Определение № 2586 от 15.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1666/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца „АС Интернешънъл Корпорейшън“ ЛТД, чрез адв.Д. К. У. от АК - София, адв. А. Т. от АК - София и адв.Ж. П. от АК - Варна, срещу определение № 112/02.07.2026г. по възз.ч.т.д.№ 93/2026г. на Апелативен съд - Бургас. С него е оставена без уважение частната жалба на ищеца против определение № 484/08.06.2026г. по т.д.№ 73/2025г. на Окръжен съд - Бургас, с което е оставена без разглеждане, като просрочена, молбата му за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските.

В частната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно определение е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като, давайки указания на първата инстанция за произнасяне в производство по чл.248 ГПК, въззивният съд не е съобразил „прекъсването“ на компетентността на първата инстанция с подаването на въззивна жалба, съдържанието на молбата, с която е само конкретизирано направеното във въззивната жалба искане за присъждане на разноски, и правомощията на въззивната инстанция за произнасяне по отговорността за разноски с крайния въззивен акт. По подробно изложените съображения искането е за отмяна на обжалваното определение и за даване на указания за продължаване на производството по възз.т.д.№ 43/2026г. на АС – Бургас, в което да се извърши произнасяне по разноските, посочени в молбата от 29.05.2026г.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност, са въведени основанията по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правната квалификация на подадена молба, съобразно нейното действително съдържание, и допустимо ли е да я квалифицира като искане по чл.248 ГПК, когато страната не е поискала допълване или изменение на решението на първата инстанция в частта за разноските, а е направила единствено искане за присъждане на разноските при решаване на спора от въззивния съд?

2. Допустимо ли е съдът да се произнесе по непредявено искане, като квалифицира подадена до въззивния съд молба уточнение на вече заявено искане за присъждане на разноски като молба по чл.248 ГПК за допълване на първоинстанционното решение, когато във въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски, а след това е подадена допълнителна молба, с която се конкретизират размерът, основанието и доказателствата за разноски, направени във връзка със същия материалноправен спор?

3. Длъжен ли е съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, да изпълни изричните указания на отменителното решение относно произнасянето по разноските?

4. Длъжен ли е въззивният съд, когато спорът по същество е висящ пред него и във въззивната жалба е направено искане за разноски, да се произнесе с крайния си акт по всички разноски, относими към същия спор и конкретизирани с последваща молба, съобразно крайния изход на делото?

5. Когато във въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски, а след това е подадена допълнителна молба, с която се конкретизират размерът, основанието и доказателствата за разноски, направени във връзка със същия материалноправен спор, следва ли тази молба да се квалифицира като самостоятелна молба по чл.248 ГПК или като уточнение на вече заявено искане за разноски, по което въззивният съд следва да се произнесе с крайния си акт?

6. Представлява ли молба по чл.248 ГПК искане до въззивния съд за присъждане на всички сторени по делото разноски, когато страната не е поискала изменение или допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските?

7. Следва ли въззивният съд да разгледа и да отстрани нарушението, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължителните указания на отменителното решение относно разноските и това оплакване е въведено във въззивната жалба?

Съставът на I ТО, след като прецени доводите и данните по делото, приема следното:

Въззивното производство по възз.т.д.№ 43/2026г. на АС - Бургас е образувано по въззивна жалба на ищеца „АС Интернешънъл Корпорейшън“ ЛТД срещу решението, постановено при повторното (след обезсилване на първото решение) първоинстанционно разглеждане на спора, в отхвърлителната му част за сумата 219 000 лева. След произнасянето по реда на чл.267 ГПК по възз.т.д.№ 43/2026г. на АС - Бургас е постъпила молба от ищеца, вх. № 4973/29.05.2026г., адресирана до въззивния съд, в която са обективирани искания за поправка на очевидна фактическа грешка в наименованието на ищеца, както и за присъждане на всички извършени разноски пред трите инстанции, основано на твърдения, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното искане и приложения списък. С определение № 90/03.06.2026г. по възз.т.д.№ 43/2026г. на АС - Бургас въззивният съд е върнал делото на първата инстанция за произнасяне по молбата от 29.05.2026г. в производства по чл.247 и чл.248 ГПК. След това е постановено определение № 484/08.06.2026г. по т.д.№ 73/2025г. на ОС - Бургас, с което молбата на ищеца от 29.05.2026г. в частта за допълване на първоинстанционното решение в частта за разноските е оставена без разглеждане, като подадена след изтичане на двуседмичния срок за обжалване, започнал да тече от връчването както на първоинстанционното решение, така и на решението за неговата поправка, на молителя, чрез пълномощника му адв.А. Т..

За да постанови сега обжалваното определение, съставът на апелативния съд е споделил извода на първата инстанция, че молбата по чл.248 ГПК е просрочена. Обсъдил е, че при изпращане на първата инстанция по компетентност на молбата на ищеца за допълване на решението в частта за разноските не е извършвана преценка за нейната допустимост, поради което е счел за неоснователно оплакването, че не са изпълнени задължителни указания на въззивната инстанция. Изтъкнал е, че абсолютна процесуална предпоставка и в двете хипотези на чл.248, ал.1 ГПК е молбата да е подадена в срок, поради което е намерил за неоснователно поддържаното в частната жалба.

Настоящият състав намира, че отсъстват предпоставки за допускане на касационен контрол на обжалваното определение.

Съгласно нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, която е приложима, на основание чл. 274, ал. 3 ГПК, и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за разрешаване на отнесения до съда спор и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Общото основание за селектиране на касационните жалби е изяснено в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009г.по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Касаторът е длъжен да посочи материалноправен или процесуално правен правен въпрос/въпроси, от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките за селектиране на касационната жалба.

В случая поставените от касатора въпроси не са значими за крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили крайния извод за недопустимост на молба за допълване, с правно основание чл.248 ГПК. Въпросите не са правни, а са фактологични, и са пряк израз на несъгласие със законосъобразността на обжалваното определение. При поставянето им частният касатор не отчита, че произнасянето от първата инстанция по молбата е в изпълнение на дадените от въззивния съд указания. Не е съобразено от него и това, че при определянето на отговорността за разноски с крайния въззивен акт ще се вземе предвид и това, че първоинстанционното решение е обжалвано само частично. Поради отсъствието на общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат въведените допълнителни селективни предпоставки.

Не е налице и очевидна неправилност. Изведено от практиката на касационния съд, основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е налице, когато пряко от мотивите на обжалвания въззивен акт, без извършване на допълнителна проверка, е установимо или приложение на закона в неговия противоположен смисъл, или приложението на несъществуваща или отменена правна норма, или явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. В случая частният касатор не е въвел доводи за обосноваване на някоя от изведените от практиката хипотези на очевидна неправилност, а въведените доводи са същите, с които се обосновава незаконосъобразността на обжалваното определение.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: