Определение № 1648 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2763/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор в Софийска апелативна прокуратура като представител на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение №453 от 11.04.2023г., постановено по в.гр.д.№1320/2022г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която след частична отмяна на решение от 28 февруари 2022г. по гр. д. № 15850/2018г. на Софийски градски съд, в отхвърлителната част за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г. до размера от 27 135, 28 лв., искът на Ю. С. М. срещу Прокуратурата на РБългария с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е уважен за сумата 27 135, 28 лв. – обезщетение за имуществени вреди за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., причинени от незаконно обвинение по ДП № 12-П/2013 по описа на СО - СГП, пр. пр. № 4-740/2013г., наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2015г. до окончателното й плащане. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Ю. С. М., чрез процесуален представител Т.Т., в писмен отговор оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната част за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г. до размера от 27 135, 28 лв., искът на Ю. С. М. срещу Прокуратурата на РБългария с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е уважен за сумата 27 135, 28 лв. – обезщетение за имуществени вреди – неполучено трудово възнаграждение, за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., причинени от незаконно обвинение по ДП № 12-П/2013 по описа на СО - СГП, пр. пр. № 4-740/2013г., наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.11.2015г. до окончателното й плащане. Установено е, че ищецът е изпълнявал служебни задължения като вещо лице в 01 сектор „Документни изследвания, фотография и фоноскопия", при отдел „Криминалистична техника“ в НИКК- МВР. От приложеното ДП № 12-П/2013г. по описа на СО-СГП е установено, че на 12.04.2013г. с постановление за привличане в качеството на обвиняем по ДП 12-П/2013г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 3-162/2013г. по описа на СРП, на ищеца е повдигнато обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 3 вр. ал. 2 НК. С постановление на СГП от 24.10.2013г. производството е продължило да се ръководи като пр. пр. № 4-740/ 2013г. по описа на СГП за извършване на престъпление по чл. 302, ал.1, т.1 вр. чл. 301 НК. С постановление на следовател при Следствения отдел на СГП на 05.08.2014г. ищецът е привлечен като обвиняем за това, че в качеството си на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - полицейски орган - експерт в сектор „Документни изследвания, фотография и фоноскопия“, при отдел „Криминалистична техника“ в НИКК-МВР, на неустановена дата през м.02.2013г. е поискал от посочено лице дар - сумата от 1 500 евро, която не му се следва, за да извърши действие по служба - да манипулира петорна съдебно - графологическа експертиза, по която е назначен като вещо лице с определение от 21.11.2012г. на Районен съд Кюстендил, НК, по НОХД № 1513/2007г., в полза на същото лице, което съставлява престъпление по чл. 302, ал. 1, т. 1 НК вр. с чл. 301, ал. 1, предл. 1 НК. С постановление от 15.05.2015г. по ДП № 12-П/2013 по описа на СО - СГП, пр. пр. № 4-740/2013г. наказателното производство е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК - поради недоказаност на обвинението. Определението, по жалба на Ю. М., е потвърдено откъм оспореното основание за прекратяването му с определение № 21 от 13.07.2015 г. по НЧД № С-62/2015г. на СГС, НО, 6 с-в, влязло в сила на 23.07.2015 г. Със заповед на директора на НИКК - № 1363 – 149/06.02.2014г. ищецът е бил временно отстранен от длъжност на основание чл. 234, ал. 1, т. 4 ЗМВР (отм.) във връзка с отнемане на разрешението му за достъп до КИ от ГДНП - МВР от 04.02.2014г. с ниво на класификация „Секретно“, тъй като заеманата от него длъжност изисква такъв достъп. На 07.03.2014г. със заповед на министъра на вътрешните работи срещу ищеца е образувано дисциплинарно производство по повод образуваното срещу него наказателно производство. В заповедта е посочено, че ищецът е отстранен временно от длъжност поради направено искане от прокуратурата и отнетия на служителя достъп до класифицирана информация. Дисциплинарното производство е прекратено със заповед на министъра от 18.08.2015г. поради изтекли срокове за търсене на дисциплинарна отговорност и липсата на доказателства за извършено дисциплинарно нарушение. Със заповед № 513з – 1621/26.02.2016г. на директора на СДВР, на основание чл. 143, ал.1, т. 6, чл. 159, ал.1, т. 3 и чл. 164, ал. 6 ЗМВР вр. чл. 7, ал. 1, т. 3 и ал. 4 от Наредба № 8121з – 310/2014г. за преназначаване на държавните