Определение № 50314 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2655/05.05.2022 година, подадена по пощата на 04.05.2022 година, от И. Н. Ц., срещу въззивно решение № 72/04.04.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 80/2022 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Ловеч е потвърдил първоинстанционното решение № 341/09.11.2021 година на Районен съд Габрово, постановено по гр. д. № 667/2021 година, с което са отхвърлени предявените от И. Н. Ц. срещу Административен съд Габрово искове за заплащане на шест брутни трудови възнаграждения в общ размер на 35 961.60 лева, представляващи обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ както и за заплащане на лихва за забава върху тази сума в размер на 4994.67 лева, за периода от 01.12.2019 година до 13.04.2021 година и за заплащане на сумата от 11 987.20 лева, представляваща общ размер на две брутни трудови възнаграждения, приспаднати на основание чл. 225, ал. 4 от ЗСВ, при определяне на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, както и за заплащане на лихва за забава върху тази сума за периода от 01.12.2019 година до 13.04.2021 година, в размер на 1664.89 лева. В подадената от И. Н. Ц. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Административен съд Габрово искове за заплащане на шест брутни трудови възнаграждения в общ размер на 35 961.60 лева, представляващи обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ както и за заплащане на лихва за забава върху тази сума в размер на 4994.67 лева, за периода от 01.12.2019 година до 13.04.2021 година и за заплащане на сумата от 11 987.20 лева, представляваща общ размер на две брутни трудови възнаграждения, приспаднати на основание чл. 225, ал. 4 от ЗСВ, при определяне на дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, както и за заплащане на лихва за забава върху тази сума за периода от 01.12.2019 година до 13.04.2021 година, в размер на 1664.89 лева да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Бургас по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба Административен съд Габрово е подал отговор с вх. № 3280/02.06.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 72/04.04.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 80/2022 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. И. Н. Ц. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.04.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 2655/05.05.2022 година, като е подадена по пощата на 04.05.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Ловеч е приел, че от удостоверение № 2027/10.12.2019 година на Окръжна прокуратура Габрово и удостоверение № 23 367/10.11.2003 г. на РДВР Габрово се установява, че И. Н. Ц. е бил назначен на длъжността „следовател“ и че бил заемал тази длъжност в периода от 12.12.1983 година до 01.12.1992 година Не се спорело и се установявало от писмените доказателства, че Ц. бил назначен на длъжност „съдия“ в Административен съд Габрово, а от 28.03.2017 година-на длъжността „Административен ръководител-председател на Административен съд Габрово“, като до освобождаването му от длъжността (по решение. на Съдийската колегия на ВСС по протокол № 39/26.11.2019 година), считано от 01.12.2019 година., същият бил прослужил в Административен съд Габрово общо 12 години 9 месеца и 16 дни. Видно от извлечение от протокол № 39 от заседанието на Съдийската колегия на ВСС, проведено на 26.11.2019 година, освобождаването на И. Н. Ц. от заеманата длъжност било на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 от ЗСВ. Със заповед № 281/28.11.2019 година на Председателя на Върховния административен съд било разпредено на Ц. да се изплатят дължимите обезщетения по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ и по чл. 224, ал. 1 от КТ, както и определената му от ВСС парична награда по чл. 303, ал. 3, т. 1 от ЗСВ. Със заповед № 372/07.02.2020 година на Председателя на Върховния административен съд било разпредено изплащането на обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на дванадесет брутни месечни възнаграждения и на обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск в размер на 10 работни дни. Със заповед № 70/18.02.2019 година на Председателя на Върховния административен съд, издадена на основание решение по протокол № 2/24.01.2019 година на ВСС, било разпоредено изменение на допълнително трудово възнаграждение за ранг на И. Н. Ц., като видно от заповедта, основното възнаграждение било 4446.00 лева, а допълнителните се формирали от това за ранг „съдия ВКС/ВАС“ в размер на 300.00 лева и от това за трудов стаж и професионален опит за 41 години–60.00 %. При така установените факти въззивната инстанция е направила правните изводи, че с разпоредбата на чл. 225 от ЗСВ се уреждала т. нар. гратификационно обезщетение за съдия, прокурор или следовател, което по естеството си съставлявало благодарствено плащане, а не компенсаторно такова. Според редакцията на цитираната разпоредба до изменението от 2020 година (ДВ, бр. 11/07.02.2020 година), действала към момента на освобождаване на Ц. от длъжност, при освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност той имал право на еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години имал в органите на съдебната власт, но не повече от 20 (чл. 225, ал. 1 от ЗСВ). От цитираната разпоредба следвало, че предпоставката за възникване на правото на гратификационно обезщетение се свеждали до минималното придобития към момента на освобождаване стаж на длъжността съдия, прокурор или следовател (повече от десет години), а определянето на размера на дължимото обезщетение (броят на брутните заплати, при установен лимит от 20 такива) било обвързано с прослужените години в органите на съдебната власт. Следователно, размерът на обезщетението бил функция от прослужените години в органите на съдебната власт, за разлика от предпоставката за неговото възникване, при която било необходимо да е заемал съответната длъжност (съдия, прокурор или следовател) повече от десет години. При последващо освобождаване от длъжност, от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се приспада обезщетението, получено при предишното освобождаване (чл. 225, ал. 4 от ЗСВ). Отчитайки еднократността на неговата дължимост и естеството на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ (благодарствено плащане), чиито размер бил функция от продължителността на положения труд, за да се избегнело повторно плащане за един и същ трудов стаж, в разпоредбата на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ се предвиждало приспадане на обезщетението, получено при предишното освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател, без да се посочва, че предишната длъжност на следователя трябва да е била в системата на съдебната власт. В случая, при освобождаването му от длъжност, считано от 01.12.2019 година Ц. бил прослужил в Административен съд Габрово общо 12 години 9 месеца и 16 дни, т. е. към този момент той имал повече от 10 години стаж като съдия в същия съд, с оглед на което е възникнало основанието за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Доколкото размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ бил функция от продължителността на положения труд в съдебната власт, спорният въпрос, определящ изхода по делото, се свеждал до броя на прослужените от ищеца години в същата власт. Несъмнено, в тях се включвало времето, през което той бил съдия в административен съд, т. е. работил е в орган от системата на съдилищата, попадаща в съдебната власт (чл. 61, ал. 1 от ЗСВ). Прослужените от него години като следовател в периода от назначаването му на 15.12.1983 година до 12.07.1991 година не следвало да се вземат предвид при изчисляване размера на дължимото обезщетение, защото са били в системата на МВР (Указ № 1138 за създаване на единен следствен апарат при Министерството на вътрешните работи), а не в съдебната власт, каквото било изискването на чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. До влизане в сила на Конституцията на Република България (12.07.1991 година) в държавата не било имало самостоятелно установена съдебна власт, като дотогава на конституционно ниво, в самостоятелна Глава VIII на Конституцията от 1971 година (отм.), са били уредени само съдът и прокуратурата. Като самостоятелна и независима, включваща в себе си и следствените органи, съдебната власт била установена с действащата Конституция (чл. 128 от Конституцията). Ето защо за прослужени години като следовател в органите на съдебната власт можело да се зачете единствено стажът на И. Н. Ц. на тази длъжност след влизане в сила на Конституцията (13.07.1991 година) до освобождаването му (01.12.1992 година)-една година, четири месеца и седемнадесет дни. Прибавени към стажа му като съдия, прослужените от ищеца години в съдебната власт, били четиринадесет години, два месеца и четири дни, за която продължителност се следва обезщетение в размерна четиринадесет брутни месечни възнаграждения (чл. 225, ал. 1 от ЗСВ). От това възнаграждение следвало да се приспадне предходното получено от Ц. обезщетение в размер на две брутни трудови възнаграждения, получени от него при освобождаването му от длъжността следовател през 1992 година Приспадането на обезщетението, получено при предишното освобождаване от длъжност следовател, следвало не от това дали предишната длъжност е била част от съдебната власт, а от еднократността на неговата дължимост и избягване на повторно благодарствено плащане за един и същ трудов стаж (чл. 225, ал. 4 от ЗСВ). В този смисъл били неоснователни оплакванията във въззивната жалба за постановяване на първоинстанционното решение при вътрешно противоречие на мотивите-от една страна зачитане на придобития стаж в периода от 13.07.1991 година до 01.12.1992 година като такъв, придобит в органите на съдебната власт, и същевременното му приспадане като гратификационно обезщетение, изплатено от орган на съдебната власт, а не от Министерството на вътрешните работи. Такова противоречие не било налице. Уреждайки обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ като еднократно плащане, законът поставял различни изисквания към предпоставките за неговото възникване (повече от десет години на длъжността съдия, прокурор и следовател), за определяне на размера му в брутни месечни възнаграждения (според прослужените години в органите на съдебната власт) и за получаването му при последващо освобождаване (с приспадане на обезщетението, получено при предишното освобождаване, без да се посочва изрично предишната длъжност на следователя да е била в системата на съдебната власт). Неоснователно било позоваването на И. Н. Ц. на решението за определяне на реда и начина за изчисляване на обезщетенията по чл. 225 от ЗСВ, защото те били приети въз основа на нормативната делегация по чл. 225, ал. 6 от ЗСВ (нова– ДВ, бр. 11/07.02.2020 година), която не намирала приложение за случаите на освобождаване от длъжност на магистрат преди 11.02.2020 година, тъй като законодателят не бил приел закон с обратно действие. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Н. Ц. иска въззивното решение на Окръжен съд Ловеч да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това идентичността в изискванията за заемане на длъжността „следовател“ и идентичността във функциите упражнявани от следовател преди и след приемане на Конституцията на Република България от 1991 година дават ли право да се счита, че стажът е придобит в органите на съдебната власт при определяне на гратификационно обезщетение при освобождаване от длъжност. И. Н. Ц. твърди, че позоваването на вътрешно противоречивото (според него) решение № 82/22.10.2020 година, постановено по гр. д. № 2693/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. правело изводите на въззивният съд неправилни, като от друга страна тези изводи противоречали на решение № 65/10.03.2009 година, постановено по гр. д. № 5980/2007 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 1043/01.12.2008 година, постановено по гр. д. № 1795/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и определение № 332/24.04.2019 година, постановено по гр. д. № 3619/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С първото решение е прието, че предпоставка за възникването на право на обезщетение при освобождаване от длъжност е наличието на най-малко 10 години магистратски стаж. Посочените разпоредби от ЗСВ (отм.); и ЗСВ са материалноправни, поради което и по силата на чл. 14, ал. 1 от ЗНА имат действие занапред-от влизането им в сила, както и по отношение на заварени (висящи) към същия момент правоотношения. Разпоредбите нямат обратно действие, защото не е предвидено изрично и в двата закона съобразно изискването на чл. 14, ал. 1 от ЗНА преуреждане с тях на юридически факти (свързването им с различни правни последици в сравнение с тези по отменения закон), несъществуващи вече към момента на влизането им в сила. По изложените съображения се налага извод, че стажът, придобит на длъжност съдия, правоотношението за която е прекратено преди влизането в сила на чл. 139 г от ЗСВ (отм.);, не се включва в изискуемия се стаж, придобит на длъжност съдия, прокурор или следовател, нито по тази разпоредба, нито по чл. 225, ал. 1 по сега действащия ЗСВ. Изплащането на гратификационно обезщетение, предвидено в чл. 252 от ЗМВР (отм.);, не е пречка за изплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Основанията на двете обезщетения са различни и се дължат при наличие на предвидените за всяко от тях в законите конкретни предпоставки. Това следва и от същността на такова плащане – израз на благодарност за продължителна служба и за проявена лоялност от работника/служителя към работодателя (виж в тази насока мотивите на решение № 17 по конст. д. № 9/2018 година и решение № 1 по конст. д. № 6/2016 година). С решение № 1043/01.12.2008 година, постановено по гр. д. № 1795/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че съгласно действащата, към онзи момент, разпоредба на чл. 139г, ал. 1 от ЗСВ (отм.) при прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсиониране съдията, прокурорът и следователят, който е работил през последните десет години в системата на съдебната власт, има право на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за 20 месеца. А съгласно § 4, ал. 2 ЗСВ (отм.), следователите и другите служители в Националната следствена служба запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетенията при прекратяване на трудовия договор. В тази връзка съгласно действащата, към онзи момент, разпоредба на чл. 261, ал. 1 от ЗМВР (ДВ., бр. 153/1998 година) (отм.), при освобождаване от служба на служителите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни заплати, колкото прослужени години имат, но не повече от 20, умножени по 1.45. Обезщетението по чл. 139г, ал. 1 от ЗСВ (отм.), респ. чл. 261, ал. 1 от ЗМВР (отм.) било еднократно и се определяло според броя прослужени години в системата на съдебната власт (респ. в системата на МВР) и се съизмервало със съответстващия им брой брутни възнаграждения. Така се формирала и разликата за доплащане при повторно освобождаване (чл. 139г, ал. 4 ЗСВ (отм.) и чл. 261, ал. 2 от ЗМВР (отм.)-при отчитане еднократността на обезщетението, тя се дължала за допълнително прослужените след първото освобождаване години, но общо не повече от 20, т. е. при първото освобождаване от длъжност през 1995 г. ищецът бил получил еднократно обезщетение от 8 брутни заплати, в размер на 193 440.00 неденоминирани лева, а при повторното освобождаване, считано от 01.12.1999 година му било изплатено обезщетение от 12 брутни заплати, умножени с коефициент 1.45, чисто в размер на 12 808.38 лв. Претенцията на ищеца за разликата в абсолютна сума на обезщетението при последващото освобождаване от длъжност на база прослужените общо към този момент години и на изплатеното такова, на база част от тях към предишното му освобождаване, не намирала опора в закона и била неоснователна. При повторно освобождаване от длъжност, на служителя се дължало обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако имал право на това. В настоящия случай ответникът е следвало да изплати еднократно парично обезщетение на ищеца в размер на 12 брутни заплати (разликата между 20 и получените 8 заплати-еднократно обезщетение при първото му освобождаване), като това обезщетение се формирало съобразно последното получено от ищеца месечно брутно трудово възнаграждение. Приспадали се съответния брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение и за тях вече било погасено. Противното означавало, че се индексира вече изплатено обезщетение, каквато не била логиката на законодателя, който боравел с израза „брутно месечно възнаграждение“, а не суми по изплатеното еднократно парично обезщетение. В същият смисъл е и решение № 65/10.03.2009 година, постановено по гр. д. № 5980/2007 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Същевременно в определение № 332/24.04.2019 година, постановено по гр. д. № 3619/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е посочено, че при отчитане еднократността на дължимото обезщетение по чл. 225 от ЗСВ и обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива в органите на съдебната власт следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години. Във връзка с това така поставения въпрос е включен в предмета на спора и е разрешаван от въззивния съд при постановяване на решението му. Същият обаче не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като дори и да бъде прието, че и периода от 15.12.1983 година до 12.07.1991 година трябва да се включи в периода за който се изчислява обезщетението на И. Н. Ц. по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, то при разрешаването на спора по същества ще се постави въпроса и за приспадане на заплатеното от МВР за този период гратификационно обезщетение от това по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. Това приспадане произтича от разпоредбата на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ, като е допустимо с оглед на горепосочената практика на ВКС. Това е видно и от решение № 91/26.06.2020 година, постановено по гр. д. № [ЕГН] година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. в което е посочено, че понеже размерът на обезщетението зависел от продължителността на положения труд в полза на един работодател, с цел да се избегне повторно плащане за един и същ трудов стаж, разпоредбата на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ предвиждала приспадане на обезщетението, получено при предишното освобождаване от длъжност съдия, прокурор или следовател. В нормата не било посочено, че предишната длъжност на следователя трябвало да е била в системата на съдебната власт. Това не било случаен пропуск на законодателя, който следвало да се отстрани посредством тълкуване във връзка с ал. 1 на чл. 225 от ЗСВ. Разпоредбата била съобразена с обстоятелството, че следователите, макар да са били част от изпълнителната власт, били изпълнявали функции продължително време за работодател, който бил останал същият. В този смисъл било и решение № 1043/01.12.2008 година, постановено по гр. д. № 1795/2006 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., според което се приспадало и обезщетението, получено за длъжността следовател, заемана в системата на МВР. Подобно приспадане обаче би довело до влошаване на положението на касатора без за това да е подадена касационна жалба от насрещната страна в производството. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 72/04.04.2022 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 80/2022 година, по подадената срещу него от И. Н. Ц., касационна жалба с вх. № 2655/05.05.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение