Определение № 615 от 10.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 873/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на ответника ТП „Държавно горско стопанство Доспат“ – [населено място] срещу въззивно решение № 239 от 14.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 61/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян и срещу решение № 134 от 30.05.2025 год. по същото дело, постановено по реда на чл. 247 ГПК, в частта им, в която, след частична отмяна на решение № 8003 от 01.04.2022 год., постановено по гр. дело № 140/2020 год. на Районен съд – Достап, са уважени предявените от А. З. К. срещу ТП ДГС „Доспат“ искове с правно основание чл. 200, ал. 3 КТ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 476.04 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода о т 13.03.2017 год. д о 14.05.2020 год., изразяващи се в разликата между брутното трудово възнаграждение, което А. К. би получавал, ако не беше претърпял трудовата злополука на 10.04.2015 год. и получавана от него пенсия /и сбора между пенсията и минималната работна заплата – само за периода от 21.06.2017 год. – 19.03.2019 год./, ведно със законната лихва върху главницата от 12 476.04 лв., считано от 15.05.2020 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 1 218.43 лв. – лихва за забава върху главницата от 12 476.04 лв. за същия период от 13.03.2017 год. до 14.05.2020 год. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирана страна срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбите. В жалбата срещу основното решение се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че в случая въззивният съд, макар да бил отменил първоинстанционното решение в частта му, в която исковете били уважени за сумите 7 016.41 лв. – главница и 802.69 лв. – лихва, отново бил осъдил ответника да заплати същите суми, тъй като те били част от присъдените в по-голям размер парични задължения от 12 476.04 лв. /които включвали присъдените по-рано 7016.41 лв./ – главница и 1 218.43 лв. /които включвали 802.69 лв./ – лихва. Разпоредбата на чл. 271, ал. 1 ГПК задължавала въззивния съд да се произнесе като отмени решението само в отхвърлителните му части за сумите над присъдените от първоинстанционния съд /7 016.71 лв. – главница и 802.69 лв. – лихва/ и присъди допълнително суми – над присъдения вече размер от първата инстанция. Т.е. в разглеждания случай въззивният съд нямал правомощието да отмени първоинстанционното решение в осъдителните му части. При спазване на процесуалният закон първоинстанционното решение подлежяло на частична отмяна, а в конкретният случай била налице пълната му отмяна и въпреки това постановяване на идентичен диспозитив. На следващо място се сочи, че според изложеното в обжалваното решение, на въззивния съд било служебно известно, както и на страните, че между страните било водено и друго дело – в. гр. дело № 112/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян, като срешение № 144 от 11.07.2024 год. били изцяло отменени решение № 35 от 25.03.2022 год. и поправящото го определение № 112 от 31.05.2022 год., постановени по гр. дело № 317/2021 год. на Районен съд – Девин и вместо това ответникът бил осъден да заплати на ищеца сумата от 7 407 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от влошаване /ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, изразяващо се в луксация на лявата тазобедрена става, и последица от настъпила на 10.04.2015 год. трудова злополука, ведно със законната лихва от 21.06.2021 г. до окончателното им изплащане, като искът бил отхвърлен разликата над 7 407 лв. до претендираните 30 000 лв. поради прихващане с вземания на ответника по изпилнителни дела № 53/2020 год. и 61/2020 год. на СИС при Районен съд – Девин и вземане в размер на 1 185.91 лв. – недължими разходи по изпълнително дело № 612/2019 год. по описа на частен съдебен изпълнител В. П., действащ в района на Окръжен съд – Ловеч; отхвърлен бил и искът по чл. 200, ал. 1 КТ на А. К. за осъждане на ответника да заплати сумата от 2 144.13 лв. – обезщетение за имуществени вреди от разходи за лечение на същото влошаване /ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, поради прихващане със същите /посочени по-горе/ вземания на ответника. Към момента на постановяване на обжалваното въззивно решение производството по в. гр. д. № 112/2024 год. по описа на Окръжен съд – Смолян не било приключило с влязъл в сила съдебен акт /подадена била касационна жалба и съответно било образувано гр. дело № 4554/2024 год. на ВКС, III г. о., ГК, насрочено за провеждане на закрито заседание на 15.05.2025 год./. Въпреки това въззивният съд бил оставил без разглеждане релевираното по настоящото дело възражение за прихващане, в т.ч. и без да съобрази че не е налице пълна идентичност между сумите, предмет на прихващането по в. гр. дело № 112/2024 год. и по настоящото дело, най-малкото и защото към момента били изтекли още законни лихви върху търсените за връщане главници. Като се бил позовал на служебно известни му факти /на които страните не се позовавали/ въззивният съд се бил произнесъл в нарушение на чл. 155 ГПК. Той се бил позовал на невлязло в сила свое решение по друго дело, водено между същите страни, без обаче да изпълни задължението си да съобщи на страните това обстоятелство чрез нарочен съдебен акт. Недопустимо било да бъдат въвеждани служебно от съда факти, като основания за отхвърляне или уважаване на релевирани от страните искания и възражения. Пределите на служебна проверка по отношение на станали известни на въззивния съд факти във връзка с други водени от страните дела винаги били свързани с конкретно въведен от страните факт, чието доказване е ненужно, поради осъществената от съда служебна справка, която е надлежно обективирана и приложена към делото и обявена на страните, като факт съобразно чл. 155 ГПК, ненуждаещ се от доказване и като такъв, съобразяван при разрешаване на спорното право и мотивирането на съдебния акт. Въззивният съд бил нарушил и процесуалното си задължение да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относимите и събрани по делото доказателства и информацията, която те носят. Действително ищецът имал две регистрации като безработен във филиал Доспат към ДБТ – Девин. Първата била за периода от 07.03.2016 год. до 20.06.2017 год., като била прекратена по негова инициатива чрез подаване на заявление-декларация за прекратяване на регистрация по желание на основание чл. 20, ал. З, т. 2 ЗНЗ. Втората регистрация била за периода от 19.03.2019 год. до 17.10.2023 год., като отново била прекратена по негова инициатива по същия ред и на същото основание. Доказано било, че ищецът бил информиран за наличие на свободни работни места, което било отбелязвано в план за действие по повод регистрациите му. За да отговори на спорният по делото въпрос как следва да се определи обезщетението на пострадалия работник на основание чл. 200, ал. З КТ за процесният период, въззивният съд неправилно бил приел, че исковият период следва са раздели на три подпериода, като за периода от 13.03.2017 год. до 20.06.2017 год. следва да се вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получавал, ако можеше да работи, като в случая база е брутното трудово възнаграждение за длъжността „водач машини за горско стопанство“, и получаваната от него пенсия за инвалидност; за периода от 21.06.2017 год. до 19.03.2019 год. ищецът понася имуществено увреждане между брутното трудово възнаграждение за посочената длъжност и сбора от получавана от него пенсия и минималната за страната работна заплата, а за периода от 20.03.2019 год. до 14.05.2020 год. ищецът търпи същото имуществено увреждане, каквото и през първия период и следва да са вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение за длъжността, на която би работил, ако не беше злополуката, и получаваната от него пенсия. В противоречие с материалния закон въззивният съд бил игнорирал факта, че на ищеца била предложена работа от ТП ДГС Доспат – сезонна такава, която той бил отказал да заеме и при осъществяването на която работа той би могъл да реализира доход. Така ищецът сам се бил поставил в невъзможност да работи и реализира доходи. Въззивният съд не бил съобразил възражението на ответника, че ищецът не отговарял на изискванията за заемане на длъжността, която изпълнявал преди злополуката. Обезщетението било неясно определено, тъй като въззивният съд не бил възприел нито едно от заключенията на вещите лица изцяло, а бил извършвал собствени изчисления, комбинирайки неясно кои точно данни от кои точно варианти - колони и таблици. Обжалваното решения нямало собствени ясни мотиви. Доказването на размера на евентуалната имуществена вреда било възложено на ищеца, като той не бил ангажирал несъмнени доказателства. Въззивният съд не бил обсъдил представените по делото експертни решения. Заключението по съдебно-медицинската експертиза, на което въззивният съд се бил позовал, не можело да игнорира факта, че от ТЕЛК била констатирана възможността лицето да работи, макар и при определение противопоказни условия на труд. