Определение № 66 от 24.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2082/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса срещу решение №445/13.07.21г.г. по в.т.д. №486/21 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №900471/31.03.21г. по т.д. №16/20 г. на Окръжен съд Благоевград, с което НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение Пулс” АД суми в размeр на 40 623 лв. по фактура №[ЕГН]/13.09.2018г. и спецификация към нея за извършени медицински дейности на 51 ЗОЛ по клинични пътеки през м.август 2018г., съгласно договор №010633/29.05.18г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки; 266 лв. по фактура №[ЕГН]/13.09.2018г. и спецификация към нея и 22 лв. по фактура №[ЕГН]/13.09.2018г. и спецификация към нея – за извършени медицински дейности на 2 ЗОЛ по амбулаторни процедури през м.август 2018г., съгласно договор №011243/29.05.2018г.; сумата 465 лв. по фактура №[ЕГН]/13.09.2018г. и спецификацията към нея за извършени медицински дейности на 3 ЗОЛ по клинични процедури през м.август 2018г., съгласно договор №011215/29.05.2018г., ведно със законните лихви върху тези суми, както и обезщетение за забава върху тях за периода 26.09.2018г. – 20.01.2020г. /датата на завеждането на исковата молба/ в съответни размери: 5450 лв., 35,69 лв., 2,95 лв. и 62 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното въззивно решение. Оспорени са като неправилни изводите на въззивния съд за дължимост на претендираните от ищцовата страна суми, които, според касатора, са направени без да бъдат отчетени клаузите на договорите за заплащане на медицинската дейност от касата, без да се държи сметка за ограничения размер на бюджетните средства и при едностранчиво кредитиране на твърденията и доводите на другата страна по спора. Поддържат се релевираните от страната в производството доводи, че задължението на НЗОК да заплаща осъществената от ответника медицинска дейност е ограничено по обем, както със съдържанието на договорите, така и от нормативната база, поради което при надхвърляне на уговорените стойности, не се поражда договорно задължение за НЗОК за заплащането й. По изложени в жалбата подробни съображения, се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество, с което да се отхвърлят исковите претенции. В писменото изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, като твърди наличие на противоречие между изводите на въззивния съд и решението №2/22.02.2007г. на Конституционния съд по к.д. №12/2006 г. и по к.д. № 6/2015 г. по въпроса – дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити. Хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът счита за осъществена с въпросите: 1. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства на НЗОК?; 2. Има ли основание НЗОК да определя стойности при заплащането на извършената от изпълнителя дейност по договор за оказване на болнична медицинска помощ и подлежи ли на заплащане дейността, определена като „надлимитна“?; 3. Действителни ли са уговорките в сключените договори за оказване на болнична медицинска помощ, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената медицинска помощ е ограничено до уговорения в приложение № 2 към договора с лечебното заведение, обем и стойност и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители със сключването на индивидуалните догвори? и 4. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната годна е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?. Твърди се,че въпросите са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като практиката на съдилищата по тях е противоречива. В изложението касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението в частта по отношение на исковете за обезщетение за забава.Поддържа тезата,че то е неправилно начислено от датата на изтичането на определените в клаузите на договорите срокове за плащане, които намира за неотносими към вземанията за плащане за т.нар.“надлимитна дейност“, дължими, според него, след покана. В депозирания своевременно писмен отговор от „Многопрофилна болница за активно лечение Пулс” АД се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество се излагат съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания и искания. Страната претендира разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, съставът на апелативния съд е приел за безспорно и установено от представените по делото писмени доказателства съществуването на правоотношение между тях, възникнало на основание сключените между тях договори от 29.05.2018., по силата на които НЗОК е възложила на лечебното заведение да оказва на здравно осигурените лица болнична помощ по клинични пътеки, болнични медицински дейности и медицинска помощ по клинични процедури срещу заплащане. Прието е,че посочените във фактурите медицински дейности за извършени и отчетени по предвидения в договора ред, като стойността им надхвърля посочената такава в приложение №2 към договорите, поради което касата е отказала да я заплати като дължима в претендирания от лечебното заведение размер. Като спорен съдът е определил въпроса дължи ли се заплащане от възложителя, с оглед въведеното от него в предмета на спора възражение,че липсва нормативно и договорно основание за заплащане на дейностите, извършени извън определените месечни лимити. За да отговори на него, съставът се е позовал на клаузата на чл.40 от сключения между страните договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, с която е предвидена възможност за корекция на първоначално определените стойности по договора, съобразно Закона за бюджета на НЗОК за 2018г., каквато възможност е предвидена и в чл.4 ал.1 т.1 б.“в“ от последния. На базата на това е формирал извод, че както договорът, така и нормативната база не изключват като цяло задължението на касата за заплащане на дейности, надхвърлящи уговорените стойности, а предвиждат изпълнението му не по обичайния, предвиден в договора ред – само въз основа на подадени месечни отчети, а въз основа на решение на Надзорния съвет на НЗОК, като единственото ограничение в това отношение е то да бъде в рамките на параметрите по Закона за бюджета на НЗОК. В подкрепа на този извод съдът се е позовал на представени от самия ответник допълнителни споразумения за заплащането на извършена над първоначално договорени месечни обеми болнична медицинска помощ. Аргумент в полза на изложеното съдът е почерпил и от чл.16 и чл.17 от Правилата за условията и реда за прилагане на чл.4 ал.2 и ал.2 от Закона за бюджета на НЗОК за 2016г., с които е предвиден редът, по който се заплащат извършени дейности на стойност, надвишаваща определената месечна стойност в приложение №2 към договорите с НЗОК, а именно – чрез утвърждаване на корекции на стойностите на разходите на РЗОК и на изпълнители на БМП. Допълнително са развити от състава съображения, свързани с нормативно гарантираното право на гражданите на здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и по ред, определени със закон, скрепено с императивни разпоредби от Закона за здравното осигуряване и от Закона за здравето, в противоречие с които е намерил да са клаузите на индивидуалните договори, лимитиращи задължението на НЗОК да заплаща само фактури,чиято месечна стойност не надвишава утвърдения болничен бюджет.В тази връзка е съобразил практиката на ВКС, приемаща,че подобни клаузи са нищожни на основание чл.26 ал.1 предл.1 ЗЗД, като противоречащи на чл.4 ал.1, чл.55 ал.3 т.2 и чл.35 ал.1 ЗЗО вр. чл.26 ал.2 и чл.25 ЗЗО. Като краен извод съдът е заключил,че НЗОК не може да откаже заплащането на осъществената през процесния период от ищцовото лечебно заведение медицинска помощ, което дава основание да се приеме,че предявеният осъдителен иск за стойността й е основателен. По отношение на уважените от първоинстанционня съд акцесорни искове, съдът е споделил възражението на въззивника, приемайки,че предвиденият в договора срок за плащане – до 25-то число на месеца, следващ отчетния е относим единствено към стойностите на медицински дейности, уговорени в приложение №2 към договора. Констатирайки наличието на подадено от ищеца предложение за корекция на стойността им за м.август, е направил извод,че това предложение изпълнява функциите на покана към ответника да изпълни задължението си, с която същият е поставен в забава и на това основание е намерил и тези искове за основателни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Първият, поставен от касатора, въпрос, обвързан с предпоставката на чл.280 ал.1 т.2 предл.1 ГПК, е по правилността на атакувания съдебен акт, поради което не би могъл да аргументира извод за наличие на общото основание за достъп до касация. Освен това соченото в обосноваване на допълнителния селекционен критерий решение по к.д.№12/2006г. е неотносимо към спора, доколкото с него се отхвърля искане за обявяване на противоконституционност на разпоредби от Закона за бюджета на НЗОК за 2007г. /който е с ограничено действие/ и не съдържа произнасяне по тълкуване на конституционен текст, приложим към настоящия спор. От останалите, формулирани като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото, четири въпроса, първият, вторият и последният също не удовлетворяват общата предпоставка за селекция. Вторият е фактически и отговорът му касае съществото на спора, поради което също е такъв по правилността на обжалваното въззивно решение. Другите два не са получили разрешение от въззивния съд по обуславящ изхода начин, съобразно разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Основателността на иска не е мотивирана с извод за съществуващо неограничено задължение на НЗОК за заплащане на оказана болнична помощ, а с наличие на такова, касаещо стойността на осъществена над определената месечна стойност в приложение №2 към договорите с НЗОК, изпълнимо по ред и в параметри, отделно разписани в закона. Въпросът за целесъобразността на преценката за разходване бюджета на НЗОК не е бил въвеждан в предмета на спора, поради което и не е бил обсъждан и разрешаван от страна на въззивния съд. Релевантен е третият от въпросите, предвид приетото от съда,че уговорките в договорите между страните, лимитиращи задължението на НЗОК да заплаща само фактури, чиято месечна стойност не надвишава утвърдения болничен бюджет,са в противоречие с изискванията на ЗЗО и предвидените с него права на здравно осигурените лица.Не е налице обаче сочената от касатора в допълнение към въпроса предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която не се изчерпва с бланкетното позоваване на законовия текст ” от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото”, доколкото, съобразно разясненията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона по вложения от законодателя смисъл във визирания селективен критерий цели отстраняване на противоречива съдебна практика или промяна на съществуваща непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитието на правото, като един от аспектите на точното прилагане на закона е предизвикано от необходимостта чрез корективно тълкуване да бъде отстранено несъвършенство на закона- непълнота или неяснота на конкретна правна норма или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, отговарящо на съответното развитие на обществото на даден негов етап. В изложението си касаторът не обосновава подобни причини и цели, налагащи селектирането на жалбата му. Неприложимостта на сочната допълнителна предпоставка се обуславя от наличието на вече постановена, служебно известна на настоящия състав, съдебна практика, уеднаквяваща възможна противоречива такава по посочения въпрос, каквато представляват цитираните от въззивния съд и съобразени от него решение №169/16.02.2021г. по т.д.№1916/2019г. на Второ т.о. на ВКС и решение №152/02.02.2021г. по т.д.№385/2020г. на Второ т.о. на ВКС. Не са налице предпоставките за положителен извод и по поддържаното от касатора основание на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на посочената разпоредба, съдебното решение следва да страда от такъв съществен негов порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Тази преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по вече допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на посочената предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима - например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Във всички останали случаи на неправилност, обоснована с доводи за неточно тълкуване и прилагане на материалния закон, за нарушаване на процесуални правила при разрешаване на правния спор,необсъждане на доводи и доказателства и несъответствие с тях на крайните изводи, оплакването на касатора не може да бъде споделено като предпоставка за допускане на касационното обжалване на основанието по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. В така очертаните рамки настоящият състав на ВКС не намира да е приложима посочената разпоредба по отношение на обжалваното решение в частта по акцесорния иск, както твърди касаторът. Наведените от него аргументи в тази насока, освен че принципно не биха могли да се преценят като осъществяващи някоя от изброените по-горе хипотези,а се свеждат до излагане на съображения,които са относими единствено към фазата по разглеждане на спора при вече допуснато обжалване на съдебния акт, не кореспондират и с мотивите, по които съдът е потвърдил осъдителното първоинстанционно решение в частта за лихвата. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер на 3100 лв.,представляващи платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение