Определение № 2833 от 28.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1570/2026 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. Б. С., чрез процесуалния представител адвокат Т. против въззивно решение № 7309 от 4.12.2025г. по в.гр.д. № 6716 по описа за 2024г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 2960 от 20.02.2024г. по гр.д.№ 60361/2022г. на СРС в частта, с която „ОББ“АД е осъдена да й заплати сумата от 2 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразно уволнение, изразяващи се в изнесени унизителни за частта и достойнството неверни факти и обстоятелства и отразили се негативно на психо-емоционалното й състояние, ведно със законна лихва за забава и в частта за разноските и вместо това е постановено друго, с което този иск е отхвърлен, като е потвърдено решението в останалата му отхвърлителна част и са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за установено следното: Съгласно ППВС № 4/1975г. и формираната въз основа на него съдебна практика, неимуществени вреди от незаконно уволнение могат да бъдат присъдени само когато ищецът е доказал комулативното наличие на следните предпоставки: 1.уволнителната заповед е издадена от лице, упражняващо работодателска власт, 2. Заповедта е издадена при недобросъвестно упражняване на служебните правомощия или при злоупотреба със служебно положение и 3. че това е станало с цел – постигане на лични или други неслужебни цели, когато на работодателя е известно че липсват основания за издаване на заповед за уволнение и въпреки това тя е издадена. В случая не са доказани втората и третата от изброените предпоставки, доколкото не се установява противоправно и виновно поведение на издалият заповедта, при недобросъвестно ползване на неговото служебно положение и при съзнание за липса на предпоставки за издаване на заповедта за уволнение, с цел увреждане. Само по себе си признаването на уволнението за незаконно – нито е предпоставка, нито е достатъчно условие за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Съобразявайки изложеното, въззивният съд – след извършен анализ на заповедта за уволнение - е приел, че изложените в нея констатации относно извършените от ищцата действия, са в изпълнение на законовите изисквания по чл.195 КТ за мотивиране на извода на работодателя за допуснато от ищцата дисциплинарно нарушение. От съдържанието на заповедта не възниква съмнение относно добросъвестното упражняване на издателя й на служебните му правомощия, нито за използване на служебното положение за извличане на ползи, надхвърлящи типичните цели на налагане на дисциплинарно наказание. В заповедта са посочени фактите, станали причина за налагане на наказанието, а именно: установените данни, че тя неправомерно е достъпвала, обработвала и споделяла информация от счетоводната система на банката за кредитната експозиция, наличностите и движенията по сметки, преглеждала е документи и е сваляла пълномощно за разпореждане със сметки от ОМНИДОКС за конкретна фирма /„Петро 2016“ЕООД/, като в заповедта са посочени конкретните дати и часове, на които тя е влизала в менюто „Майдос“, даващо информация за кредитната експозиция на клиента, както и във вътрешнобанковата система ОМНИДОКС и е преглеждала пълномощното на фирмата за опериране със сметките й. Установено е и че тя е показала в медиите пълномощното на клиент на банката, съставляващо вътрешна информация на банката, след като е осъществила неправомерен достъп до банкова информация, касаеща клиент /защото длъжностната й характеристика тя не разполага с правомощия за това/. Тези действия са били квалифицирани от работодателя като „злоупотреба с доверието на работодателя“ и „разпространяване на поверителни действия“, по смисъла на чл.190, ал.1, т.4 КТ. Така предприетите от работодателя действия не могат да бъдат определени като несъвместими с изискването на закона – в съдържанието на заповедта за уволнение да се включат: конкретно извършените действия, времето и мястото на извършването им, източникът от който работодателя е узнал за същите, съответният законов текст, въз основа на който е допуснато нарушението. В заповедта не се съдържат твърдения, изводи и субективни оценки, които да са извън предмета и целите на дисциплинарното наказание. Въззивният съд е приел, че по делото не са събрани други надлежни доказателства, които да установяват неправомерно поведение на издалият заповедта за уволнение, а освен това в исковата молба наведените фактически твърдения са свързани единствено и само със съдържанието на издадената заповед за уволнение. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроси, касаещи задължението на въззивният съд да обсъди и да се произнесе по всички наведени в жалбата доводи, да обсъди доказателствата и да изложи мотиви по тях, както и да осъществи самостоятелна преценка на фактите, въз основа на които да изведе своите изводи в мотивите си. При представени противоречиви доказателства, следва ли да посочи кои възприема и защо. /Тези въпроси се поставят без в касационната жалба и в изложението – конкретно да се посочат възраженията и доказателствата, които се счита, че не са обсъдени от въззивния съд/. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „ОББ“АД, представлявана от изпълнителните директори Г. и С., чрез процесуалния представител юрисконсулт С., с който се оспорват както нейната допустимост, поради липса на посоченото касационно основание, така и основателност. Счита постановеният акт за правилен, като излага доводите си за това. Имайки пред вид гореизложените мотиви, настоящият съдебен състав счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, доколкото – във връзка с никой от поставените въпроси - не е налице посоченото от касатора специално основание за допустимост. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика по приложението на чл.269, във вр.чл.235 ГПК, съгласно която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд /вж. т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност /вжг. т. 2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по т.д № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В рамките на предмета на проверката по чл. 269, предл. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа както възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, така и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, които той е длъжен да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност Видно от гореизложените му мотиви, въззивинят съд е обсъдил ангажираните доказателства, посочил е кои от фактите намира за установени, а кои - за недоказани, подвел е установената фактическа обстановка към приложимата правна норма, както и е изследвал възраженията и доводите на страните и е изложил съображенията си. Решаващият му довод за липса на изведените съгласно ППВС № 4/1975г. предпоставки за уважаване на предявения иск явна не се споделя от касаторката, но в производството по допустимост, касационната инстанция не осъществява проверка за правилност, а въпроси във връзка с предпоставките за уважаване на иска не са поставени. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд