Определение № 1642 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3713/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Поделение за товарни превози“ [населено място], представлявано от директора Б., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Л. против въззивно решение № 444 от 7.04.2023г. по в.гр.д.№ 1943 по описа за 2022г. на ОС Варна, с което е отменено решение № 507 от 1.03.2022г. по гр.д.№ 8733/2021г. на РС Варна в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над присъдените 69 865лв. до 139 865лв., обезщетение за неимуществени вреди и за разликата над 18 358.97лв. до 36 753.42лв., обезщетение за забава и вместо това е постановено друго, с което е осъдено БДЖ „Товарни превози“ ЕООД, „Поделение за товарни превози“ [населено място] да заплати на И. А. Ю., на основание чл.200 КТ, допълнително и сумата от 70 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания, причинени от смъртта на съпруга й З. Ю. Ю., настъпила на 13.11.2018г.,в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 16.06.2021г., както и да й заплати допълнително сумата от 18 394.45лв. /разлика между присъдените 18 358.97лв. до 36 753.42лв./, обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 70 000лв. за периода от 13.11.2018г. до 15.06.2021г. и е потвърден първоинстанционния акт в останалата част, като са присъдени разноски. Решението е постановено при участието на „Дженерали Застраховане“ като трето лице помагач на страната на БДЖ „Товарни превози“ ЕООД. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за установен следният механизъм на настъпване на злополуката: На 13.11.2018г., по време на работа, изпълнявайки функциите си във връзка със заеманата длъжност „стрелочник, маневрен“, около 11.30ч., в товарен парк Варна, З. Ю. Ю. е участвал при разпускане на два вагона, през голямата гърбица на коловоз 12. /Гърбицата е железопътно разпределително съоръжение, което служи за разпределение – по инерция - на товарни вагони към съответните коловози/. Той е влязъл между локомотива и един от вагоните, за да разкачи връзката между тях, но е бил ударен и повлечен от локомотива. Получава увреждания, които са причинили смъртта му - контузия и разкъсване на бял дроб, разкъсване на гръбначен мозък, гръдна травма с множество фрактури на ребра и гръбначен стълб. В конкретния случай, достигайки гърбицата, вагонът не е преминал през върха й, а е спрял под него. По разпореждане на началника на влака, З. Ю. е влязал между локомотива и първия вагон, за да ги разкачи, обърнат с гръб към локомотива. За да се откачи спряга, машинистът е дал „лек тласък“ с локомотива. В този момент началникът на влака се е намирал на разстояние - вагон и половина/на около 10-15м./ и не е имал видимост. Машинистът също не е имал видимост към мястото на разкачване. След подаване на тласъка, вагоните са тръгнали по надолнището /към коловоз 12/ и локомотивът е продължил движението си след тях. След откачване на спряга, вагоните са били откачени и са се задвижили. З. Ю. е следвало да излезе откъдето е влязъл, но това не е станало и началник-влакът е подал сигнал за спиране на локомотива. Ю. е намерен встрани от локомотива, извън релсите, от обратната страна на тази, от която е следвало да излезе. Изяснените причини за инцидента са четири: 1.Неправилно организирана, ръководена и контролирана маневра, 2.Липса на пряк визуален контакт, 3. Разкачването не е извършено в покой и 4.При разкачването стрелочникът не е излязал от страната на ръководителя на маневрата. Въззивният съд е приел, че съпричиняване - по смисъла на чл.52, ал.2 ЗЗД - от страна на пострадалия няма, защото – с оглед посоченият механизъм – той въобще не е бил в състояние да излезе, тъй като е бил ударен веднага след разкачването, паднал е и е бил притиснат към земята. Прието е, че основната отговорност е на началник влака, който не се е намирал на място, осигуряващо му постоянен визуален контакт с пострадалия, защото именно ходът на локомотивът е довел до злополуката. В случая не е налице притискане на пострадалия между буферите на локомотива и вагона /защото иначе щеше да бъде намерен там, а и травмите биха били различни/, а притискането му от така наречения „плуг“от локомотива към земята /По някаква причина той е паднал и след това е бил притиснат/. С разпореждане № 5104-04-19 от 26.02.2019г.на НОИ ТП Велико Търново, злополуката е приета за трудова. по смисъла на чл.52, ал.2 ЗЗД. При определяне на размера от 139 865лв. на дължимото обезщетeние за неимуществени вреди за ищцата /която е съпруга на пострадалия/, въззивният съд е съобразил: силната връзка и емоционална близост, която е съществувала между двамата /след брак продължил 36 години/, внезапният и неочакван характер на увреждането, установените с гласни доказателства /показанията на свидетелите Г. и С./ силни реално преживени емоционални страдания, които са с висок интензитет и продължават и понастоящем, заключенията на експертизите от 22.11.2021г. и от 20.01.2023г.в психиатричната им част, установяващи обстоятелството, че ищцата е развила тревожно депресивно разстройство в резултат на настъпилата смърт на съпруга й /психотравма с посочени признаци/, нейната от възраст от 56г., в която изпитва и ще продължи да изпитва нуждата от подкрепата на най-близкия си човек, както и икономическите условия в страната. В мотивите си съдът е посочил, че не възприема показанията на свидетелите М. и Ф., сочещи че пострадалият не е живеел със съпругата си, първо поради вероятна заинтересованост /доколкото продължават да работят в ответното дружество/ и второ, тъй като свидетелите не са с преки впечатления относно семейния му живот и установеният от тях факт, че пострадалият е оставал да пренощува/ основно през зимата/ в „битовката“, сам по себе си не е доказателство за раздяла между съпрузите. Посочил е и че техните показания са в противоречие с останалите гласни доказателства. Касаторът, в представеното към касационната жалба изложение се позовава на специалните основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност, във връзка с множество поставени въпроси, които могат да бъдат обединени в три групи: Първата е свързана със задълженията на съда да съобразява ангажираните по делото доказателства и по-специално – за доказателствената сила на експертното заключение, за преценката на ангажираните гласни доказателства, като обсъди свидетелските показания поотделно и взаимно, като оцени достоверността им с оглед евентуалната заинтересованост и при спазване на логическите и опитни правила, както и за формиране на вътрешното убеждение относно доказаността на релевантните факти. Втората касае критериите по чл.52 ЗЗД за определяне на размера на неимуществените вреди с оглед приложение на принципа за справедливост? Третата е относно грубата небрежност, по смисъла на чл.201, ал.2 КТ и необходимостта тя да бъде преценявана съобразно механизма на причиняване на трудовата злополука или съобразно нормативните правила, които пострадалият е следвало да спазва и значението на евентуалното им неспазване за настъпването на злополуката. Позовава се на противоречие на въззивния акт с приетото в множество решения, които прилага. Срещу подадената касационна жалба са постъпили два отговора - от ответника БДЖ „Товарни превози“ ЕООД, „Поделение за товарни превози“ [населено място], представлявана от директора Д., чрез процесуалния представител адвокат С. и от третото лице помагач „Дженерали Застраховане“АД [населено място], с които се изразяват становището си за нейната неоснователност. Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не следва да се допуска, поради неустановяване на някое от посочените от касатора специални основания по чл.280 ГПК. Първата група поставени въпроси са разрешени в съответствие с установената съдебна практика, касаеща преценката на ангажираните по делото доказателствени средства. Безспорно е, че съдът е длъжен да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните доказателства, които следва да обсъди поотделно и в съвкупност, като преценката се извършва съобразно научните, опитните и логическите правила. И заключението на експертизата, и гласните доказателства, като всяко друго доказателствено средство подлежат на преценка от съда. Съдът не е длъжен да ги възприеме, дори и при липса на изрично възражение, но дължи да изложи мотиви, обосноваващи преценката му и в случая – видно от гореописаните му мотиви – това е направено. Относно свидетелските показания – от значение са и установените обстоятелства за свидетеля, свързани с начина на възприемане от него на съответните факти – възраст, психическо състояние, способности, възможност за възпроизвеждане, пристрастност, непосредственост и др. При противоречие в дадените показания, съдът следва да посочи защо възприема едни показания за сметка на други и когато това е направено, задължението на съда е изпълнено. В случая, касаторът оспорва правилността на формираните от съда правни изводи въз основа на ангажираните доказателствени средства, но проверка за правилност в настоящето производство касационната инстанция не може да извършва. Относно втората група въпроси, касаеща приложимият критерий по чл.52 ЗЗД, настоящият съдебен състав намира, че е съобразена установената с ППВС № 4/1968г. практика, свързана с приложение на принципа за справедливост. Това е така, защото размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е определен след посочване на установените от съда като релевантни обстоятелства, от значение за преценката на реално претърпените от претендиращото лице болки и страдания. Преценено е, че същите надвишават обичайния размер, пред вид продължителността и интензитета им, трайно установената емоционална връзка след продължителния брак между пострадалия и неговата съпруга, тежестта на причиненото увреждане и неговият внезапен и неочакван характер, както и развитото тревожно депресивно разстройство в резултат на злополуката. Съобразени са и обстоятелствата, на които касаторът акцентира – възрастта на пострадалото лице, обстоятелствата при които е настъпила смъртта му, начинът по който е възприета загубата от претендиращия, като не може да се счете, че присъденото обезщетение би бил източник за неговото обогатяване. Целта е овъзмездяване на установените като реално причинени вреди. Поставеният въззивен акт не е в противоречие и с установената съдебна практика, касаеща приложението на чл.201, ал.2 КТ, във връзка с което е поставена и третата група въпроси. Съгласно същата - отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна. Тя може да бъде изключена само при умишлено самоувреждане на пострадалия или при извършване на работа, която не е в интерес на работодателя. Отговорността може да се намали, когато работникът е съпричинил злополуката при груба небрежност, т.е. когато се установи, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. / Наличието на допуснато от друг работник или служител на рабодоталя нарушение е ирелевантно за приноса на пострадалия/. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука, с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства,съобразно установения механизъм на настъпване на злополуката, са критериите за намаляване на обезщетението. В хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ, когато работникът с поведението си е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът трябва да се изследва точно обективното съотношение на неговият принос. В случая, въззивният съд е приел, че не е налице проявената груба небрежност от работника, защото работодателят не е установил, пострадалият - при изпълнение на работата - да е допуснал каквото и да е нарушение на правилата, не е установено той да е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание или при съзнателно пренебрегване на основни технологични правила и правила на безопасност. При неизпълнена от страна на работодателя доказателствената тежест за установяване на направеното от него възражение по чл.201, ал.2 КТ, от съда не може да се очаква да изследва степен на принос на пострадалия. Не е налице специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Очевидната неправилност предполага видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно, без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, а подобен порок, в случая не се установява. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд