Определение № 2145 от 13.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4702/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. С. К., чрез адвокат А. П., срещу въззивно решение № 242 от 22.07.2022 г., постановено от Смолянския окръжен съд по в.гр.д. № 235/2022 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Моли за отмяна на въззивния съдебен акт и уважаване на претенциите, както и присъждане на съдебноделоводните разноски. Насрещната страна “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, представлявано от управителя Р. Я., чрез адвокат Б. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Смолянски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Смолянски районен съд, отхвърлил исковете на М. С. К. против “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, за отмяна на заповед за уволнение № 26/09.11.2021 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на служителя на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и за заплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Осъдил ищеца М. К. да заплати на работодателя съдебноделоводни разноски. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът е работил на длъжността “ръководител експлоатационен район и група в строителството“, с място на работа експлоатационен район 40 – Баните. Трудовото правоотношение е прекратено, считано от 11.11.2021 г. със заповед № 26/09.11.2021 г. на управителя на “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД – Смолян, поради сключване на договор за управление на предприятието с новия управител. С договор за възлагане на управлението на дружеството-работодател № ЧР-02-005/20.10.2021 г., сключен между изпълнителния член на УС на “Български ВиК холдинг“ ЕАД и Р. Я., като управител на дружеството-работодател, последната е приела да управлява дружеството за срок до провеждане на конкурс и избор на управител на дружеството. Възложени са й правомощия да взема решения по всички въпроси, които не са от компетентността на едноличния собственик на капитала, да сключва, изменя и прекратяван трудови и граждански договори и др. Съдът приел, че в случая е налице уволнение, извършено по реда на чл. 328, ал. 2 КТ. Съдът изяснил, че при преценка законността на уволнението по чл. 328, ал. 2 КТ не може да осъществява контрол върху целесъобразността на възложените с договора икономически и социални задачи. Конкретно приел, че оспорваната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение съдържа всички изискуеми от закона реквизити: в същата е посочен работодателят, авторът на заповедта – управителят на дружеството. За неоснователно приел оплакването, че атакуваната заповед за уволнение не съдържа всички изискуеми по закон данни, тъй като е издадена без единния идентификационен код на дружеството и без посочени пълни имена и ЕГН на лицето, подписало заповедта. Въззивната инстанция е приела, че работодателят, според уволнителната заповед, е ясно установим - носи логото на “Водоснабдяване и канализация“ ЕООД – Смолян, а липсата на ЕИК на дружеството не води до неяснота в субекта, издал заповедта, тъй като юридическото лице се индивидуализира освен с ЕИК, също и със седалище и адрес на управление, които са посочени от работодателя, както и представляващите го лица. Пояснено е, че в случая заповедта е подписана от законния представител на дружеството-работодател – управителя Я., като е поставен и печатът на дружеството, което също е доказателство за това, че заповедта изхожда от него. Ясно е посочено и законовото основание за извършеното уволнение, както с указване на цифровото изражение на правната норма – чл. 328, ал. 2 КТ, така и с текстово описание, чрез излагане на значимия факт – сключен договор за управление на предприятието. Относно изискването служителят да е бил измежду лицата, които представляват “ръководство на предприятието“ по смисъла на § 1, т. 3 КТ, съдът посочил, че съгласно тази норма “ръководство на предприятието“ е ръководителят на предприятието, неговите заместници и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес, включително и в поделение на предприятието. Въззивната инстанция, при анализ на длъжностна характеристика, организационната структура на дружеството, щатното разписание в сила на 20.10.2021 г. и свидетелски показания, установил, че длъжността „ръководител на експлоатационния район“ попада в клас „ръководители“ по ННКПД, код 1323 включва задължения по ръководене на цялостната производствена дейност на експлоатационен район Баните, като организира, планира, ръководи и контролира цялостната производствена дейност на експлоатационния район; на него функционално са подчинени всички работници и служители в експлоатационния район и той упражнява ръководни, контролни и организационни функции спрямо работници и служители, които оперативно са му подчинени. Той е пряко подчинен на управителя, зам. управителя, ръководителя на направление “Финанси“, ръководителя на направление “Продажби и събиране на вземания“, ръководителя на направление ПСОВ и ПСПВ и на ръководителя на направление ПТ. „Експлоатационен район Баните“ се явява поделение на дружество. Накрая окръжния съд заключил, че уволненият служител е от ръководството на предприятието и от кръга лица, трудовото правоотношение, на когото може да бъде прекратено в хипотезата на чл. 328, ал. 2 КТ. Легалното определение на „ръководство на предприятието“ е дадено в § 1, т. 3 ДР на КТ, като включва и „други лица“, извън ръководителят и неговите заместници. Такива други лица са служителите, на които е възложено ръководството на трудовия процес, включително и в поделенията на съответното предприятие или в отделна фаза от производствения цикъл, какъвто е настоящият случай. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът съставлява ли порок, който води до незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, непосочването на законоизискуемите данни за работодателя в заповедта е свързан с довода на касатора, че задължително в заповедта за уволнение трябва да е посочен идентификационен код на дружеството, трите пълни имена и ЕГН на управителя му. Поддържа противоречие с решение № 93/08.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1141/2010 г., III г.о. Въпросът е относим към предмета на спора, доколкото ищецът е обосновал незаконност на уволнението и поради посочената „непълнота“ на заповедта; разгледан е и от въззивния съд при аргументацията относно законосъобразността на заповедта. Не е налице обаче другото законово условие, за да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК – цитираното в изложението съдебно решение на ВКС изобщо не разглежда въпроса за необходимостта работодателят – търговец и неговият представляващ да бъдат индивидуализирани по посочения от касатора начин, за да е законосъобразна заповедта за уволнение. Следва да се посочи, че подобно изискване никога не е поставяно като условие при тълкуването на чл. 195 КТ в практиката на ВС и на ВКС. Страната не твърди, че друг субект е неин работодател, нито пък, че заповедта е подписана от лице, което не притежава работодателска правоспособност. Следващият въпрос е: допустимо ли е съдът да обоснове решението си на основа на непоискани от страните, несъбрани по делото и неприети от съда писмени доказателства; съставляват ли доказателства по смисъла на закона представените “за сведение“ на съда документи, които освен това не съдържат данни за авторството им и са неподписани и незаверени – твърди се противоречие с решение № 174/07.10.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1992/2013 г., II г.о. Въпросите са поставени във връзка с установени факти за наличие на релевантни обстоятелства, въз основа на публикации в публичния сайт на дружеството. Касае се за общоизвестни факти, както е посочил и въззивният съд, т.е. те не подлежат на доказване (чл. 155 ГПК). Съдът в открито съдебно заседание за удобство на страните е приложил хартиената разпечатка не като доказателства, а за информация относно съдържанието на електронния сайт. Цитираното съдебно решение на ВКС не се произнася по тълкуването на чл. 155 ГПК, а разглежда въпрос относно приложението на чл. 183 ГПК при непредставяне на поискания оригинал от последващото завещание, на което се позовават страните и дадените в съдебния акт на касационната инстанция разяснения нямат отношение към поставената с въпросите проблематика. Сам касаторът не е въвел оплаквания по приложението на чл. 155 ГПК, нито поставените в изложението въпроси имат отношение към цитираната разпоредба. Поставен е още и въпросът допустимо ли е въззивната инстанция да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция, като се поддържа противоречие с решение № 96/05.08.2016 г. на ВКС по т.д. № 907/2015 г., II т.о. Отговорът несъмнено е отрицателен, но в случая въззивният съд не е излязъл извън предмета на въззивното обжалване, разгледания от първостепенния съд спор и спорните факти, въведени от страните. Не е разгледал невъведено възражение. Следва да се посочи, че въззивният съд не е приел фактическа обстановка, различна от тази на първата инстанция, нито е преценявал доказателства, различни от тези, обсъждани и от първата инстанция. В този смисъл и няма противоречие на постановеното от въззивния съд и цитираната съдебна практика. Следващите въпроси са свързани с тълкуването, както на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, така и на чл. 328, ал. 2 КТ и пар. 1, т. 3 ДР на КТ: следва ли, извършвайки преценката за това дали длъжността е ръководна, съдът да анализира съвкупно задълженията на уволнения – по длъжностната характеристика и другите събрани доказателства, които са релевантни за отношенията между уволненото лице и подчинените му служители, а не между него и ръководителите му; следва ли анализът на задълженията на служителя да е конкретен, с оглед възложените трудови функции на заеманата към уволнението длъжност. По така поставените правни въпроси също не следва да се допуска касационно обжалване, защото въззивният съд е процедирал именно по указания по-горе начин, съдържащ се в питанията, като не се установява противоречие с посоченото решение № 4/07.04.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2285/2021 г., IV г.о. Несъгласието на страната с фактическите изводи и правни заключения на въззивния съд, само по себе си не значи, че съдът не е обсъдил поотделно и в съвкупност всички относими по приложението на § 1, т. 3 ДР на КТ доказателства нито пък, че изводът дали заеманата от касатора – ищец длъжност е от ръководството на предприятието, е извършен без обсъждане на специфичните трудови функции и отговорности на длъжността, заемана от уволнения служител, както и йерархическата му подчиненост спрямо лицето, с което е сключен договор за управление и което има възможност да подбере свой ръководен екип. В тази връзка не е налице и противоречие при тълкуването на чл. 328, ал. 2 КТ и § 1, т. 3 ДР на КСТ с другите цитирани съдебни актове в изложението - решение № 388/06.12.2012 г. на ВКС по гр.д. № 582/2012 г., III г.о. и решение № 249/04.07.2013 г. по гр.д. № 1358/2012 г., IV г.о. относно критериите, по които се определя дали дадена длъжност е от ръководството на предприятието. Трябва да се посочи, че по приложението на цитираните разпоредби от КТ има многобройна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивният е явно запознат, спазва я, и дори е обобщил в своя съдебен акт дадените разрешения от състави на ВКС. Последният въпрос - ръководна ли е длъжността на касатора, не е правен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК; на него отговор би могло да се даде само при разглеждане на касационната жалба по същество, след допускането на касационно обжалване, ако са били налице основанията за това. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1680 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът