Определение № 50237 от 22.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3215/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Столична община, чрез юрк. Д. Ж., против въззивно решение № 1065 от 11 май 2022 г., постановено по в.гр.д. № 11681/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която се потвърждава решение № 20150807 от 2 юли 2021 г., постановено по гр.д. № 34916/2020 г. по описа на Софийски районен съд за уважаване на предявените от Р. К. Б., с адрес в [населено място], срещу Столична община искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ – уволнението на Б. със заповед № СОА20-РД15-7446 от 0 3.06.2020 г., издадена от кмета на Столична община, е признато за незаконно, заповедта е отменена и Б. е възстановена на длъжността „директор на общинско предприятие „Гробищни паркове“ в Столична община“, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Като неправилни се възприемат изводите на въззивния съд, че е налице нарушение на императивната разпоредба на чл. 194, ал. 1 КТ – заповедта за уволнение е издадена след изтичане на една година от извършване на нарушенията. Оспорени са констатациите на съда за извършените от Б. нарушения относно преценката за това кои нарушения са извършени чрез действие, кои чрез бездействие и за кои са останали само препоръки от одитиращия орган. Посочено е, че са дадени препоръки по отношение на допуснатото несъответствие с Единната бюджетна класификация, касаещо отразяването на разходвани средства за граждански договори на персонала, нает по трудови правоотношения, както и по отношение отчитането на част от разходваните за СБКО средства. Неправилно е прието, че за част от нарушенията, които касаторът счита за съществени, в одитния доклад са останали само препоръки. Б. е извършила нарушения на ЗОП, тъй като е сключила договори за изграждане на двустранни стени за монтаж на урни на обща стойност 93002,60 лева, за ремонти и поддръжка на МПС на обща стойност 59837,87 лева без провеждане на изискуемите процедури за възлагане на обществени поръчки; допуснала е нарушение, като отчела разходи в общ размер на 2050832 лева, в т.ч. разходи за СМР на обща стойност 207646,90 лева, доказани само с първични платежни документи, без да бъдат сключени договори и изготвени количествени сметки към тях. Въззивният съд неправилно определил обща дата на извършените чрез бездействие нарушения – 31.12.2018 г., доколкото обхватът на одита бил за цялата 2018 г.; не е съобразена цитираната от касатора практика на ВКС, според която датата на извършване на нарушенията чрез бездействие е датата на откриване/узнаване на нарушенията, която в случая е 20.12.2019 г., и от тази дата следвало да се изчислява и едногодишният срок по чл. 194, ал. 1 КТ за определяне на крайния момент за налагане на дисциплинарно наказание, който към 04.06.2020 г. не бил изтекъл. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Излагат се и доводи за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Ответницата Р. К. Б., с адрес в [населено място], представлявана от адв. К. Л., в отговор на касационната жалба заявява становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване и неоснователност на касационната жалба. По делото е установено, че Б. е заемала при Столична община длъжността „директор на общинско предприятие „Гробищни паркове“ за периода 07.12.2017 г. - 03.06.2020 г., като на 04.06.2020 г. й било наложено дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ с връчването на заповед № СОА20-РД15-7446, издадена на 03.06.2020 г. от кмета на Столична община с посочено основание чл. 187, ал. 1, т. 3 и т. 10 КТ. В заповедта работодателят е изброил допуснати от Б. нарушения, установени при вътрешен одит на общинското предприятие за 2018 г.; посочил е и документите, въз основа на които се установява нарушението; изложил е накратко съдържанието на одитния доклад, както и на дадените от Б. обяснения по случая, също и фактическата обстановка по нарушението и преценката за неговата последица за работодателя, и тежестта на нарушението, мотивирало налагането на наказанието „уволнение“. Този одитен доклад е известен на Б., тъй като й е бил предоставен още на 20.12.2019 г. като ръководител на одитираното предприятие, а и същата е взела отношение по данните в доклада с писмените си обяснения в дисциплинарната процедура по чл. 193 КТ. Счетено е за неоснователно твърдяното немотивиране на заповедта за уволнение, тъй като в одитния доклад и приложенията към него ясно са посочени установени нарушения на закона и на вътрешни правила в СО по време и начин на извършване, изразяващи се както в действия, така и в бездействия. Според въззивната инстанция, макар първоинстанционният съд да е направил извод за налагане на наказанието след изтичане на двумесечния срок по чл. 194 КТ при неправилна преценка на събраните по делото доказателства, крайният решаващ извод за неспазване на законоустановените срокове по чл. 194 КТ за налагане на наказанието е правилен: в атакуваната уволнителна заповед периодът на извършените нарушения чрез действия и бездействия е посочен 2018 г., т.е. крайният период на нарушенията под формата на бездействие – утвърждаване правилата за работната заплата от кмета на СО, назначаване на длъжностно лице, което да следи за разходването на средства за СМР и изготвяне на количествени сметки към тях, е 31.12.2018 г.; за направените разходи без договори и без количествено-стойностни сметки също е приета крайна дата на извършването им 31.12.2018 г. (доколкото обхватът на одита е цялата 2018 г.). Така едногодишният срок за налагане на наказанието по чл. 194, ал. 1, предл. второ КТ, броен от датата на извършването, изтича на 31.12.2019 г., към която дата Б. е била на работа, доколкото ползването на болничен отпуск от нея е от 07.01.2020 г. Обжалваната заповед е издадена и връчена на Б. на 04.06.2020 г., след изтичане на този едногодишен срок. Макар връчването на заповедта да е станало в рамките на двумесечния срок от узнаване от работодателя на нарушенията (срокът броен от 20.12.2019 г., при отчитане на ползвания от Б. отпуск поради заболяване съгласно приетите болнични листове в различни периоди от време в рамките от 07.01.2020 г. до 04.05.2020 г.), то поради неспазване на едногодишния срок, считано от датата на извършване на нарушението или на бездействието, е налице нарушение на чл. 194, ал. 1 КТ по отношение спазването на едногодишния срок за налагане на наказанието от извършване на нарушението, което прави заповедта за уволнение незаконосъобразна. Само на това формално основание уволнението е незаконно и следвало да бъде отменено, тъй като съдът следи за спазването на императивните разпоредби на КТ относно мотивите, сроковете и процедурата, а и Б. била направила оплакване за нарушаване срока по чл. 194 КТ с исковата молба и с отговора на въззивната жалба. Затова въззивният състав не разглежда спора по атакуваната заповед по същество, нито обсъжда събраните по делото доказателства за установяване дали действията и бездействията на ищцата, описани в заповедта, респ. в одитния доклад, представляват нарушение на трудовата дисциплина. Доколкото уволнението е прието за незаконно, съдът е уважил и втория обективно съединен иск за възстановяване на Б. на заеманата преди уволнението длъжност. Касационното обжалване следва да се допусне по уточнения от настоящия съдебен състав въпрос за значението на посочване време на извършване на дисциплинарно нарушение, изразяващо се в бездействие, за да се провери налице ли е противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 69 по гр.д. № 372/2012 на ВКС, ІV г.о. Въпросите тече ли срокът по чл. 194, ал. 1 КТ – една година от извършване на нарушението за налагане на дисциплинарното наказание, когато работникът или служителят е в законоустановен отпуск, както и може ли да се отмени заповед за дисциплинарно уволнение на формално основание, свързано с неправилно посочване на датата на извършване на нарушението, когато същата се извлича от нейния текст и доклада, с който служителят е запознат, не адресират точно мотивите на съда, поради което не могат да изпълнят ролята на общо основание за допускане на касационното обжалване. За касационното обжалване жалбоподателят дължи държавна такса от 290 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,