извършени прихващания. Поддържа, че това потестативно право, както и всички права, предвидени в чл.59 от ЗБН, възниква едва в момента, когато по отношение на банката е открито производство по несъстоятелност и едва от този момент същото може да бъде упражнено. Твърди, че тъй като производството по несъстоятелност на [фирма] е открито с решение от 22.04.2015г. по т.д.№7549/2014г. на СГС, в този момент в полза на кредиторите на несъстоятелността възникват всички специални преобразуващи права, предвидени в ЗБН, включително това по чл.59 ал.5 от ЗБН. Според касатора именно към тази дата - 22.04.2015г. следва да се преценява коя е действащата материалноправна норма, която урежда фактическия състав на правото на кредиторите да искат да бъдат обявени по отношение на тях за относително недействителни извършените прихващания и това е нормата на чл.59 ал.5 от ЗБН, в редакцията й обн. ДВ бр.98/2014г., в сила от 28.11.2014г. В изложението по чл.280 ал.1 от ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/Може ли съдът да извърши промяна в правната квалификация на предявените искове, извършена от първоинстанционния съд и да откаже да се произнесе по един от тях, без да направи нов доклад по делото?; 2/Какъв е характерът на нормата на чл.59 ал.5 от ЗБН - материалноправна или процесуалноправна, както и дали ако е материалноправна, същата преурежда правоотношения, възникнали преди изменението й, обн. в ДВ бр.98/2014г.?; 3/С предявяване на иск за обявяване на недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на [фирма] / в несъстоятелност/, на извършени от кредитополучатели на банката прихващания, оспорва ли се действителността на извършеното прихващане въз основа на приета след изявлението за неговото извършване правна норма и в тази връзка извършва ли се преуреждане на възникналото поради прихващането правоотношение ?; 4/ Към кой момент следва да се извършва преценката за относителната недействителност на извършените прихващания по реда на чл.59 ал.5 от ЗБН - към момента на тяхното извършване, когато банката не е обявена в несъстоятелност или към момента на обявяването й в несъстоятелност, който за [фирма] /н./ е 22.04.2015г.? 5. Коя е приложимата правна норма при извършване на преценката за относителната недействителност на извършените прихващания по реда на чл.59 ал.5 от ЗБН - тази, в редакцията й към момента на тяхното извършване, или тази в момента на обявяването в несъстоятелност на [фирма], когато за нейните кредитори възниква потестативното право да искат обявяване на тяхната недействителност? По отношение на първия въпрос поддържа, че е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./– противоречие със задължителните разяснения в ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №160/07.10.2016г. по т.д.№2148/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. По отношение на останалите четири въпроса поддържа допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. –противоречие на въззивното решение с влязло в сила решение №2212/19.12.2016г. по т.д. №1765/2016г. на Софийски апелативен съд. По отношение на тези четири въпроса се твърди и наличието на допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като касаторът обоснова това основание с липса на съдебна практика по поставените въпроси. Ответната страна [фирма], счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че въззивният съд не се е произнасял по първия въпрос. За останалите четири въпроса твърди,че са неясни, както и че не са разрешавани в решение №2212/19.12.2016г. по т.д. №1765/2016г. на Софийски апелативен съд. Изтъква,че не са представени доказателства, че цитираното от касатора въззивно решение е влязло в сила. Поддържа също,че касаторът не е обосновал и наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК като не е посочил каквато и да е съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване на закона или съдебна практика, нуждаеща се от осъвременяване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е изтъкнал, че предвид диспозитивното начало в гражданския процес не може да излезе извън сезиралото го искане и да даде на ищеца защита, която не е претендирал, поради което следва да разгледа исковете за прогласяване недействителността на процесните прихващания на единственото поддържано с исковата молба от ищеца основание, а именно предвид извършването им от ответника след началната дата на неплатежоспособност на банката. Съставът на САС е изтъкнал, че с нормата на чл.59 от ЗБН е дадена специална уредба на действието, респективно недействителността на прихващанията, извършени от или по отношение на банка в несъстоятелност, предвид на което и като специален закон досежно института на прихващането последната изключва приложението на общите разпоредби на чл.3 от ЗБН и чл. 60 от ЗБН. Изложил е съображения, че нормата на чл. 59 от ЗБН е материалноправна, доколкото урежда отношенията по валидно извършване на извънсъдебно прихващане в хипотезата на ал. 1 на същата разпоредба, респективно по прогласяване недействителността на действията по извършени извънсъдебни прихващания в хипотезите на ал.3 и ал.5 на същата разпоредба. Посочил е, че новите материалноправни разпоредби се прилагат спрямо настъпили при тяхното действие юридически факти, като обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение и то с изрична законова разпоредба – чл.14 от ЗНА. Изтъкнал е, че за да действа новият граждански закон спрямо възникналите преди влизането му в сила правоотношения, е необходимо законодателят изрично да му придаде обратна сила. Констатирал е, че спорните отношения по извършените от ответника прихващания с изявления, достигнали до банката на 06.11.2014г., са осъществени преди изменението на разпоредбата на чл. 59 ЗБН с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г., обнародван с ДВ бр.98 от 28.11.2014г. Посочил е, че с разпоредбата на параграф 12 от ПЗР на същия закон е предвидено той да влизе в сила от обнародването му в ДВ /28.11.2014г./, като предвид избрания от законодателя подход, изрично разписан в нормата на параграф 12 от ПЗР на закона, на приетите нови материалноправи норми не е придадено обратно действие по смисъла на чл. 14 от ЗНА, и напротив разписаното законодателно решение е законът да влиза в сила от датата на публикуването му в ДВ. С оглед това съдът счита, че новата разпоредба намира приложение само за възникналите след влизането й в сила правоотношения и факти, но не и по отношение на заварените като вече възникнали такива, както и по отношение на вече настъпили правни последици от юридическите факти – в случая осъщественото чрез прихващането погасяване на насрещните вземания до размера на по - малкото от тях. По тези съображения въззивният съд е стигнал до извода, че при извършване преценка за действителност на процесните прихващания, извършени с едностранни изявления от ответника, следва да се приложи действалият към датата на извършването на прихващанията материален закон, или нормата на чл. 59 от ЗБН в редакцията й преди изменението й с ДВ бр. 98/2014г. в сила от 28.11.2014г. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 59 ал. 5 от ЗБН, в приложимата й редакция, недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността, освен за частта, която кредиторът би получил при разпределението на осребреното имущество, е прихващането, извършено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, независимо от това кога са възникнали двете насрещни задължения. Изтъкнал е, че нормата на чл. 59 ал.5 от ЗБН е ясна и недвусмислено сочи, че относително недействителни са само онези прихващания, извършени от длъжника, който по специалния Закон за банкова несъстоятелност е винаги банката, след началната дата на неплатежоспособност. Посочил е, че процесните прихващания не са извършени от длъжника – банката в несъстоятелност, а от ответника [фирма] с едностранни изявления на последното лице, предвид на което и по отношение на същите правни действия не е налице фактическият състав на нормата на чл. 59 ал.5 от ЗБН за прогласяване на относителната им недействителност, доколкото е налице разлика в субекта, извършил атакуваните действия и субекта, по отношение на чиито действия последната норма е предвидила възможността да бъдат прогласени за относително недействителни. С оглед изложеното съдът е приел предявените искове по чл. 59 ал.5 от ЗБН за неоснователни. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият поставен от касатора въпрос не е обуславящ за изхода на производството, доколкото не съответства на данните по делото. С постановеното от него решение №146/19.01.2017г. по т.д.№3895/2016г., Софийски градски съд, ТО, VI- 7 състав, е приел, че е сезиран с иск по чл.59 ал.5 от ЗБН и се произнесъл по него, като с диспозитива на решението е отхвърлил именно предявения иск по чл.59 ал.5 от ЗБН. Следва да се отбележи, че съдът в първото съдебно заседание е дал възможност на ищеца да конкретизира дали прави искане за изменение на иска чрез въвеждане на ново основание, като пълномощникът на ищеца е заявил изрично, че предявява само иск по чл.59 ал.5 от ЗБН. Постановявайки въззивното решение, съставът на САС се е произнесъл именно по иска, разгледан от първоинстанционния съд, без да променя определената от последния правна квалификация на иска. Следователно поставеният въпрос не е относим към фактите по конкретния спор, не съответства на извършените от въззивния съд процесуални действия и поради това не отговаря на общата предпоставка за достъп до касация. Втори, трети, четвърти и пети въпрос, доколкото същите са взаимно свързани и отчасти се преповтарят, могат да бъдат обобщени като въпрос относно това коя е приложимата редакция на чл.59 ал.5 от ЗБН към прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на нормата с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г. /обн. ДВ бр. 98/2014г., в сила от 28.11.2014г./. Въпросът е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е извел извода си за неоснователност на предявените искове въз основа на съображенията, че при извършване преценка за действителност на процесните прихващания, извършени с едностранни изявления от ответника, следва да се приложи действалият към датата на извършването на прихващанията материален закон, или нормата на чл. 59 от ЗБН в редакцията й преди изменението й с ДВ бр. 98/2014г. в сила от 28.11.2014г. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./, както и чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Не е обоснован допълнителният селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./., тъй като касаторът не е представил цитираното в изложението решение №2212/19.12.2016г. по т.д.№ 1765 /2016г. на Софийски апелативен съд, съответно не са налице и доказателства, че същото е влязло в сила. Поставеният въпрос обаче е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото касае тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.59 ал.5 от ЗБН, при липса на формирана задължителна съдебна практика. Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по въпроса: коя е приложимата редакция на чл.59 ал.5 от ЗБН към прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на нормата с параграф 9 от Закон за изменение и допълнение на държавния бюджет на Република България за 2014г. /обн. ДВ бр. 98/2014г., в сила от 28.11.2014г./. На основание чл.59 ал.7 от ЗБН, касаторът е освободен от предварително заплащане на държавна такса. Воден от горното, състав на Върховния касационен съд, Първо търговско отделение