Определение № 593 от 02.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4301/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Берг Монтана Фитинги“ ЕАД, [населено място], подадена чрез процесуалния представител адвокат В. П., срещу решение от 22.05.2019 г. по в.гр.д. № 94/2019 г. на Монтанския окръжен съд, с което след частична отмяна на решение на Монтанския районен съд от 10.01.2019 г., постановено по гр. д. № 1770/2018 год., касаторът е осъден да заплати на Б. Г. Ц. от [населено място], област В., на основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 20 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука на 11.06.2016 г. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо в обжалваната част и не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка е приел за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК е препратил към нея. По спорния между страните въпрос за приложението на чл. 201, ал. 1 и 2 КТ е приел, че по делото не е доказано от ответната страна пострадалата умишлено да е увредила здравето си. По отношение на приложението на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност. Когато при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни технологични правила за работа и безопасност, отговорността на работодателя трябва да се намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението. Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването й. Според въззивния съд от събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства може да се направи извод, че ищцата е допуснала такава съзнавана непредпазливост която е основание за намаляване на дължимото обезщетение. Неправилен и необоснован е изводът, че делът на съпричиняването от страна на пострадалата е 37,50 процента и дължимото от работодателя обезщетение следва да бъде намалено в тази степен. Според въззивния съд следва да се отдаде нужното значение на установените по делото факти, че на работника е бил проведен инструктаж за безопасна работа, че последната е била запозната с Инструкция № 27 ,която задължава всеки оператор /каквато е пострадалата / на винтонарезна машина да използва задължително специалните клещи за поставяне и вземане на детайла от машината. Последното гарантира при неволно задействане на въртящите се глави да се счупят клещите, но да не настъпят травми в областта на ръцете на оператора. В конкретния случай пострадалата не е използвала дори елементарни средства за безопасна работа. Тя се е поставила в ситуация на повишен риск, застрашавайки живота и здравето си, преимуществено в резултат на собственото си поведение. Действията на ищцата, изразяващи се в непочистване на работното място и неизползване на предпазните метални клещи при работата с винтонарезната машина, сочат на по-висока степен на съпричиняване на вредите, настъпили в резултат на проявената от работника груба небрежност. Нарушаването на основни правила за безопасна работа, пренебрегването на изрични забрани, за които ищцата е била инструктирана, представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при изпълнение на тази работа. С оглед конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на злополуката, обективният принос на работника в съпричиняването на вредоносния резултат въззивният съд е приел, че е в размер на 1/2. Като е взел предвид вида и характера на полученото увреждане, продължителността на оздравителния период, претърпените болки, страдания и неудобства, както и все още неприключилото в пълна степен отзвучаване на последиците от травмата, въззивният съд е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в размер на сумата 40 000 лева. Вземайки предвид процента на мотивираното съпричиняване, е посочил, че претенцията следва да бъде уважена до размера на сумата 20 000 лева. По отношение на възражението, че неправилно първоинстанционният съд е присъдил законната лихва от деня на увреждането, въззивният съд е приел, че лихвата за дължимото обезщетение при липса на конкретен текст в КТ се дължи от констатиране на датата на увреждането, а не от завеждането на иска и в този смисъл възражението е неоснователно. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, в условията на евентуалност, по следните въпроси: 1. Кои са критериите и как следва в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ да бъде определена степента на съпричиняване на вредите, респективно – да бъде определен размерът, до който съдът трябва да намали отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, при установена груба небрежност в изпълнението на работата, от която е настъпило увреждането на работника; 2. Следва ли да е налице съответствие между действителния принос на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат; 3. Следва ли съдът при определяне на степента на съпричиняване на вредоносния резултат, да извърши съпоставка на поведението на увредения с това на деликвента, както и да изследва наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат; 4. Следва ли съдът, когато определя по справедливост размера на обезщетението по чл. 200 КТ за неимуществени вреди, да вземе предвид и да обсъди всички обстоятелства, които имат отношение към сочените от ищеца неимуществени вреди, като изследва общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, като характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, дали има допълнително влошаване на здравето, причинените морални страдания; 5. При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ; 6. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страни, свързани с твърденията им, които имат значение за правилното решаване на делото; 7. Допустимо ли е въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния, ако възприема установената от последния фактическа обстановка за пълно и правилно изяснена, но извежда от нея различни правни заключения, намиращи отражение в диспозитива на решението на въззивната инстанция; 8. Когато препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, задължен ли е въззивният съд да посочи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка и съответно – да изложи собствени фактически и правни констатации по делото. По тези въпроси касаторът твърди противоречие с постановление № 4 от 23.XII.1968 г. на Пленума на ВС и решения на ВКС. Ответницата по жалбата Б. Г. Ц., [населено място], област В., е подала писмен отговор чрез процесуалния ѝ представител адвокат В. Н., в който е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на подадената жалба. Претендирани са и разноските, направени за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното: Касационната жалба е подадена в срок и е редовна, допустима и насочена срещу въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационното обжалване трябва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК само по петия поставен въпрос, а именно - при присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ. Той е обусловил изхода на спора и обжалването трябва да бъде допуснато за проверка съответствието на разрешението, възприето в решението на въззивния съд, с представената от касатора практика на ВКС, обективирана в решение №321 от 26.04.2010 г. по гр.д. № 4161/2008 г. на ВКС, IV г.о. и решение №77 от 13.04.2018 г. по гр.д. № 2735/2017 г. на ВКС, IV г.о. На касатора следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 400,00 лв., като в противен случай касационната жалба ще бъде върната. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.