Определение № 122 от 16.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1854/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ответника „ВИП Пропъртиз“ ЕООД срещу определение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционното определение за връщане на подадената от жалбоподателя въззивна жалба.

Насрещната страна – синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) оспорват жалбата.

1. Постъпили са искания на жалбоподателя за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК – с оглед допуснатото до разглеждане по същество искане за обявяване на противоконституционност на отделни разпоредби на ЗБН по конст. д. № 9/2020 на КС на РБ. Поддържа се, че доколкото разглежданият в настоящото производство иск е с правно основание чл. 60а, ал. 1 ЗБН и тази разпоредба е сред тези, предмет на допуснатото до разглеждане по същество искане, съдебното решение не следва да бъде произнасяно преди решаване въпроса за противоконституционността на закон, приложим по отношение на разглеждания иск.

Исканията са неоснователни. Исковото производство е приключено на първа инстанция с постановяването на решение по съществото на спора, с което е уважен предявеният иск по чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН. Подадената от жалбоподателя въззивна жалба срещу това решение е върната като нередовна с определение на първоинстанционния съд, потвърдено от Софийски апелативен съд като въззивна инстанция, чието определение именно се обжалва в настоящото частно производство. Съобразно предмета му приложима в настоящото частно производство се явява разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН, чиято конституционосъобразност не е оспорена с допуснатото до разглеждане искане по горното конституционно дело. Същевременно въпросът за противоконституционността на приложимата по съществото на спора разпоредба на чл. 60а, ал. 1 ЗБН е без значение за настоящото частно производство, доколкото, дори и такава да бъде установена от Конституционния съд, това не се отразява на въпроса за редовността на подадената от жалбоподателя въззивна жалба с оглед изискването за внасяне на държавна такса във връзка с неоспорената разпоредба на чл. 60а, ал. 2 ЗБН. Поради това исканията за спиране са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.

2. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че не е налице спор относно факта на неизпълнение от страна на жалбоподателя на дадените от първоинстанционния съд указания за представяне на документ, удостоверяващ внасянето на държавна такса в размер на 117560 лв., определена съобразно цената на уважения иск от 5878000 лв.

По спорния въпрос относно правилността на указанията с оглед поддържаните от жалбоподателя доводи, че такса не се дължи предварително въззивният съд е приел от правна страна, че съобразно действащата редакция на чл. 60а, ал. 2 ЗБН, в изключение от общия принцип за дължимост на държавната такса съгласно чл. 73, ал. 3 ГПК, от задължението за предварително внасяне на такава такса са освободени само лицата по чл. 60а, ал. 1 ЗБН. Доколкото жалбоподателят не е в кръга на тези лица, същият дължи държавна такса при подаване на жалбата. Практиката на СЕС, на която жалбоподателят се е позовал, въззивният съд е намерил за неотносима към настоящия случай като свързана с въпроса за освобождаването на юридически лица от държавна такса и предвид липсата на направено от жалбоподателя искане за освобождаване от такса.

Допускане на касационно обжалване се обосновава с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с въпроса „Следва ли съдът да прилага разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН в редакцията й с измененията, обнародвани в ДВ, бр. 33/2019 год., в сила от 19.04.2019 г., като разпорежда предварително внасяне/събиране на държавна такса в производството по обжалване, инициирано от лица извън кръга на лицата по чл. 62, ал. 1 ЗБН, която разпоредба противоречи на норми от висш порядък, а именно: чл. 121, ал. 1 от Конституцията на Република България, правото на справедлив процес по чл. 6, пар. 1 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, вр. с чл. 6, ал. 1 и 3 от Договора за Европейски съюз?“.

Касационно обжалване не следва да се допуска.

Така, както е формулиран, въпросът не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като съответствието на чл. 60а, ал. 2 ЗБН с посочените от жалбоподателя норми въззивният съд не е обсъждал, а изложените в частната жалба доводи в тази насока е приел за относими към хипотеза, различна от разглежданата в частното производство.

Не са налице и специалните предпоставки съобразно изтъкнатите от жалбоподателя основания.

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК преди всичко следва да се посочи, че липсва надлежно обосноваване на същото. Поддържа се противоречие с едно цитирано определение на ВКС, което обаче е постановено в производство по чл. 274, ал. 2 ГПК и поради това не представлява израз на практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК съобразно обхвата на това понятие, разяснен в т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК.

Независимо от горното, изводът за приложимост на разпоредбата на чл. 62а, ал. 1 ЗБН не може да бъде в противоречие с правните изводи и анализа на практиката на СЕС, съдържащи се в посоченото от жалбоподателя определение. С това определение ВКС се е произнесъл по напълно различна хипотеза, доколкото, без да е отрекъл принципно задължението на ответника по уважен иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН да внесе държавна такса за въззивната си жалба и то при действието на предходната редакция на чл. 59, ал. 7 ЗБН), в светлината на очертаните от СЕС критерии по приложението на правото на ЕС е съобразил конкретни за случая обстоятелства, в частност че ответникът в това производство е търговско дружество, обявено в несъстоятелност, при наличието на които дължимостта на държавната такса и нейният размер се явяват пречка за достъп до правосъдие. В настоящия случай поставеният от жалбоподателя въпрос не се отнася до приложението на установените в практиката на СЕС критерии (доколкото изобщо не са изложени и съответно не са обсъждани от въззивния съд доводи в насока конкретният размер на държавната такса да възпрепятства достъпа до правосъдие на жалбоподателя с оглед конкретната негова възможност да заплати дължимата такса), а до принципно противоречие между нормата на чл. 62а, ал. 2 ЗБН и посочените от жалбоподателя норми от по-висш порядък.

Не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Практиката на Съда на ЕС, вкл. решенията, на които се позовава жалбоподателят, не е в смисъл че противоречи на норми на европейското право национална уредба, която изисква предварително внасяне на държавна такса от определена категория лица и същевременно освобождава друга категория от задължението за предварително внасяне по същия вид дела (каквото противоречие се поддържа от жалбоподателя). Тази практика се основава върху становището за необходимост от преценка, съобразно съответните критерии, дали съответната такса според основанието и размера си е пречка за достъп до правосъдие и дали тази пречка е преодолима. Тази преценка следва да бъде извършвана въз основа на конкретните за съответния случай обстоятелства, вкл. с оглед положението на юридическото лице – страна по делото.

С оглед горното в разглеждания случай не може да бъде обосновано противоречие между въззивното определение и цитираната от жалбоподателя практика на СЕС, тъй като правните изводи на въззивния съд не са основани на такава конкретна преценка, доколкото в нито един момент на производството жалбоподателят не е посочил конкретни обстоятелства, според които предварителното заплащане на таксата в този размер да е извън възможностите му и поради това да се явява пречка за достъпа му до съд.

Не е обоснована и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен доводите за обосноваване на противоречие между чл. 60а, ал. 2 ЗБН и общото изявление, че произнасянето на ВКС в смисъл, че съдът не следва да прилага национален закон, който противоречи на норми от висш порядък, ще има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не са изложени никакви аргументи съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК.

Основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава и липса на практика на касационната инстанция, нито наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да се откаже допускане на касационното обжалване.

С тези мотиви съдът