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Какви са пределите на служебна проверка и позоваване на факти, станали известни на въззивния съд във връзка с други водени от страните дела и как следва да процедира съдът в хипотеза на относимост на тези факти спрямо разглеждания от него спор? 2/ Налице ли е правомощие за въззивния съд да отхвърли предявено спорно право /чрез възражение за прихващане или чрез иск/, вследствие служебно станало му известно произнасяне по друго дело между същите страни, решението по което не е влязло в законна сила? 3/ Длъжен ли е съдът да съобщи на страните служебно известните му обстоятелства, които е взел предвид в решението по делото и постановения по същото дело правен резултат. 4/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли да обсъди всички заявени от страните доводи и направените във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да извършщи и формира собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск? 5/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и то съвкупно, както и длъжен ли е да обсъди всички относими и допустими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? 6/ Относно задължението на увредения работник или служител да полага грижи за ограничаване на вредите от трудова злополука посредством регистрация, като търсещ работа в съответното бюро по труда и счита ли се, че той е положил дължимата грижа да ограничи вредите само при формална регистрация, без да е приел предложената му работа в течение на своята регистрация? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/. Ответникът по касационната жалба А. З. К. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. В жалбата срещу въззивното решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, са изложени оплаквания за неговата недопустимост, както и за неправилност поради нарушение на правилата на формалната логика /необоснованост/. Според касатора този съдебен акт е неправилен с оглед постановения правен резултат, имащ за последица уважаването на предявените искове за сумите, посочени в новия диспозитив. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържащо се в касационната жалба, е наведено основанието по чл 280, ал. 2, предл. 3 за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба А. З. К. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното основно решение въззивният съд е приел за установено, че между страните съществувало трудово правоотношение /трудов договор № 17 от 06.06.2014 год./, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „водач машини за горско стопанство – оператор на въжена линия“. Според длъжностната му характеристика длъжността била с наименование „водач машини за горско стопанство – оператор на въжена транспортна машина“. На 10.04.2015 год., работейки по монтаж на въжена линия в м. “Ч.“, в землището на [населено място], ищецът претърпял злополука, призната от НОИ за трудова с разпореждане № 38 от 15.05.2015 год., в резултат на която му били причинени следните увреждания: контузия на гръдния кош и корема; контузия на белите дробове; счупване на пет ребра вдясно и четири-вляво; излив на кръв в гръдната кухина; излив на кръв в коремната кухина, кръвонасядане, кръвопропиване и кръвоизлив зад коремницата в областта на кръста; счупване на таза; счупване на бедрената шийка на лявата бедрена кост; травматична коксартроза вляво и счупване на напречните израстъци на първи, втори, трети и четвърти поясни прешлени. Със Заповед № 3 от 26.01.2016 год. трудовото правоотношение на ищеца било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ, считано от 26.01.2016 г. Тази заповед не била обжалвана от ищеца, поради което въззивният съд е счел, че е безпредметно обсъждането на заключенията по съдебно-почерковите експертизи, че ищецът не е написал текста и подписал заявлението с № 85 от 07.01.2016 год. за прекратяване на трудовото му правоотношение. Също така, с оглед признанието на ищеца, че е получил писмото от 26.01.2016 год. на работодателя, с което му се предлага работа като трудоустроен „сезонен работник ГС пожаронаблюдател-охрана“ и заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза по указанието в отменителното решение на ВКС /което се разглежда по-нататък/, е счел, че не е необходимо да се обсъждат заключенията по двете съдебно-почеркови експертизи относно това, че ръкописният текст и подписът в заявление № 253 от 26.01.2016 год., с което ищецът отказва предложената му работа поради решение на ТЕЛК, не е написан/положен от него. На ищеца били издадени експертни решения № 003145 от 13.11.2015 год., № 0047 от 06.01.2016 год., № 000214 от 22.01.2016 год., № 3026 от 14.12.2026 год., № 2247 от 25.11.2019 год. и № 90034 от 06.01.2023 год. със съответните диагнози, като били определяни 50 %, 51 % и 52 % трайно намалена работоспособност. С Решение № 80 от 22.05.2018 год., постановено по гр. дело № 53/2017 год. по описа на Районен съд – Девин, ТП „Държавно горско стопанство Доспат“ било осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 200, ал. 1, предл. 2 и 3, ал. 3 и ал. 4 съответни обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от злополуката. С решение № 41 от 05.03.2020 год. по гр. дело № 2679/2019 год. на ВКС, ІV г. о., ГК, било отменено въззивното решение на Смолянския окръжен съд по в. гр. дело № 274/2018 год., образувано по жалби срещу горепосоченото първоинстанционно решение, в частта за обезщетението за неимуществени вреди за разликата над 57 885.22 лв. и бил отхвърлен иска на А. К. за тази сума, като въззивното решение било потвърдено в частта му, в която искът за неимуществени вредип е уважен за сумата от 57 885.22 лв. и бил отхвърлен предявения от ищеца срещу ТП „Държавно горско стопанство Доспат“ иск за имуществени вреди от разходи за лечение от трудовата злополука; присъжда съответни разноски. За да постанови този резултат, ВКС приел за правилно установен от въззивния съд обем от 25 % съпричиняване на вредите от страна на ищеца поради допусната груба небрежност, като приспаднал от дължимите суми полученото на 05.04.2016 год. от А. К. застрахователно обезщетение от 23 562 лв. Въз основа на посоченото решение на ВКС на ответника бил издаден обратен изпълнителен лист № 20064 от 07.08.2020 год. от Окръжен съд – Смолян срещу ищеца за сумата от 23 371.78 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.11.2016 год. до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд е констатирал, че съгласно писмо от 23.09.2020 г. на Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място], ищецът бил подпомаган с месечна финансова подкрепа по чл. 70 от Закона за хората с увреждания в размер на 25.41 лв. месечно, като не бил подпомаган по реда и условията на Закона за семейни помощи за деца, Закона за социално подпомагане, Наредба № РД 07-5/16.05.2008 год. на МТСП и Наредба Н-19/2008 год. Според Карта № 3054 от 03.12.2015 год. за оценка на физическата годност на водач/кандидат за придобиване на свидетелство/правоспособност за управление на МПС на Транспортна областна лекарска експертна комисия/ТОЛЕК/ – П. и протоколът към нея за освидетелстване за годност № 3048 от 03.12.2015 год., ищецът отговарял на изискванията за физическа годност към водачите на МПС само за категория В, но не отговарял на изискванията за всички останали категории. Въззивният съд е посочил, че в първоинстанционното производство и в повторното въззивно производство били изслушани заключенията на вещото лице Е. К., която дала варианти, при които изчислявала разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал, ако не беше пострадал при трудовата злополука, като взема предвид възнаграждението за длъжността „водач машини за горско стопанство“, която е съобразена с длъжностните разписания на ЮЦДП и тъй като преди злополуката ищецът е бил на длъжност „водач на горски машини“ /обяснение на съдебното заседание от 08.12.2020 год./ и т. 4 от заключението от 08.10.2020 год. Първоинстанционният съд бил основал решението си на вариант 2 /л. 247/ към второто допълнително заключение. Разликата с вариант 1 на л. 246 била само в началните дати на периода /по първия – 13.03.2017 год., а по втория – юни 2017 год./, като съдът бил взел предвид нетните суми на възнаграждението, които нетни суми в колона 3 от таблиците на л. 246 и 247 съвпадали с нетните суми за получаване по колона 6 в таблица 1 на л. 112 и кореспондирали съответно на индивидуалните брутни суми по колона 3 на същата таблица № 1 на л. 112; последните от своя страна пък били идентични с индивидуалните брутни суми за работна заплата по колона 3 от таблица 1 на л. 72. За последните се отнасяли обясненията на вещото лице от заседанието на 08.12.2020 год. и отговора му по т. 4 от заключението от 08.10.2020 год. /л. 71/. Те били еднакви и със сумите по колони 3 от таблици 1 и 2 към заключението по съдебно-счетоводната експертиза от 04.06.2024 год. и колона 3 от таблица 1 към допълнителната съдебно-счетоводна експертиза от 01.10.2024 год. по въззивното дело. Т.е., за да постанови решението си, районният съд бил взел за база възнаграждението за длъжност, която съществувала през исковия период и била заемана от ищеца към момента на злополуката. В длъжностните разписания, прилагани през исковия период, съществувала длъжността по т. 3 „водач машини за горско стопанство“ в Клас 8 “Оператор на машини и съоръжения“, макар и без разширението „-оператор на въжена линия“, според формулировката в трудовия договор на ищеца, която пък, според длъжностната характеристика към него, е „ – оператор на въжена транспортна машина“ /решение № 335 от 10.01.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1230/2010 год., ІV г. о., ГК/. Предвид оплакванията във въззивната жалба на ответника и неоспорването на заключенията по съдебно-счетоводните експертизи въззивният съд е намерил, че не може да се разглеждат оплаквания, че, тъй като заеманата от ищеца преди злополуката длъжност не съществува през исковия период, респ., че той вече няма нужната правоспособност за управление на МПС след злополуката, за база на изчислението следва да се вземе друг доход. По делото нямало и данни липсата на такава правоспособност у ищеца да се дължи на причина, стояща извън травмите от трудовата злополука. В случая не следвало като база за изчислението да се взема предвид минималният осигурителен доход за исковия период, към който да се прибавят съответните допълнителни плащания с постоянен характер, тъй като подобен подход бил приложим, ако длъжността, заемана към момента на злополуката от увреденото лице, изобщо вече не съществувала през следващ исков период. Длъжността на ищеца съществувала и през исковия период и тя била „водач машини за горско стопанство“, макар и без описаните по-горе разширения. Друг извод не следвал дори и да се приеме, че длъжността „водач машини за горско стопанство“ по длъжностните разписания, действали през исковия период, е само сходна с изпълняваната от ищеца към момента на злополуката /видно и от описаните в р. ІІ и ІІІ от длъжностната характеристика задължения, касаещи управление и обслужване на колесен трактор, макар и оборудван с въжена линия/. Въззивният съд е посочил, че с решение № 69 от 02.02.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1008/2023 год., ІІІ г. о., ГК, било отменено решението, постановено по спора между страните по първоначалното въззивно гр. дело № 195/2022 год. по описа на Окръжен съд – Смолян и делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на съда с указания да бъде служебно назначена съдебно-медицинска експертиза със задача експертът да се произнесе дали предложената длъжност е била подходяща за здравословното състояние на ищеца. В тази връзка въззивният съд е приел за установено въз основа на заключението на вещото лице д-р С. К. по съдебно-медицинската експертиза /назначена съгласно указанията в горепосоченото решение на ВКС/, че с Експертно решение на ТЕЛК № 47 от 06.01.2016 год. на ищеца била определена инвалидност поради трудова злополука 51 % трайно намалена работоспособност от 08.12.2015 год. до 01.01.2017 год. – за срок от една година. В решението на ТЕЛК били отразени противопоказаните условия на труд за ищеца – работа с тежък физически труд и работа като шофьор – негоден водач на МПС всички категории. Ищецът бил в невъзможност да изпълнява предложената от работодателя /на 20.01.2016 год./ длъжност „Сезонен работник ГС – пожаронаблюдател „охрана“поради непълно възстановяване на заболяванията от страна на левия долен крайник и таза /посттравматична коксартроза след счупване на ацетабулума и задната част на сакралната кост и релативно скъсяване на левия крак с 3 см./. Медико-биологичните признаци, свързани с уврежданията на ищеца, били: болки при натоварване на ляв долен крайник, нарушена стабилност при ходене, за което е необходимо придвижване с помощни средства /две патерици/, намален обем на мускулатурата на ляво бедро и подбедрица, водещи до отслабване на мускулната сила в крайника. Всички тези увреждания на таза и ляв долен крайник при ищеца били причина за нарушена статика /изправен стоеж/ и нарушено придвижване, като ищецът бил в състояние да изпълнява работа без натоварване на долни крайници /седяща/. В съдебното заседание, проведено на 12.03.2024 год., вещото лице било обобщило, че през исковия период ищецът не е могъл да се придвижва без патерици и да изпълнява функциите по длъжностната характеристика. Въззивният съд е намерил, че при тези данни, предложената от работодателя длъжност „сезонен работник горско стопанство – пожаронаблюдател“ не е било възможно да се изпълнява от ищеца заради здравословното му състояние, поради което от брутното трудово възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява, ако беше здрав, не следва да се приспада възнаграждението за така предложената длъжност. Въззивният съд е приел също така, че за периодите на двете регистрации на ищеца като безработен няма доказателства да му е била предлагана подходяща за здравословното му състояние работа и той да е отказал да я заеме. На следващо място въззивният съд е посочил, че му е служебно известно, че между страните е водено и друго дело, разгледано от същия въззивен съдебен състав – в. гр. дело № 112/2024 год., като с решение № 144 от 11.07.2024 год. било отменено решение № 35 от 25.03.2022 год. и поправящото го определение № 112 от 31.05.2022 год., постановени по гр. дело № 317/2021 год. по описа на Районен съд – Девин, като ТП „Държавно горско стопанство „Доспат“ било осъдено да заплати на А. К. сумата от 7 407 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от влошване/ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, изразяващо се в луксация на лявата тазобедрена става, и последица от настъпила на 10.04.2015 год. трудова злополука, ведно със законната лихва от 21.06.2021 год. до окончателното изплащане, като искът бл отхвърлен за разликата над 7 407 лв. до претендираните 30 000 лв. поради съдебно прихващане с вземания на ответника по изпълнителни дела № 53/2020 год. и 61/2020 год. на СИС при Районен съд – Девин и вземане от 1 185.91 лв. – недължими разходи по изпълнително дело № 612/2019 год. на частен съдебен изпълнител В. П.; отхвърлен бил и искът по чл. 200, ал. 1 КТ на А. К. за осъждане на ответното стопанство да му заплати сумата от 2 144.13 лв. – обезщетение за имуществени вреди от разходи за лечение на същото влошване/ексцес/ към 21.06.2021 год. на здравословното му състояние, изразяващо се в луксация на лявата тазобедрена става, поради съдебно прихващане с посочените по-горе /същите/ вземания на ответника. Срещу това решение била подадена касационна жалба и предстояло изрщането на делото във ВКС. Изпълнително дело № 53/2020 год. на СИС при Районен съд – Девин било образувано по молба на взискателя/ответника за събиране вземанията му по обратния изпълнителен лист № 20064 от 07.08.2020 год., издаден от Окръжен съд – Смолян въз основа на решение № 41 от 05.03.2020 год. на ВКС по гр. дело № 2679/2019год., ІV г. о., ГК /предмет на релевираното по настоящото дело възражение за прихващане/. Следователно вече било извършено съдебно прихващане на други вземания на ищеца с вземанията на работодателя по посочените изпълнителни дела и за недължими разходи по изпълнително дело № 612/2019 год. на частен съдебен изпълнител В. П., поради което и релевиранато по настоящото дело възражение за прихващане не следвало да бъде разглеждано. Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за погасяване по давност на претенциите на ищеца за времето от 13.03.2017 год. до 13.05.2017 год., с оглед разпоредбите на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 год., и за преодоляване на последиците и на чл. 358, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т. 2 КТ и обстоятелството, че исковата молба била подадена на 14.05.2020 год. А след като по първоначално воденото от ищеца срещу ответника дело за присъждане на обезщетения по чл. 200 КТ било прието, че е налице съпричиняване на вредите от пострадалия поради груба небрежност в размер на 25 %, то този въпрос, включително относно обема на приноса, не можело да бъде пререшаван, тъй като бил разрешен със сила на пресъдено нещо. Въззивният съд е намерил, че предявеният иск е установен в своето основание. Счел е, че исковият период трябва да се раздели на три подпериода с оглед данните за регистрацията на ищеца като безработен /решение № 144 от 22.07.2014 год. на ВКС по гр. дело № 4053/2013 год., ІV г. о., ГК/. За периода от 13.03.2017 год. до 20.06.2017 год. следвало да се вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът би получавал, ако можеше да работи, като в случая база е брутното трудово възнаграждение за длъжността „водач машини за горско стопанство“, и получаваната от него пенсия за инвалидност. За периода от 21.06.2017 год. до 19.03.2019 год. ищецът понасял имуществено увреждане между брутното трудово възнаграждение за посочената длъжност, от една страна, и от друга – сбора от получавана от него пенсия и минималната за страната работна заплата. За периода от 20.03.2019 год. до 14.05.2020 год. ищецът търпял същото имуществено увреждане, каквото и през първия период и следвало да се вземе предвид разликата между брутното трудово възнаграждение за длъжността, на която би работил, ако не била настъпила злополуката, и получаваната от него пенсия. В случая за възнаграждение, от което да се приспадат пенсията и за средния подпериод – и минималната работна заплата, следвало да се вземе брутното трудово възнаграждение за „водач на горски машини“, включващо и всички добавки с постоянен характер, посочено в колона 5 от таблица № 1 към допълнителното заключение по съдебно-счетоводната експертиза от 01.10.2024 год. За трите подпериода към получената пенсия не следвало да се прибавя и помощта по чл. 70 от Закона за хората с увреждания, тъй като тя нямала характер на обезщетение за нетрудоспособност, а била компенсация за разходи, свързани с преодоляване на затрудненията от увреждането /чл. 68, ал. 2 ЗХУ/, т.е. касаело се за задоволяване на различен икономически интерес. Въз основа на двете заключения на вещото лице Е. К. и извършените собствени изчисления въззивният съд е приел, че предявеният от ищеца иск по чл. 200, ал. 1 КТ е основателен за сумата 12 476.04 лв., ведно със законната лихва от 15.05.2020 год. до окончателното изплащане, а за разликата до пълния предявен размер от 13 579.88 лв. подлежи на отхвърляне, като за първия период разликата между брутното трудово възнаграждение и получената от ищеца пенсия възлиза на 1 098 лв., след приспадане на 25 % съпричиняване; за втория период разликата между брутното трудово възнаграждение, от една страна, и от друга – сбора от пенсията и минималната за страната работна заплата, възлиза на 2 460.48 лв., след приспадане на 25 % принос, а за третия период разликата между брутното трудово възнаграждение и получената пенсия се равнява на 8 917.56 лв., след приспадане на 25 % принос. Съответно, лихвата за забава върху главницата от 12 476.04 лв. възлиза на 1 218.43 лв. за исковия период, до който и размер акцесорната претенция се явява основателна. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По касационната жалба срещу решение № 134 от 30.05.2025 год., с което по реда на чл. 247 ГПК са поправени допуснати в решение № 239 от 14.11.2024 год. очевидни фактически грешки: Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Не се констатира вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Не се установяват и хипотезите на квалифицирана форма на неправилност по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. То съответства на закона и формираната по неговото приложение съдебна практика /правният спор не може да бъде пререшаван по реда на чл. 247 ГПК, т.е. съдът не може да прави нова преценка на факти и тяхното значение като елементи на конкретен фактически състав, като се постанови резултат, различен от този по основното решение/. Процесното решение има за последица отстраняването на съществуващо несъответствие между формираната истинска воля на съда /че претенцията по чл. 200, ал. 3 КТ подлежи на уважаване за сумата от 12 476.04 лв., а претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за сумата от 1 218.43 лв., както и че възражението за прихващане на ответника е процесуално недопустимо/ и нейното външно изразяване в решението. В случая не е налице изменение на тази воля. При обжалване на решението по чл. 247 ГПК горната инстанция е ограничена да провери дали са били налице предпоставките на чл. 247 ГПК, като не проверява поправеното решение /в случая то е предмет на другата подадена от ответника касационна жалба/. По касационната жалба срещу решение № 239 от 14.11.2024 год.: По основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК: Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо. Съгласно задължителната тълкувателна практика, обективирана в т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 год., т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2001 год., ОСГК и т. 5 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 127 от 10.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 679/2017 год., II г. о., ГК, Решение № 58 от 20.07.2022 год. на ВКС по т. дело № 309/2021 год., I т. о., ТК и др./, съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т.е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Изтъкнатият от касатора порок на решението, изразяващ се в постановяването на диспозитив, който не е заместващ, а е идентичен на диспозитива на първоинстанционното решение, при формирана от въззивния съд воля за частична основателност на предявените искове, не може да обоснове неговата недопустимост, а се касае за очевидна фактическа греша, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК и в частност е била остранена от въззивния съд с решението по делото № 134 от 30.05.2025 год. Обезсилването на решение поради допусната в него очевидна фактическа грешка е неправилно, тъй като води до ново разглеждане и пререшаване на спора по същество, без да са налице пороци на обжалвания акт /решение № 671 от 9.01.1998 год. на ВКС по гр. дело № 416/1997 год., петчленен състав, арг. т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС/. По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Първите три поставени в изложението въпроса, които са свързани и касаят приложението на чл. 155 ГПК, не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд не е разгледал по същество релевираното от ответника възражение за прихващане, а е оставил същото без разглеждане – счел е, че е недопустимо ответникът да се защитава срещу предявени в различни производства искове чрез възражение за прихващане с едно и също вземане, което има срещу ищеца. Касаторът не е повдигал правен въпрос във връзка с така даденото от въззивния съд разрешение /което касае приложението на забраната на чл. 126 ГПК в посочената хипотеза/. Въпросите по т. 4 и 5 от изложението също са свързани и се отнасят до задълженията на въззивната инстанция. Същите са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са разрешени в съответствие с последователната практика на ВКС, според която въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. В разглеждания случай при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтичат претенциите за ищеца и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и крайния резултат по делото съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последният поставен от касатора въпрос не е обуславящ, поради което не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл, че ищецът е длъжен да прояви грижа за своите работи и си намери работа, която е подходяща според предписанията на здравните органи, като най-малкото се регистрира в бюрото на труда, а е приел, че за периодите на двете му регистрации като безработен няма доказателства да му е била предлагана подходяща за здравословното му състояние работа и той да е отказал да я заеме. На практика въпросът касае преценката и анализа на събраните доказателства, респ. възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение и на решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК. С оглед изхода от настоящия спор касаторът /ответникът/ следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. Димитров Н. сумата от 613.55 евро /равняващи се на 1 200 лв./, представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство на ищеца в касационното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,