Определение № 1036 от 25.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1964/2010 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. М. Ж. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Мима И., против въззивното решение № ІІІ-108 от 26 август 2010 г., постановено по гр.д. № 1093 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 740 от 17 май 2010 г., постановено по гр.д. № 858 по описа на районния съд в [населено място] за 2010 г. за отхвърляне на иска на Ж. против [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място] за заплащане на обезщетение за оставането му без работа за периода 4 май 2010 г. – 19 юни 2010 г. и за размера на присъдените в полза на Ж. разноски. В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото касаторът се е регистрирал като безработен на 13 януари 2010 г., видно от копие на регистрационна карта, върху която има отразявания до 26 октомври 2010 г., като е представено и копие от трудова книжка; съдът е постановил решението си в противоречие с изискванията за доказателствената тежест при иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ; не са изследвани всички доказателства по делото и неправилно са коментирани отбелязванията върху регистрационната карта; регистрирането на касатора като безработен е само едно от средствата, чрез които страната може да установява оставането си без работа; не е ясно с какви мотиви съдът не е уважил въззивната жалба във връзка с разноските. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по въпросите: основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ императивно зависима ли е от регистрацията на незаконно уволнения като безработен по реда на Закона за насърчаване на заетостта – при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; задължен ли е съдът да извърши анализ на всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност и да прецени доказателствата и доводите на страните въз основа на твърдените факти и закона във връзка с липсата на преценка на представена трудова книжка – при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; по тежестта на доказване на иска с основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, а именно какви са границите на доказателствената тежест на ищеца – при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си по всички въпроси, повдигнати от страните като основания за отмяна на първоинстанционното решение – при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представят се множество съдебни актове, от които не следва да се обсъждат невлезлите в сила решения на въззивни съдилища и определенията на ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, тъй като те не попадат в обхвата на съдебната практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от Главния изпълнителен директор Д. Ш. и Главния финансов директор Р. Ф., чрез юрисконсулт С. А., в отговор на касационната жалба на К. Ж. по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК и в представеното (без да е налице такова изискване на закона) изложение към отговора, се сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за признаване на уволнението на К. Ж. за незаконно, за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, както и за присъждането на обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение, е подадена касационна жалба от [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от Главния изпълнителен директор Д. Ш. и Главния финансов директор Р. Ф., чрез юрисконсулт С. А.. В жалбата се сочи, че атакуваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото съдът не е извършил съвкупна преценка на данните по делото и е пренебрегнал валидно взето решение за съкращаване в щата от компетентния за това орган, като на същата дата е назначена комисия за подбор; прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца е сторено в рамките на определения от органа тридневен срок и са извършени всички необходими процедурни действия от страна на работодателя. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване към касационната жалба, по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касационният съд следва да отговори на следните въпроси: кой е валидният момент, към който следва съдът да преценява волята на работодателя за извършване на реално съкращаване в щата и по-специално в случаите, когато работодателската власт се упражнява от колективен орган на управление – УС или СД; след като волята на работодателя, изразена в съдържанието на решението на УС, взето по надлежния ред, е за намаляване на определен брой позиции от определена длъжност, не е ли налице решение на компетентен орган за реално съкращаване в щата и не следва ли след този момент съдът да преценява всички последващи действия на работодателя, свързани с уволнението на работник на основание “съкращаване в щата”; каква е необходимата изисквана по силата на закона последователност, която следва да спазва работодателят при извършване на съкращаване в щата и къде е уредена тя. Ответникът К. М. Ж. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Мима И., в отговор на касационната жалба на [фирма] по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, се сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и са процесуално допустими. Във въззивното решение е прието, че, за да бъде извършен подбор, трябва да има вече приключило съкращаване в щата с утвърдено щатно разписание, за да е в състояние работодателят обективно да прецени колко бройки и от кои длъжности са съкратени; УС на работодателя приел с решение, че считано от 15 декември 2009 г. да бъдат съкратени пет броя позиции на длъжност “шофьор тежкотоварен автомобил над 12 тона”, като съкращаването следва да се отрази в длъжностното разписание; със заповед на Главния изпълнителен директор и Главния финансов директор от 15 декември 2009 г. е наредено, считано от 18 декември 2009 г. в длъжностното разписание на дружеството да се съкратят посочените позиции и назначават комисия за подбор; комисията извършила подбор на 16 декември 2009 г., а заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца е от същата дата и му е връчена на 18 декември 2009 г., макар утвърждаването на щатното разписание, с което е завършила процедурата по съкращаването в щата, да е извършено на 18 декември 2009 г.; извършването на процедурата по чл. 329 КТ преди да е направено съкращаването в щата и преди то да е влязло в сила и да се прилага, прави уволнението незаконосъобразно, защото основателността му се преценява към момента на неговото извършване, а не с оглед на впоследствие настъпили обстоятелства; работодателят не е спазил изискваната по силата на закона последователност по действията