Определение № 292 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 407/2015 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. В. против решение № 373/03.11.2014 г., постановено по гр.д.№ 653/2014 г. от състав на Окръжен съд – Добрич. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, състав на въвзивен съд се е произнесъл по основателността на предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. Съдът е приел, че предявените искове са неоснователни. В. съд е приел, че ищецът е въвел основание за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, тъй като връчената му заповед била за прекратяване на трудовото му правоотношение и от нея не можело да се изведе, че му се налага дисциплинарна санкция и заповедта изглеждала немотивирана и не сочела достатъчно конкретни факти от обективната действителност, които да осъществявали състав на нарушение на трудовата дисциплина. Съдът е приел, че съгласно чл. 195, ал. 1 от Кодекса на труда, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, описание на нарушението и кога е извършено, наказанието и законовия текст, въз основа на който последното се налага. Задължението по чл. 195 ал. 1 от КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е въведено с оглед изискването на чл. 189 ал. 2 за еднократност на наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 от КТ и възможността на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл. 344 ал. 1 т. 1 от КТ. Прието е, че за да е законосъобразна заповедта за уволнение, тя трябва да отговаря на минималните изисквания по чл. 195 ал. 1 от КТ - нарушението на трудовата дисциплина е посочено по разбираем за работника начин; посочени са осъществените от работника действия или бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя технологични изисквания при осъществяване на трудовата функция. Съдът е приел по конкретния случай, че издадената от представителя на работодателя заповед от 24. 09. 2009г., покрива минимално изискуемото по чл. 195 ал. 1 от КТ съдържание за мотиви на заповед за уволнение – посочен е нарушителят, описание на нарушението, времето и мястото на извършването му, както и наказанието и законовия текст, въз основа на който последното е наложено. Посочването на „дисциплинарно уволнение” като основание за прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 330 ал. 2 т. 6 от КТ е достатъчно, за да стане ясно, че такова дисциплинарно наказание му бива наложено. С оглед твърденията на ищеца, че не е извършил описаното нарушение в заповедта – неявяване в два последователни дни на работа, съдът е приел от фактическа страна, че дружеството – работодател има два обекта и ищецът не се явявал в единия от тях, като в тази насока е обсъдил събраните по делото доказателства – свидетелски показания, като е приел, че не се доказва ищецът да се е явявал на работното си място по безспорен и несъмнен начин. Съдът е приел, че твърденията на ищеца се опровергават от показанията на свидетели, бивши негови колеги, които единодушно потвърждават, че след края на м. май 2013г. не се е явявал на работното си място, посочено в самия трудов договор на ищеца. Въз основа на горното, съдът е приел, че ищецът е извършил посоченото в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190 ал. 1 т. 2 от КТ, неявявайки се на работа повече от два последователни работни дни, като с оглед периода на извършване на нарушението на трудовата дисциплина от около един месец, съдът е приел, че то е достатъчно тежко, за да обуслави налагането на най – тежката дисциплинарна санкция, дори и на ищеца да не са били налагани предходни по – леки наказания по КТ. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, доколкото като касационно основание се сочи разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се представят актове на ВКС в тази насока. Сочените правни въпроси са свързани с неправилната квалификация в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание и незаконността й в тази насока, както и възможността да се наложи най-тежкото дисциплинарно наказание при положение, че липсват предходни наказания на работника. По първия правен въпрос съдът не е формирал правни изводи, доколкото в исковата молба, както и в законни процесуални срокове в хода на производството не са сочени от касатора – ищец подобни правни твърдения във връзка с предявените от него искове. В тази насока, поставения правен въпрос е неотносим към настоящото производство, тъй като съдът не е формирал правни изводи по него, за да се търси противоречие с посочените актове на ВКС. По втория правен въпрос, съдът се е произнесъл, като е посочил, че тежестта на нарушението е такова, че съответствува на наложеното наказание, още повече, че осъществяването на нарушението предвижда налагането на най-тежкото наказание – дисциплинарно уволнение. В тази връзка не се съдържа противоречие на възприетото от съда с посочените от касатора ТР № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС, касаещо допустимостта на делегирането на работодателска правоспособност при прекратяване на трудово правоотношение и решение № 49/15.02.2012 г. на ВКС, ІV гр.отд., касаещо мотивирането на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, възможността да се препраща в тази насока към други актове на работодателя и значението на отказа да се дадат писмени обяснения. В случая, съдът е приел, че заповедта е мотивирана, с посочено в нея конкретно нарушение на трудовата дисциплина, прието е и не се е спорило по делото, че работникът е дал обяснения, като и че същите са му били поискани. Проверката на обосноваността на тези изводи на въззивния съд е недопустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК, като нейното евентуално наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, тъй като е касационно основание по чл.281 ГПК. В тази насока липсва соченото противоречие и по втория поставен от касатора правен въпрос. Предвид изложеното, не са налице сочените от касатора касационни основания по допустимостта на касационното обжалване. С оглед изхода на настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените съдебни разноски, в размер на 600 лева, представляващи заплатеното от него адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие № [ЕГН]/26.11.2014 г. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия