Определение № 2872 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2434/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 957 от 20.02.2024 г. по гр. д. № 7970/2023 г., с което Софийски градски съд, ГО, II – В въззивен състав, потвърждавайки решение № 6585/27.04.2023 г. по гр. д. № 21939/2022г. по описа на СРС, 144 състав е уважил исковете на А. Й. М. А. срещу „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД, както следва: · признал е за незаконно и е отменил дисциплинарното уволнение на ищеца, наложено със заповед № 10123/04.04.2022 г. на директора за България на „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); · възстановил го е на заеманата преди уволнението длъжност „старши агент“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ); Решението се обжалва от „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички представени по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти, заявени своевременно, и може ли да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства?“; 2. „Длъжен ли е съдът, при наличие на данни за заинтересованост на разпитаните по делото свидетели, да констатира това обстоятелство, и следва ли след като прецени данните за заинтересованост да изложи съображения налице ли са основания да се даде или да не се даде вяра на показанията на някой свидетел и по отношение на кои факти?“; 3. „Длъжен ли е съдът, при наличие на противоречиви свидетелски показания, да прецени тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото и мотивирано да посочи на кого от свидетелите и защо дава вяра?“; 4. „Налице ли е уронване на доброто име на работодателя, когато същият е злепоставен пред трети лица и това е възможно да се отрази неблагоприятно на конкурентноспособността, ефективността и авторитета на работодателя?“; 5. „За да е налице уронване на доброто име на работодателя задължително и единствено условие ли е да са изнесени и разпространени пред трети лица злепоставящи работодателя факти или е достатъчно да са изнесени факти от такова естество, че да се отразят неблагоприятно на конкурентноспособността, ефективността и авторитета на работодателя?“ Касаторът счита въпросите включени в предмета на спора – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира присъждане на направените разноски пред трите инстанции. Ответникът по касация А. Й. М. А., чрез процесуалния си представител, е депозирал отговор в срока по чл. 287 ГПК, в който изразява становище, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, че основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК липсва и че решението е правилно. Претендира разноски и пред настоящата инстанция. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. Повдигнатите въпроси обаче нямат претендираното значение, а касационният контрол не следва да бъде допуснат и при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображенията на настоящия съдебен състав са следните: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е съществувало безсрочно трудово правоотношение по трудов договор от 12.08.2019 г. за длъжността „старши агент“, а трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ с връчената заповед № 10123 от 04.04.2022 г. на директора за България на „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД. Посочил е, че според мотивите на заповедта, на ищеца е било наложено най-тежкото дисциплинарно наказание, тъй като бил допуснал описаните нарушения на трудовата дисциплина на посочените законови основания - чл. 190, ал. 1, т. 4, предл. второ КТ (разпространяване на поверителни за работодателя сведения), чл. 187, ал. 1, т. 8, предл. второ КТ (уронване на доброто име на предприятието) и чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ (други тежки нарушения на трудовата дисциплина). Въззивният съд е приел, че спорът, пренесен пред него с оплакванията във въззивната жалба, е за това дали е извършено от ищеца нарушение на трудовата дисциплина и несъответствие на наложеното дисциплинарно наказание с оглед евентуално допуснато дисциплинарно нарушение. Посочил е, че по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 4 КТ поверителни сведения за предприятието са сведенията, които са обявени за такива с нормативен или административен акт, с договора между страните по трудовото правоотношение или със заповед на работодателя. Допълнил е, че в настоящия случай се установява, че на посочената дата 05.08.2021 г. ищецът е качил екранна снимка от вътрешната система „Зендеск“ на дружеството-работодател в посочената платформа „Дискорд“, на която се виждат различни тикет номера (казуси на клиенти, по които ищецът е работил) и имейл адреси (видно от доклада на назначената комисия по заповед № 2438-4/31.03.2022 г. за извършване на проверка по подадения сигнал, както и от показанията на свидетелите Д. и Д.), които ако се приеме, че касаят конкретни клиенти на дружеството, могат да се възприемат като поверителна информация, по отношение на която с клаузите на трудовия договор (чл. 10) ищецът е поел задължение за конфиденциалност. След обсъждане на събраните писмени и гласни доказателства въззивният съд е посочил, че в случая обаче не се установява тези поверителни сведения да са били разгласени до неограничен кръг хора, респ. да са доведени до знанието на трети лица, външни за ответното дружество. Приел е, че след преценка на събраните гласни доказателства безпротиворечиво се установява, че конкретната група в платформата „Дискорд“ представлява чат между служители на ответното дружество, който те използват за взаимопомощ при разрешаване на казусите на клиентите. Въз основа на свидетелските показания на свидетелите Х. Г. Ф. Т. и А. Н. И. е приел за установено, че в групата в „Дискорд“ ограничен кръг служители на предприятието са споделяли информация за неработещи инструменти и са си обменяли съвети и коментари в случай на затруднение с работните казуси. Допълнил е, че от показанията ставало ясно, че за да влезеш в конкретната чат група в „Дискорд“, трябва да получиш покана, а тя се изпраща от администраторите на групата, които също са членове на екипа. От обсъдените показания на всички свидетели е приел за категорично установено, че членове на групата в „Дискорд“ са били само действащи служители на компанията, до нея не е имало публичен достъп и ако някой от членовете спре да работи в „Телъс“, достъпът до „Дискорд“ групата му се отнемал. Направил е извод, че публикуваната от ищеца на посочената в заповедта за уволнение дата информация, е достигнала до ограничен кръг служители и то само на работодателя. Обобщил е, че ползването на чат като средство за комуникация между служителите на ответника не прави изнесените сведения публично достояние, като липсват данни те да са достигнали до трети лица - макар достъпът до платформата „Дискорд“ по принцип да е свободен, както това се установява от заключението на СТЕ. Но в случая е приел, че е била създадена затворена група за комуникация, до която достъпът е бил ограничен единствено до определени служители на ответното дружество. Посочил е, че твърдението на свидетеля Д., че публикуваната информация е останала на „Дискорд“ сървъра, който не се управлява от ответното дружество, не опровергава изложените изводи при липса на конкретни доказателства информацията да е достигнала до знанието на трети лица извън служителския кръг на предприятието. Направил е заключение, че посочените в уволнителната заповед действия не представляват разгласяване на поверителни за работодателя сведения. На следващо място е приел, че по делото не се установява с описаното поведение ищецът да е извършил и другото дисциплинарно нарушение - уронване на доброто име на предприятието. Обяснил е, че такова ще е налице, когато работникът или служителят е разпространил сведения, които са злепоставящи за работодателя пред третите лица. Направил е заключение, че посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание обстоятелства, свеждащи се до разпространяване на снимки от работната система „Зендеск“ в платформата „Дискорд“, не могат да се квалифицират като деяние, уронващо доброто име на предприятието на работодателя, тъй като въобще не са били публично разгласени сред трети лица, нито съдържат злепоставящи работодателя факти, които да накърнят доброто му име в обществото. По отношение на последното основание, във връзка с което е наложено процесното дисциплинарно наказание - чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ (други тежки нарушения на трудовата дисциплина), въззивният съд е посочил, че нито в уволнителната заповед, нито в искането за предоставяне на писмени обяснения се съдържа посочване на конкретни други нарушения, поради което не може да се обоснове извод за законност на наложеното дисциплинарно наказание по отношение на соченото основание. При съвкупна преценка на събрания доказателствен материал е направил извод, че по делото не се доказва пълно и главно с описаното в уволнителната заповед поведение ищецът да е извършил твърдените нарушения на трудовата дисциплина, които да обосноват налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Посочил е, че дори да се приеме, че публикуването на снимки от работната система в чат в „Дискорд“ представлява нарушение, то наложеното наказание не съответства на тежестта му в разрез с разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ. За да обоснове този извод, е изложил съображения, че чатът е използван с цел комуникация от ограничен брой хора - служители на дружеството ответник, при разрешаване на проблеми във връзка с работата. Допълнил е, че дори да се приеме, че е възможно в същия да останат включени лица, чиито трудови правоотношения вече са прекратени, то това не може да обоснове тежест на нарушението, налагаща уволнение на служители, които активно са ползвали тази платформа за обмен на работна информация и взаимопомощ. На следващо място е посочил, че по делото нито се твърди, нито са събрани доказателства от описаното поведение на ищеца да са настъпили неблагоприятни последици за работодателя. В допълнение е отбелязал, че по делото нямало данни ищецът да е имал други нарушения на трудовата дисциплина, напротив - от показанията на свидетелите безспорно било установено, че А. А. е бил добър служител, справял се е добре с работата и след кандидатстване за по-висока позиция на мениджър е бил одобрен, като прекият му ръководител (разпитан като свидетел) В. Р. изразява съжаление, че се стигнало до прекратяване на трудовото правоотношение с него. В този смисъл е приел, че наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконно и предвид несъответствието му с тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина. Въззивният съд е заключил, че след като ищецът не е извършил нарушенията, за които е уволнен дисциплинарно, искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира, че трудовият спор по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е решен при приложени спрямо работодателя неблагоприятни последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). По първите три процесуалноправни въпроси, които са свързани със събраните доказателства и тяхната преценка, настоящият съдебен състав приема следното: Константно е разбирането /в т.см. - решение № 21/14.08.2012 г. по гр. д. № 16/2011 г., IV г.о., решение № 169/19.07.2013 г. по гр. д. № 1210/2012 г., III г.о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК/, че въззивният съд, при постановяване на решението си, следва да обсъди и вземе предвид всички относими за спора доказателства, в това число събрани чрез показания на свидетели; да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК. Когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. При преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място, установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да се приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по несъмнен начин от останалите доказателства, факти и обстоятелства. При извършването на тази преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. Ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. В случая, въззивната инстанция не се е отклонила от задължението си да обсъди всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти. От изложението на касатора не става ясно за какви произволно обсъдени от въззивния съд доказателства става дума. При формиране на преценката си относно свидетелските показания съдът е спазил процесуалните норми, като е посочил, че показанията и на свидетелите на ищеца са безпротиворечиви и категорични, поради което ги кредитира. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по процесуалния въпрос, касаещ приложението на чл. 172 ГПК. Според константната практика на ВКС, като възможни заинтересовани свидетели член 172 ГПК определя и всяко друго лице, което има интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните и съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. В практиката се приема, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. В настоящия случай, въззивният съд не е обсъждал евентуална заинтересованост на свидетелите, тъй като такова оплакване не се е съдържало във въззивната жалба. Този въпрос се поставя за пръв път пред касационната инстанция, поради което е неотносим към предмета на обжалване. По отношение на втората група въпроси, свързани с установяване на дисциплинарното нарушение. Въззивният съд е приел, че не се установява извършено от служителя дисциплинарно нарушение, изразяващо се в разгласяване на поверителни за работодателя сведения, нито уронване на доброто име на предприятието. Не е налице противоречие на обжалваното решение с посочената от касатора практика, тъй като разгледаните в цитираните решения казуси са напълно различни. В решение № 94 от 26.06.2020 г. по гр. д. № № 4088/2019 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС е прието, че уронване на доброто име на работодателя ще е налице всякога, когато последният е злепоставен пред трети лица и това се отразява или е възможно да се отрази неблагоприятно на авторитета му, независимо дали уронващото нарушение на трудовата дисциплина е умишлено или по непредпазливост. В настоящия случай въззивният съд не е разсъждавал по този въпрос, тъй като е приел, че не са изнесени факти, които да злепоставят работодателя пред трети лица. Не е налице и противоречие с решение № 129 от 25.07.2019 г. по гр. д. № 4280/2018 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС. С това решение е даден положителен отговор на въпроса, дали е възможно с едно деяние /действие или бездействие/ да се осъществят едновременно съставите на злоупотреба с доверие и уронването на доброто име на предприятието. В настоящия случай, пред въззивния съд не е бил поставен такъв въпрос и той не е бил предмет на обсъждане. Обжалваното решение не влиза в противоречие с решение № 367 от 18.11.2013 г. по гр. д. № 1357/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, в което е даден отрицателен отговор на въпроса дали злоупотребата с доверието и уронването на доброто име на предприятието следва да бъдат обусловени от наличието на умисъл. В настоящия случай, въззивният съд е приел, че не е доказано твърдяното нарушение. Дали тези изводи на въззивния съд съответстват на събраните доказателства и в частност, дали от тях действително се установява, че ищецът не е извършил вменените му нарушения на трудовата дисциплина в настоящото производство не може да се провери. То е по селектиране на касационната жалба в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, и в него Върховният касационен съд няма правомощието да се произнася по правилността на решението. В заключение: Решението е съобразено с трайно установената практика на Върховния касационен съд, която приема, че по иск за отмяна на дисциплинарно наказание в тежест на работодателя е да докаже, че работникът/служителят е извършил описаното в заповедта нарушение на трудовите задължения и/или на трудовата дисциплина, за което е била ангажирана дисциплинарната му отговорност. Поради изложеното, не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпрос свързан с приложението на чл. 189 КТ. Посочил е, че дори и да се приеме, че извършеното от служителя представлява нарушение, то наложеното най-тежко наказание не съответства на тежестта му в разрез с разпоредбата на чл. 189 КТ. По тези основополагащи в тази им част изводи на съда касаторът не е поставил правен въпрос. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Посоченото допълнително основание за допускане на обжалването е посочено само като законова разпоредба, без да бъдат изложени конкретни твърдения, факти и обстоятелства, от които да може да бъде направен извод, че допускането на касационното обжалване по посочените от касатора – „Колпойнт Ню Юръп“ ЕАД въпроси би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Затова не може да бъде направен извод, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, което е достатъчно такова да не бъде допуснато. По същите правни съображения настоящият съдебен състав намира, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и на другото сочено от касатора основание - чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Позоваването единствено на цитираната правна норма не е достатъчно. Със заявяването му касаторът няма задължението да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос (аргумент от буквалния прочит на разпоредбата и от сравнителния й анализ с чл. 280, ал. 1 ГПК), но е длъжен да обоснове в какво е изразена очевидната неправилност. При липса на обосновка, какъвто е настоящият случай, ответникът по касация изначално бива лишен от право на защита в етапа по селекция на касационната жалба. Изложеното изключва и възможността за допускане на касационната жалба до разглеждане на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход и съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника са разноските, извършени от ответника по касация/от ищеца пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. Воден от изложените мотиви, съдът