си по осъществяване на съкращаването в щата; претенцията за присъждане на обезщетение на ищеца за периода от 3 май 2010 г. до 19 юни 2010 г. е неоснователна, защото в приетото пред въззивната инстанция ново писмено доказателство – регистрационна карта, не е налице отбелязване, релевантно за относимия период; неоснователно е и искането за увеличаване на присъдените разноски, защото претенцията за обезщетението е била редуцирана с изплатени на работника обезщетения, като съразмерно на уважената част от иска правилно са присъдени и разноските. К. съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане, но само по първия процесуалноправен въпрос, поставен в касационната жалба на К. Ж., а в останалата му част въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото – така е според т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. В цитираното ТР ВКС приема, че непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Този извод е съобразен с правилото на чл. 6, ал. 2 ГПК, по силата на което обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Недопустимо е ВКС да определи сам правния въпрос, по който е необходимо да се произнесе, тъй като би нарушил правата на страните в спора и би могъл да излезе извън пределите на търсените защита и съдействие, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Поставените в жалбата на [фирма] въпроси, макар изключително значими принципно, не са обусловили решаващата воля на съда, за да се приеме, че е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото първият поставен материалноправен въпрос, от една страна, не е разрешаван от въззивния съд, а от друга той следва да се преценява с оглед конкретните разпоредби в учредителните актове на съответните търговски дружества, поради което, поради прекалено широкия обхват на въпроса и липсата на поставено питане в контекста на разглеждания спор, разрешаването му не би довело до уеднаквяване на съдебната практика по реда на чл. 291 и сл. ГПК. Вторият въпрос отново не е разрешаван от въззивния съд, тъй като мотивите на съда са други – заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е следвало да бъде издадена след завършване на процедурата по съкращаване в щата изцяло. Касаторът не е поставил относимия въпрос може ли заповедта за уволнение да бъде издадена с оглед настъпването на бъдещи факти – влизането в сила на щатното разписание, а както вече беше посочено, липсата на поставен въпрос е пречка за касационния съд да допусне касационното обжалване, независимо от значимостта на проблема. Третият материалноправен въпрос също не обосновава допускането на касационното обжалване, като съображенията са същите, както по предходния въпрос – касаторът не е поставил правен въпрос, който да е обусловил изхода на разглеждания спор във връзка с конкретните правни разрешения на въззивния съд – извършването на процедурата по чл. 329 КТ да следва осъществено и влязло в сила съкращаване в щата. Затова въпросът за естеството и уредбата на последователността на процедурата при съкращаване в щата представлява общо заявен правен проблем. На свой ред касаторът К. Ж. е поставил един материалноправен и три процесуалноправни въпроса, от които обуславящ изхода на спора е само първият процесуалноправен въпрос. Това е така, защото по материалноправния въпрос основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ императивно зависима ли е от регистрацията на незаконно уволнения като безработен по реда на Закона за насърчаване на заетостта, въззивният съд не се е произнасял. Обстоятелството, че в решението му е коментирано само едно от представените от касатора доказателства за оставането без работа, а именно съответната регистрационна карта, не води до извода, че съдът приема подобна на твърдяната от касатора зависимост. Още повече, че със задължителното за съдилищата решение № 168 по гр.д. № 1464 за 2010 г. на ІІІ ГО, постановено по чл. 290 и сл. ГПК, ВКС приема, че доказването на претърпяната имуществена вреда под формата на пропусната полза от страна на уволнения работник може да стане с всички доказателствени средства – най-често на практика с трудова книжка и удостоверение от „Бюро по труда”, както и чрез справка от НАП, че за съответния период ищецът няма регистрирани трудови договори. Това разрешение води до ясен извод по поставения правен въпрос, но липсва разрешение на въззивния съд в нарушение на даденото задължително тълкуване, поради което не се налага разрешаването на поставения въпрос по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос по тежестта на доказване на иска с основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225,ал. 1 КТ, а именно какви са границите на доказателствената тежест на ищеца, даденото от въззивния съд разрешение е напълно в съответствие със задължителната съдебна практика, дадена отново в цитираното вече съдебно решение № 168 по гр.д. № 1464 за 2010 г. на ІІІ ГО - доказването на вредата, настъпила за ищеца поради оставането без работа по трудово правоотношение, е в тежест на уволнения работник или служител-ищец по делото, поради това, че този иск по своя характер не е конститутивен за разлика от исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Настоящия съдебен състав споделя посоченото разрешение и намира, че липсва основание по поставения правен въпрос касационното обжалване да бъде допускано на претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На последно място, отговорът на последния процесуалноправен въпрос по задължението на въззивния съд да мотивира решението си по всички въпроси, повдигнати от страните като основания за отмяна на първоинстанционното решение, отговорът е еднозначен и е налице изобилна задължителна съдебна практика. Даденото от въззивния съд разрешение обаче не е в нейно нарушение, тъй като съдът е изложил ясни мотиви защо приема резултата по първоинстанционното решение по присъдените разноски за правилен, а несъгласието на касатора с изводите на съда не е основание да се приеме, че е ангажирано общото основание за допускане на касационното обжалване. Основателно е обаче искането за допускане на касационното обжалване по процесуалноправния въпрос по задължението на съда да извърши анализ на всички доказателства по делото поотделно и в съвкупност и да прецени доказателствата и доводите на страните въз основа на твърдените факти и закона във връзка с липсата на преценка на представена трудова книжка. Допускането на касационния контрол следва да стане при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със задължителна съдебна практика по чл. 290 и сл. ГПК по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК. За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение