Определение № 2036 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3062/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Д. Ф., [населено място], чрез адвокат Л. Т., срещу въззивно решение № 1990 от 20.04.2023 г. по в.гр.д. № 578/2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 12376 от 08.11.2022 г. по гр.д. № 38215/2022 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Е. Д. Ф. срещу ответника „Мелексис България“ ЕООД обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 ГПК, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване на наложеното ѝ със заповед № 17/16.05.2022 г. дисциплинарно уволнение за незаконно и отмяната на заповедта, възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност, и за присъждане на обезщетение в размер на 2860,10 лв. за оставането ѝ без работа в резултат на незаконното уволнение за периода от 16.05.2022 г. до 16.11.2022 год., както и обезщетение в размера на разликата между получаваното от ищцата трудово възнаграждение преди уволнението и по-ниското трудово възнаграждение при новия ѝ работодател. В касационната жалба е изразено становище за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и необоснованост.

В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Мелексис България“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адвокат Д. Л. - Й., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество постановеното решение е правилно и законосъобразно. Иска се присъждане на направените разноски въз основа на представени списък на разноските, фактура и преводно нареждане.

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ във връзка с прекратяването на трудовото правоотношение между ищцата и ответното дружество със заповед № 17/16.05.2022 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Посочено е, че обстоятелствата дали исковете по чл. 344, ал. 1 КТ са разгледани по реда на „Бързото производство“, както и дали е допуснато нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК не влияят върху валидността и допустимостта на съдебния акт противно на твърденията на ищцата. Относно довода за накърняване правото на защита на ищцата съдът е приел, че процесуалният ѝ представител и следователно и самата тя са редовно уведомени за датата на провеждане на откритото съдебно заседание. Не е установено наличието на препятствие, което страната да не може да отстрани във връзка с явяването ѝ, както и с упълномощаването на друг процесуален представител своевременно при положение, че е била наясно със заетостта на вече упълномощения от нея адвокат в конкретния ден. Заключението на техническата експертиза е било депозирано в срока по чл. 199, ал. 1 ГПК, поради което е направен извод, че процесуалния представител на ищцата е имал възможност да се запознае с него и съответно да постави въпроси в писмен вид независимо, че не е могъл да се яви в насроченото открито съдебно заседание. В заключение е посочено, че не е допуснато нарушение на чл. 142, ал. 2 ГПК, като е даден ход на делото в открито съдебно заседание на 28.10.2022 г. пред първата инстанция. Разгледани са конкретните доводи на ищцата за незаконосъобразност на уволнението. Съдът е установил, че в заповедта за уволнение на три страници са посочени датите, на които ищцата е ползвала почивки с по-голяма продължителност от регламентираната, както и самата им продължителност, като допуснатите нарушения са подведени под правната норма на чл. 187, ал. 1, т. 1, предл. първо КТ - закъснения и неуплътняване на работното време. Посочено е, че извършването на нарушенията се потвърждава, както от свидетелските показания на прекия ръководител на ищцата, така и от заключението на съдебно-техническата експертиза. В тази насока е отчетена и представената с отговора на исковата молба докладна записка, изготвена от прекия ръководител на ищцата, и неоспорена от нея след получаването на препис от подадения отговор с приложенията към него. Във връзка с отговора на исковата молба съдът е посочил, че доколкото същият не представлява доказателство, твърденията за противоречие на свидетелските показания със същия не се отразява на обективността им. Показанията на прекия ръководител на ищцата са кредитирани от съда като достоверни, последователни и почиващи на преките възприятия на свидетеля. Посочено е, че не е налице заинтересованост по смисъла на чл. 172 ГПК доколкото свидетелят е заявил, че е в процес на напускане на ответното дружество. Съдът е кредитирал и представената по делото неоспорена от страните експертиза като компетентно изготвена, съответстваща на останалия доказателствен материал и изготвена след проверка на място в ответното дружество и при проверка на изградената система за контрол на достъпа в дружеството-работодател. От нея е установена продължителността на ползваните от ищцата почивки по дати, съответстващи на датите в заповедта за уволнение, както и обстоятелството, че ползваните от ищцата почивки надхвърлят разрешените такива по правилата на работодателя, за които ищцата е уведомена. По отношение картата за достъп на ищцата не е установено да са изтрити данни, като са взети предвид и обясненията на ищцата по чл. 193, ал. 1 КТ, в които е признала, че на всички изброени дати е напълно възможно да е закъсняла. Посочено е, че ако регламентираната продължителност на почивките не е достатъчна за ищцата, то това не я освобождава от спазването им. Въззивният съд е приел, че работодателят е извършил правилна преценка за съответствие между допуснатите от ищцата нарушения и наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. Касае се до допуснати от ищцата ежедневни нарушения на трудовата дисциплина като в рамките на 20 дни са констатирани 15 дни в които ищцата е нарушила правилата за ползване на почивки. Съдът се е позовал на експертното заключение, според което сумарно за визирания в заповедта за уволнение период – 10.03.2022 г. - 30.03.2022 г. ищцата е ползвала 340 минути повече за почивка от полагащото ѝ се по график. Относно твърденията за злоупотреба с право от страна на работодателя, съдът е приел, че не е доказано, че работодателят е упражнил правата си превратно и с единствената цел да създаде предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. След като искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен, съдът е отхвърлил и обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси:

1. „Следва ли въззивният съд да допусне служебно извършването на допълнителна и/или повторна експертиза, когато е налице оплакване във въззивната жалба по отношение на пълнотата на същото и/или за изясняване на съществени за спора факти и обстоятелства?“;

2. „Налице ли е правна възможност за оспорване на представеното заключение на вещо лице и/или задаването на уточняващи същото въпроси с писмени бележки до съда извън процеса на изслушване на вещото лице в рамките на провеждането на открито съдебно заседание по делото?“;

3. „Какви са критериите, съобразно които съдът приема, че даден служител е заемал по-висока длъжност, респективно е налице по-висока степен на отговорност, при извършено уволнение на същия?“;

По тези въпроси се твърди наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въпросите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, за което са представени и конкретни решения.

4. „Какви са критериите, съобразно които съдът следва да се ръководи и преценява дали същите са налице при произнасяне по наведени по делото данни за наличие на злоупотреба с право от страна на работодател по трудово правоотношение?“;

5. „Следва ли съдът при разпределение на доказателствената тежест между страните в проекта си за доклад по делото да укаже на ищцовата страна необходимостта от доказване на наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя при въведено възражение от ищеца в посочения смисъл?“;

6. „Следва ли въззивният съд при липса на предприети действия от страна на първоинстанционния съд в посочения в предходния въпрос смисъл служебно да предприеме действия по даване на указания за необходимостта от доказване на наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя с и/или без въведено оплакване във въззивната жалба за допуснато от съда нарушение на процесуалните правила?“;

7. „Следва ли съдът да допусне доказателствено искане за извършване на повторен разпит на свидетел при наличие на обективна невъзможност на процесуалния представител на ответната страна за участие по време на разпита на свидетеля и/или при наличие на процесуални нарушения, допуснати от страна на съда, довели до невъзможност за участие на представителя по време на разпита на свидетеля?“;

8. „Какви са предпоставките, които следва да са налице, за да допусне въззивният съд извършването на повторен разпит на свидетел?“;

9. „Налице ли е възможност да бъде направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуален представител на страна във въззивното производство, поради обективна невъзможност за направата му пред въззивната инстанция?“;

10. „Следва ли да бъде разгледано направеното пред въззивната инстанция възражение дори в хипотеза на потвърждаване на решението, постановено от първоинстанционния състав?“;

11. „Следва ли въззивният съд, сезиран с подобно искане и в аналогична хипотеза, да върне делото на първата инстанция за произнасяне, като приеме, че е сезиран с искане по чл. 248 ГПК, а именно – за изменение на решението в частта за разноските?“.

Твърди се, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 1990 от 20.04.2023 г. по в.гр.д. № 578/2023 г. на Софийския градски съд, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване.

По първия въпрос в практиката на ВКС, включително и посочената от жалбоподателката, се приема, че когато предвид оплакванията във въззивната жалба или във връзка с осигуряване приложението на императивна материалноправна норма може да се направи извод, че е налице неяснота, непълнота, необоснованост или възниква съмнение за неправилност на прието по делото експертно заключение, въззивният съд следва и служебно да допусне изслушването на нова експертиза в случаите, когато това е необходимо за изясняването на обстоятелствата по делото, изискващи специалните знания на вещо лице. В конкретния случай не е налице посочената хипотеза, доколкото въззивният съд е кредитирал експертизата за компетентно изготвена и отговаряща на доказателствата по делото. Въпросът изразява несъгласието на касатора с преценката на съда по отношение на приетата експертиза, поради което не може да обоснове допускането на касационното обжалване.

Жалбоподателката е аргументирала втория въпрос с твърдения, че поради невъзможността да се яви в насроченото открито заседание по делото, процесуалният представител на страната не е могъл да оспори представеното заключение. Доколкото в обжалваното решение е прието, че процесуалният представител на ищцата е имал възможност да се запознае с експертизата и съответно да постави въпроси в писмен вид, независимо че не е могъл да се яви в насроченото открито съдебно заседание, въпросът по същество касае правилността на решението и не може да бъде разглеждан на настоящия етап от производството.

Третият въпрос е неотносим, тъй като въпросът за мястото на длъжността на ищцата в йерархията на предприятието и съответно степента ѝ на отговорност, произтичаща от това, не са били предмет на спора между страните, не са обсъждани в хода на производството и следователно не са обусловили решаващите изводи на съда.

По отношение на втората група въпроси, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се посочи, че съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

По четвъртия и петия въпрос, свързани с доказването на злоупотреба с право от страна на работодателя, съществува задължителна практика на ВКС, според която злоупотребата с права е проява на правен субект - физическо или юридическо лице, реализирана чрез правни или физически действия в противоречие със закона при наличието на вина във формата на умисъл и при осъществяване на конкретен резултат - вреда. Доказателствената тежест за оборването на презумпцията за добросъвестност по чл. 8, ал. 2 КТ на работодателя при осъществяване на трудовите права и задължение е на ищеца. Тази презумпция може да бъде оборена, когато се установи противното, а именно че работодателят преднамерено използва правата си не в смисъла и насоката, определени в закона. Доколкото по въпроса съществува практика, която няма необходимост от изоставяне, промяна или осъвременяване, въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Твърдения за неправилно разпределена доказателствена тежест се навеждат за пръв път в изложението на касационните основания пред настоящата инстанция, поради което шестият въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване.

Седмият въпрос противоречи на възприетото от съда, че не е била налице „обективна невъзможност“ за процесуалния представител да участва в разпита на свидетеля по делото. Същия отново се домогва до установяването на извършено процесуално нарушение, което е изрично отхвърлено от съда, следователно се отнася до правилността на решението, която не е предмет на производстввото по чл. 288 ГПК.

Осмият въпрос също не може да обуслови допускането на касационното обжалване, защото свидетелските показания не са единственото доказателство, върху което съдът е основал решаващите си изводи. За да приеме, че предявените искове са неоснователни съдът е преценил събраните по делото писмени доказателства – докладна записка, обяснения на самата ищца, депозирани пред работодателя, както и експертното заключение. Посочено е, че свидетелските показания също подкрепят направените въз основа на останалия доказателствен материал правни изводи, но не са нито единствен, нито водещ мотив на съда при постановяване на решението му.

В допълнение, доколкото четвъртият, петият, шестият и седмият въпрос не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, то не следва да се преценява наличието на специалната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последните три въпроса, свързани с произнасянето на въззивния съд по разноските по делото са неотносими, тъй като не са обусловили решаващата воля на съда. Същите са аргументирани отново с твърденията за невъзможността на процесуалния представител да участва в последното по делото заседание, които не отговарят за възприетото от съда.

Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 2280 лв. деловодни разноски за касационното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представените доказателства.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.