служители в МВР и протокол № 169р- 82/11.01.2016г. на НИКК – МВР, ищецът е преназначен, считано от датата на встъпване (така заповед за изменение на горепосочената заповед - № 513з – 1784/07.03.2016г.) на изпълнителска длъжност „полицейски инспектор“ към 9 РУ на СДВР с основно месечно възнаграждение от 937 лв. Ищецът е изразил съгласие да заеме тази длъжност в нарочен протокол от 11.01.2016г., съставен от директора на НИКК – МВР, и е встъпил в длъжността на 10.03.2016г. – така акт за встъпване в длъжност. На 07.10.2016г. ищецът Ю. М. е подал заявление до министъра на вътрешните работи - с твърдение, че на 06.02.2014г. е бил отстранен от длъжност поради започнато срещу него досъдебно производство, поради което му бил отнет достъпът до класифицирана информация, и, че това наказателно производство е прекратено, прекратено е и дисциплинарното производство, встъпил е в длъжност, на която е възстановен, а по силата на § 21 ЗИДЗЗКИ, ДВ бр. 71/13.09.2016г., „Прекратяват действието си влезлите в сила откази за издаване на разрешения за достъп до класифицирана информация или отнемания на разрешения за достъп до класифицирана информация, издадени на основание чл. 40, ал. 1, т. 5, за които сроковете по чл. 57, ал. 6 и чл. 59, ал. 6 не са изтекли“, - е поискал да бъде възстановен на работа в НИКК и да му бъде изплатено възнаграждението по чл. 215, ал. 4 ЗМВР за исковия период и в настоящото производство – 06.02.2014г. – 10.03.2016г. С решение от 19.10.2016г. на министъра на вътрешните работи, взето по повод обсъденото заявление, е прието, че разрешението за достъп до класифицирана информация от 09.05.2012г., издадено на ищеца, е отнето от ГДНП - МВР на 04.02.2014г. на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЗКИ, поради това той временно е бил отстранен и от длъжност като държавен служител със заповед от 06.02.2014г.; министърът е посочил, че решенията на КС, въз основа на каквото е създадена нормата на цитирания § 21 ПЗРЗИДЗЗКИ, действат занапред, а и срокът на разрешението на ищеца за достъп е изтекъл към момента на влизане в сила на посочения § 21 – изтекъл е на 09.05.2016г., съгласно чл. 55, ал. 1, т. 2 ЗЗКИ - четири години за ниво на класификация "Секретно", - а този параграф се отнася само за действащи отнемания на разрешения за достъп до КИ. При тези мотиви искането за изплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е бил отстранен от длъжност, е оставено без уважение. Съобразно установеното по-горе, ищецът е бил отстранен от длъжност на основание чл. 234, ал. 1, т. 4 ЗМВР (отм.), тъй като е отнет достъпът му до класифицирана информация и заеманата от него длъжност е изисквал такъв. Отстраняването се изразява в забрана за служителя до възстановяването му на работа да изпълнява задълженията си по служебното правоотношение, което правоотношение продължава да съществува. За времето на отстраняване служителят не получава заплата – чл. 234, ал. 2 (ЗМВР отм.); чл. 214, ал. 3 ЗМВР (в относимата към спорното правоотношение редакция). Съгласно чл. 237, ал. 6 (Нова - ДВ, бр. 60 от 2020г.) ЗМВР, на който въззивникът Ю. М. се позовава, в случаите на отстраняване от длъжност по реда на НПК и по чл. 214, ал. 4 (при наложена мярка "задържане под стража" или "домашен арест" по реда на НПК), когато наказателното производство спрямо отстранения служител бъде прекратено или той бъде оправдан, или при отпадане на основанието за отстраняването му, държавният служител може да предяви пред съответния съд иск за обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата – в лицето на съответните правозащитни органи - отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от образувано наказателно производство от следния незаконен акт – обвинение в извършване на престъпление, ако наказателно производство, образувано срещу лицето, е било прекратено поради това, че деянието не е извършено от него, което съответства на основанието за прекратяване, че обвинението не е било доказано (т. 7 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ). Въззивният съд е посочил, че обезщетението за имуществени вреди, каквото се претендира в настоящото производство по реда на ЗОДОВ, се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на установена пряка причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи (чл. 4 ЗОДОВ вр. т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ). Приел е, че в случая отговорността на ответника ПРБ, спрямо който е останало висящо производството, е обоснована освен с упражнените правомощия по осъществяването на ръководство и надзор върху разследването, от задължението на прокуратурата да доказва виновността на привлечените към наказателна отговорност лица, съотв. от прекратяването на наказателното производство, с което е установена незаконосъобразността на обвинението, така и с отнемането на достъпа на ищеца до КИ, което го е лишило от възможност да упражнява труда си. В тази връзка ищецът твърди, че е претърпял имуществени вреди от незаконно обвинение под формата на пропуснати ползи от неполучено възнаграждение поради отстраняването си от длъжност, предприето поради отнет достъп до КИ и по искане на прокуратурата. Прието е за установено по делото, че отстраняването от длъжност на ищеца не е извършено по реда на чл. 69 НПК, не е представено искане на прокуратурата за такова отстраняване (въпреки посоченото в заповедта от 07.03.2014г.). То е предприето поради отнет достъп до КИ, като заеманата от ищеца длъжност е изисквала такъв, отнет на основание нормата на чл. 40, ал. 1, т. 5 (обявена за противоконституционна с РКС № 7 от 2016 г. - ДВ, бр. 49 от 2016г.) ЗЗКИ, предвиждаща като изискване към лицето, на което се издава разрешение за достъп, да няма образувано срещу него досъдебно или съдебно производство за умишлено престъпление от общ характер. Въззивният съд е изложил, че въпреки че отстраняването от длъжност не е предприето от прокуратурата, административният орган е действал при обвързана компетентност да отнеме разрешението за достъп до КИ, съответно последица от това отнемане е отстраняването от длъжност на ищеца и неполучаването на доход от възнаграждение за заеманата длъжност, поради което и във веригата от действия, начиная от образуване на наказателното производство, имуществените вреди от неполучено възнаграждение се явяват последица именно от незаконното обвинение. Поради това въззивният съд е приел, че в конкретния случай е налице пряка причинна връзка с незаконния акт на обвинение, поради което е осъществено и основанието за ангажиране на отговорността на прокуратурата, уредено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., през който е било висящо наказателното производство спрямо ищеца и за който може да се приеме, че е осъществена причинна връзка между незаконното обвинение и липсата на доход. Съдът е посочил, че хипотезисът на цитираната от въззивника М. препращаща норма на чл. 237, ал. 6 ЗМВР, освен че същата е приета през 2020г., а спорното правоотношение касае период от 2014 - 2015г., не се отнася към основанието на предявения иск, така че с нея да се обоснове приложението на ЗОДОВ, приложим в случая на общо основание, съобразно горепосоченото. Въззивният съд е приел, че: нормата на чл. 237, ал. 2 (в първоначална редакция съобразно процесния исков период) ЗМВР, с която ответникът иска да изключи отговорността си (вж. чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ), също е неприложима, тъй като, както се прие, отстраняването от длъжност на ищеца не е извършено по реда на НПК. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ, наличието на специален ред за обезщетяване на вреди, причинени от държавата чрез нейните органи, изключва приложимостта на ЗОДОВ. Според касатора въззивното решение е недопустимо, тъй като: при изрична регламентация относно обема на отгорността за имуществени вреди, определена от специален закон, какъвто счита, че е ЗМВР /чл.237, ал.2/, е недопустимо да се търси обезщетение по ЗОДОВ съгласно нормата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ. Доводите са неоснователни. Както е посочил въззивният съд: нормата на чл. 237, ал. 2 (в първоначална редакция съобразно процесния исков период) ЗМВР, с която ответникът иска да изключи отговорността си (вж. чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ), също е неприложима, тъй като, както се прие, отстраняването от длъжност на ищеца не е извършено по реда на НПК. Т.е. противно на твърдението в касационната жалба, че въззивният съд е приел „неприложимост на нормата на чл.237, ал.2 ЗМВР /в редакцията й от ДВ бр.53/2014г./“, именно тази /първоначалната/ редакция на нормата на чл.237, ал.2 ЗМВР въззивният съд е приел за приложима в настоящия случай. Отчитайки действието във времето на материалноправните норми (чл. 8, ал.3 ЗОДОВ във вр. с чл.237, ал.2 (Доп.- ДВ, бр.81 от 2016г., в сила от 14.10.2016г.) ЗМВР ) и след като законодателят изрично не е предвидил обратно действие на нормата на чл.237, ал.2 ЗМВР в редакцията й след допълнението, неоснователни са доводите на касатора, че тя намира приложение и за настоящия случай. Действието на гражданския закон се проявява от момента на влизането му в сила – чл. 5, ал. 5 от Конституцията на РБългария. Правилото за действието на новия граждански закон по време е, че той урежда юридически факти, които са се проявили след влизането му в сила, както и заварените висящи граждански правоотношения за в бъдеще, като само по изключение законодателят може да придаде обратна сила на новоприетия закон. В българското право забраната за обратно действие на законите е принцип, който се извежда от понятието за правовата държава, уредено в Преамбюла и в чл. 4, ал. 1 КРБ. Този принцип е прогласен изрично в чл. 5, ал. 3 КРБ за наказателните закони, без това да означава, че е изключен за другите закони, независимо че липсва изрична конституционна норма. Принципът се съдържа в правилото на чл. 14 от Закона за нормативните актове, което предвижда, че обратна сила на нормативен акт може да се придаде само по изключение и то с изрична разпоредба. Сам касаторът сочи, че допълнението в чл.237, ал.2 ЗМВР – /добавя се „и по чл.214, ал.3“/, има действие занапред, но неоснователно счита, че поради това има действие и за заварените случаи, при които преди влизане в сила на допълнението от 14.10.2016г. наказателното производство спрямо отстранените служители бъде прекратено или те бъдат оправдани, т.е. изискуемостта е настъпила преди това допълнение в ЗМВР /т.к. отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2 изр. 2 ЗОДОВ – т.4 на ТР №3 от 22.04.2004г. на ОСГК на ВКС/. Неотносима към разглеждания случай е посочената от касатора практика на ВКС, в която се възприема становище за недопустимост на исковете по ЗОДОВ, когато в друг закон е установен специален административен ред за защита по ЗПГРРЛ, при твърдения, че ищецът е лице, посочено в чл.1 ЗПГРРЛ. За да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаторът Прокуратура на Република България поддържа в касационната жалба и в допълнението към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, че въззивното решение е в противоречие с ТР №3 от 22.04.2004г. и с т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, по въпроса – „длъжен ли е съдът да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване основателността на размера на исковата претенция“, тъй като според касатора „приемайки, че пропуснатата полза се съизмерява с последното брутно трудово възнаграждение – в размер на 27135.28лв. /предвид приложената към молбата уточнение служебна бележка/ САС не е изложил никакви мотиви, от които да е видно как е анализирал това писмено доказателснтво и въз основа на кои съдържащи се в него данни е приел, че ищецът е доказал със сигурност причинените от незаконното обвинение пропуснати ползи до присъдения размер“. Както се посочи, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство - чл. 2, т. 2 изр. 2 ЗОДОВ – т.4 на ТР №3 от 22.04.2004г. на ОСГК на ВКС, което е съобразено от въззивния съд. Това е и крайният момент на периода, за който е присъдено обезщетението по конкретното дело. Настоящият съдебен състав не намира въззивното решение да е постановено в противоречие с т.4 на ТР №3 от 22.04.2004г. на ОСГК на ВКС или на някоя от останалите точки на това тълкувателно решение. Настоящият касационен състав не намира да е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с т. 19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, което е постановено по въпроса: "Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд и, ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност" и на който е даден отговор, че: "Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. ", което се отнася и до приетото с посоченото от касатора. В конкретния случай няма оплаквания мотивите на въззивния съд да не отразяват решаваща, а проверяваща правораздавателна дейност. Въззивният съд обосновава дължимост на обезщетение за обзвреда на причинените от незаконното обвинение имуществени вреди на ищеца „за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., през който е било висящо наказателното производство спрямо ищеца и за който може да се приеме, че е осъществена причинна връзка между незаконното обвинение и липсата на доход“. Посочената от касатора служебна бележка е приета неоспорена по делото и видно от съдържанието й, с нея МВР ДПУБ удостоверява полученото от служителя брутно трудово възнаграждение през посочения в нея период помесечно, включително за м. януари – последният отработен месец от служителя в размер на 1542,73лв., солужил като база за изчисляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди - от неполучено трудово възнаграждение за периода 06.02.2014г. – 23.07.2015г., през който е било висящо наказателното производство спрямо служителя и за който с ожалваното решение е прието, че може да се приеме, че е осъществена причинна връзка между незаконното обвинение и липсата на доход. Несъгласието на страната с изводите на съда по възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба /чл.290, ал.1 ГПК/. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба не представя доказателства за направени разноски за касационното производство, поради което такива не следва да му бъдат присъдени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение