Определение № 4513 от 10.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Е. К., подадена чрез пълномощника адв.В.К., срещу решение № 481 от 21.12.2023г., постановено по в.гр.дело № 679/2023г. на Пернишкия окръжен съд, Втори въззивен състав. С обжалваното решение е отменено решение № 828/19.07.2023г. по гр.д.№ 6253/2022г. на РС-Перник в частта, с която „Стомана Индъстри“ АД е осъдено да плати на основание чл.200, ал.1 от КТ на ищеца-касатор обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при трудова злополука в размер 10 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г. и вместо това е отхвърлен искът по чл. 200, ал. 1 от КТ на Т. К. за осъждане на „Стомана Индъстри“ АД да му плати сумата 10 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука от 30.03.2020г., ведно със законната лихва, считано от 30.03.2020г. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси, да се отмени решението и вместо него се постанови друго, с което да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лева. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответникът в производството „Стомана Индъстри“АД, чрез адв.Хр. М., излага съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване. Оспорва жалбата като неоснователна и претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В представеното изложение на основанията по чл.280 ГПК касаторът поставя въпроси, за които твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и които са решение от въззивния съд в противоречие с решение № 125/04.05.2016г. по гр.д.№ 4417/2015г. на ІV ГО, решение № 227/25.10.2016г. по гр.д.№1405/2016г. на ІV ГО, решение № 186/21.10. 2019г. по гр.д. №246/ 2019г. на ІІІ ГО и определение № 50049/07.03.2023г. по гр.д. №2618/2022г. на ІV ГО: 1. Следва ли платеното обезщетение по задължителна застраховка трудова злополука, сключена от работодателя, да се приспада от обезщетението, определено по иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди; 2. Кои са обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост (чл.52 ЗЗД) и следва ли съдът да посочи конкретно всички обстоятелства, които обуславят вредите и които са от значение за определяне на справедливия размер; 3. Представлява ли чувствителното нарушаване от страна на работодателя на задължението му да осигури здравословни и безопасни условия на труд, обстоятелство, което да се вземе предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Предявен е иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 40 000 лева от получени при трудова злополука травматични увреждания, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Първоинстанционният съд е намерил иска за частично основателен и е осъдил ответника да плати на ищеца сумата 10 000 лева, като е отхвърлил претенцията за разликата над 10 000 лева до претендираните 40 000 лева. Въззивни жалби против решението са подали и двете спорещи страни. От фактическа страна въззивният съд е установил, че: страните са били обвързани от валидно сключен трудов договор от 21.10.2019г., по силата на който ищецът работил при ответника на длъжността „резач метал“ в поделение „Оператори ЛПЦ“. На 30.03.2020г. по време на работа- при завиване на гайка, с приблизително тегло 30 кг, ищецът не успял да я хване устойчиво, тя паднала и притиснала първа фланга на четвърти и пети пръст на лявата му ръка. Злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО с Разпореждане № 9/10.04.2020г. на ТП – [населено място] на НОИ, влязло в сила на 28.05.2020г. Установено е, че в резултата на трудовата злополука на работника са причинени открита рана на пръсти на лявата ръката без увреждане на ноктите; счупване на дисталните фаланги на 4-ти и 5-ти пръст на лява ръка; на 30.03.2020г. опериран по спешност; след установена некроза на 4-ти пръст последвала ампутация на дисталната фланга на този пръст с оформяне на ампутационен чукан; установена е непълна екстензия на 5-ти пръст, персистиращ болков синдром, непълен юмручен захват. Уврежданията са обусловили признаването на 10% трайно намалена работоспособност, за което е издадено ЕР на ТЕЛК № 337/27.01.2021г. За периода от 30.03.2020г. до 23.01.2021г. ищецът бил без прекъсване в отпуск поради временна нетрудоспособност. Според заключението на СМЕ в резултат на получените увреждания при трудовата злополука, пострадалият е претърпял временна разстройство на здравето; частично е възстановена функционалността на ръката и е останал козметично-естетичен дефект; захватът на лявата ръка е променен, поради липса на част от 4-ти пръст; ампутацията на част от пръста причинява емоционален стрес при контакт с околните; възможно е разраняване на ампутационния чукан и промяна в чуствителността на кожата; лечението е продължило повече от обичайното, което е обусловено от наложилата се вторична ампутация. Показанията на свидетеля Н. И. П. установяват, че след злополуката ищецът изпитвал болки и приемал обезболяващи; изпитвал неудобство от загрозяването на ръката; търсил свидетеля за помощ при наложило се обгрижване на майка му, тъй като не можел да ползва пълноценно увредената ръка. Установено е, че на 16.02.2021г. ищецът е подал заявление за завеждане на претенция по застраховка „Злополука“ и е получил сумата 10 444,48 лева, като платено застрахователно обезщетение за временна неработоспособност вследствие на злополуката от 30.03.2020г. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че са установени предпоставките за ангажиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, а пренесените във въззивното производство спорни въпроси са относно размера на обезщетението, което се дължи пострадалия, съпричинил ли е той настъпването на вредоносния резултат, проявявайки груба небрежност (чл. 201, ал.2 КТ), приложима ли е в случая разпоредбата на чл. 200, ал.4 КТ. За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: изпитаната силна болка в момента на увреждането и последващата такава в периода на лечение; вида на увреждането, причинило временно разстройство; неотстранимия козметичен дефект на 4-ти пръст на лявата ръка и нарушаване захвата й (без да са събрани доказателства тя да е водеща при ищеца); признатата намалена трайна неработоспособност 10% и ползвания отпуск за това почти 10 месеца. Според съда тези обстоятелства обосновават справедлив размер на обезщетение 10 000 лева. Намерил е за неоснователно оплакването на работодателя за неправилно приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ. Посочил е, че ищецът извършвал работата след като е имал само пет месеца стаж на длъжността; работата се е изпълнявала веднъж седмично, а за определен период той само наблюдавал изпълнението й. Предвид това е приел, че работата не е била рутинна за него и той не е усвоил детайлите за сигурното и безопасното й осъществяване; липсват данни работодателят да е утвърдил правила за изпълнението й, които да са пренебрегнати от работника, а обстоятелството, че той е поставил ръцете си под съоръжението, с което е оперирал, вместо отстрани, не сочи на проявена груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Въззивният съд е счел за основателно оплакването на „Стомана Индъстри“ АД относно неприлагането от страна на първоинстанционния съд на разпоредбата на чл.200, ал.4 КТ. Данните по делото безпротиворечиво сочат, че на ищеца е платено обезщетение в размер 10 444,48 лева от ЗД „Евроинс“ АД по сключена между застрахователя и работодателя задължителна застраховка на работниците и служителите за риска „Трудова злополука“. Затова с тази сума съдът е намалил определеното обезщетение 10 000 лева и е приел, че със заплатените от застрахователя 10 444,48 лева работникът напълно е обезщетен за претърпените от увреждането неимуществени вреди. С тези съображения въззивният съд е отхвърли иска по чл. 200 КТ. Върховният касационен съд намира, че по първия поставен от касатора въпрос относно приложението на чл. 200, ал.4 ГПК не следва да се допуска касационен контрол, макар по отношение на него да е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. По отношение на въпроса не са налице сочените от касатора допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Налице е безпротиворечива съдебна практика на ВКС относно това в кои случаи се намалява на основание чл. 200, ал.4 КТ дължимото обезщетение, която изцяло е съобразена от състава на ОС-Перник. Според тази съдебна практика –напр. решение № 227/25.10.2016г. по гр. д.№ 1405/2016г. на IV ГО, съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото обезщетение се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите; неимуществените вреди се определят по справедливост; намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ за сметка на работодателя при условията на чл.57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в застрахователния договор. В случай на платено обезщетение от набраните вноски, които работодателят е правел в интерес на работника/служителя, за настъпило застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с получената парична сума по застрахователния договор. Наличието на съдебна практика от една страна и липсата на аргументация за необходимост от нейната промяна или осъвременяване от друга, налагат извода, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съставът на ВКС намира, че касационно обжалване следва да се допусне по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД, тъй като отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице практика на ВКС-решение № 2/27.02.2017г. по гр. дело № 2303/2017г. на ІІІ ГО, решение № 226/30.01.2019г. по гр.д. № 756/2018г. на ІІІ ГО, решение № 50039/23.03.2023г. по гр.д.№ 1941/2022г. на III ГО и др. Касационен контрол следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт с цитираната практика на ВКС по обобщения въпрос: Относно приложението на принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и критериите, които съдът трябва да съобрази при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука. За касационното обжалване жалбоподателят Т. Е. К. не дължи държавна такса по аргумент от чл. 359 КТ. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО