Определение № 383 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 184/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “ТАНДЕМ ГАРД“ ЕООД, представлявано от управителя Л. Л., чрез адвокат Ц. И., срещу въззивно решение № 260082/14.10.2020 г., постановено от Плевенски окръжен съд по въззивно гр.д. № 494/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна П. И. Ц., чрез адвокат Е. Р., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че въззивното решение е правилно. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима в частта й срещу въззивното решение, постановено по следните искове: за сумата от 389, 24 лв., представляваща възнаграждение за положен труд в празнични дни в размер на 116 часа общо за 2017 и 2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; за сумата от 362 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд в размер на 1448 часа за 2017 и 2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; сумата от 30 лв. – допълнително трудово възнаграждение за прослужено време и клас, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до изплащането й; сумата от 560 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 20 дни от 2018 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното й изплащане; сумата от 733,62 лв. представляваща лихва за забавено плащане на възнаграждението за положен извънреден труд за 2017 и 2018 г.; 45,25 лв. – лихва за забавено изплащане на възнаграждението за положен труд в празнични дни в размер на 116 часа общо за 2017 и 2018 г., за периода от първо число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо възнаграждението, до датата на депозиране на исковата молба; сумата от 42,08 лв., представляваща лихва за забавено изплащане на възнаграждението за положен нощен труд в размер на 1 448 часа за 2017 г. и 2018 г., за периода от първо число на месеца, следващ месеца, за който е дължимо възнаграждението, до датата на депозиране на исковата молба; 3,56 лв. лихва за забавено плащане на допълнително трудово възнаграждение за прослужено време и клас; 18,20 лв. – лихва за забавено плащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. Всички посочени искове са граждански, с цена под 5 000 лв., по трудови спорове, като не попадат в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Въззивното решение в тази част е окончателно, както правилно е указал и въззивния съд. При така изложеното, касационната жалба в посочената част се явява недопустима и следва да бъде върната, а образуваното по нея производство – прекратено. Касационната жалба в частта срещу въззивното решение, с което “ТАНДЕМ ГАРД“ ЕООД, [населено място], е осъдено да заплати на П. И. Ц. сумата от 6310,94 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за 2017 г. и 2018 г., на осн. чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ, ведно със законна лихва от 26.06.2019 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски, е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Плевенски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Плевенски районен съд, осъдил “ТАНДЕМ ГАРД“ ЕООД да заплати на П. И. Ц. сумата от 6310,94 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за 2017 г. и 2018 г., на осн. чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ, ведно със законна лихва от 26.06.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 01.03.2017 г. дружеството е сключило трудов договор с Ц., като по силата на същия той е изпълнявал длъжността "охранител", при условията на 8-часов работен ден, с основно месечно възнаграждение от 460, 00 лева, като срокът на договора е до 28.02.2019 г. Със заповед № 005/28.02.2019 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено поради изтичане на уговорения срок, считано от 01.03.2019 г. Работата на охранителите се организира на две или повече смени, като редуването на смените се определя с месечен график. Охраната на обекта е 24-часова, като организацията е охранителите да работят две дневни, две нощни смени, и един ден почивка. Съдът изяснил, че максималната продължителност на работната смяна при сумирано изчисляване на работното време може да бъде до 12 часа. Охраната на обекта е налична и по време на съобтно-неделните дни и официални празници. Съдът изяснил, че съгласно чл. 149 КТ работодателят е длъжен да води специална книга, но дори това да не е сторено, фактическият труд може да се докаже с всички допустими доказателствени средства. Съдът приел, въз основа на съвкупен анализ на събраните гласни доказателства, експертиза и писмени доказателства, че ищецът П. Ц. е положил извънреден труд през 2017 г. и 2018 г., който е останал неплатен от работодателя в размер общо на 6310,94 лв. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържа се в евентуалност основание по т. 3., по следните правни въпроси: когато въззивният съд се позовава на фактически положения, установени от първа инстанция, като не отстранява допуснати процесуални нарушения, то въззивният съд допуска ли ново процесуално нарушение или мултиплицира същото процесуално нарушение; при нарушаване на правилата за събиране на доказателствата от първа инстанция и съществуващата забрана за събиране на доказателства от въззивния съд, то следва ли да се обезсили първоинстанционното решение; пропускът на въззивния съд да се произнесе по този въпрос винаги ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с решение с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 91/04.04.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3595/2018 г.; решение № 80/03.05.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2560/2017 г.; решение № 14/27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 405/2011 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Няма никакво съмнение, че евентуално допуснато процесуално нарушение от първостепенния съд във връзка със събиране на доказателствата, не може да обуслови недопустимост на първоинстанционното решение. Обратното не е постановено нито в цитираните от касатора съдебни актове, нито има подобна съдебна практика, а и проблематиката, безспорно, не се нуждае от изясняване с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Относно правомощията на въззивната инстанция по сега действащия ГПК от 1997 г. при допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение на съдопроизводствените правила във връзка със събирането на доказателства, следва да се държи сметка за правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК – въззивният съд действа като съд по същество, но в условията на ограничен въззив. Също така, никога не е имало съмнение, а и законодателят е ясен, че допуснато процесуално нарушение е от значение, когато е съществено – повлияло е върху крайния резултат по спора. Евентуални оплаквания за непълен или неточен доклад по чл. 146 ГПК на първостепенния съд, могат да послужат като основание за въвеждане на нови факти и обстоятелства и доказателствени искания по чл. 266, ал. 3 ГПК, но сами по себе си не могат да обуславят извод за неправилност на първостепенното решение. Това е така, защото въззивният съд сам, като втори по ред съд по съществото на спора, гради фактически и правни изводи на базата на целия доказателствен материал и всички релевантни доводи и възражения на страните, в рамките на сезирането. Ако се приеме, че в случая въпросите са поставени във връзка с „оспорване на писмени документи“, по което съдът не се бил произнесъл, следва да се изясни, че става реч за частни свидетелстващи документи, които нямат обвързваща съда материална доказателствена сила. Правилата по чл. 193 ГПК са изобщо неприложими, както правилно са приели и двете инстанции по съществото на спора и изрично указали на страните. Съдът сам преценява такива документи, по вътрешно убеждение и в съвкупност с другите събрани по делото доказателства, при установяване на релевантни за спора факти, като доказателствената тежест се разпределя по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, а не по чл. 193, ал. 3 ГПК и с произнасяне по чл. 194, ал. 2 или ал. 3 ГПК. Така е действал и съдът в случая. В заключение, няма основания за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът