Определение № 764 от 10.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2824/2020 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Софийска професионална гимназия „Княгиня Евдокия“ чрез адвокат С. И. от АК-София срещу решение № 1021/06.02.2020 г. по в.гр.д.№ 14619/2018 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 59848/2016 г. на Софийски районен съд и са уважени исковете по чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ, предявени от В. А. С. против СПГ„Княгиня Евдокия“, за признаване на незаконно и отмяна на уволнението, извършено със Заповед № ЛС-763/02.09.2016 г. на основание чл.325, ал.1, т.3 КТ, за възстановяване на заеманата от ищцата преди уволнението й длъжност „помощник-директор учебна дейност“, както и за обезщетение в размер на 3712 лева за оставането без работа в периода от 02.09.2016 г. до 03.01.2017 г. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а в изложението към нея се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК по въпроси, които се свеждат до задълженията на въззивния съд да отстрани допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения по реда на чл.266, ал.3 ГПК, които са довели до непълнота на доказателствата и да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните съгласно чл.236, ал. 2 ГПК, както и следва ли въззивната инстанция да посочи защо приема едни доказателства, а други не, за да приеме, че са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.344, ал.1, т.3 КТ. Отделно се поставят въпросите за отговорността на работодателя при бездействие на уволнения служител да се регистрира в бюрото на труда и да търси работа; за допустимите доказателства за установяване на изключения по §1, т.8 ДР на КТ, обуславящи срочността на трудовия договор; трябва ли трудовите договори със срок на изпитване да бъдат преобразувани в договори за неопределено време, за да отговарят на законовите изисквания и не следва ли да се приеме, че изплащането на обезщетение на работника при незаконно прекратяване на трудовия договор компенсира последиците на евентуална злоупотреба при използването на срочни трудови договори? Според касатора, въпросите са в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От В. А. С. чрез адвокат Й. Д. от АК-София е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал. 1 ГПК. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от трудов договор със срок за изпитване, който е бил прекратен от работодателя поради изтичане на уговорения срок, съгласно чл.325, ал.1, т.3 КТ. Съдът е установил, че трудовият договор е сключен със срок за изпитване в полза на работодателя на основание чл.68, ал.1, т.2, вр.чл.70, ал.1 КТ - до завършване на определена работа, но без да са посочени други обстоятелства, обуславящи срочността на договора съгласно §1, т.8 ДР на КТ. При тези обстоятелства, според съда, неяснотата при първоначално определяне на вида и обема на работата изключва възможността да бъде определен срокът на действието му, поради което трудовият договор следва да се счита за сключен за неопределен срок, а основанието за прекратяване по чл.325, ал.1, т.3 КТ е неприложимо, с оглед на което уволнението е незаконно. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се установяват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на ВС и ВКС. Не е налице явна необоснованост поради нарушаване на правилата на формалната логика при тълкуване и прилагане на закона или нарушаване на императивни правни норми във връзка с действието и прекратяването на трудовите договори. Мотивите на решението съдържат конкретната преценка на въззивния съд за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, с оглед на което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК засягаща вида и обема на търсената от страните защита. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Поставените процесуалноправни въпроси за допустимите доказателства във въззивното производство и задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прилагана последователно в съдебната практика на ВКС – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д.№ 3973/2008 г., IV г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д.№ 891/2010 г., I г.о., решение № 147/08.05.2014 г. по гр.д.№ 5659/2013 г., IV г.о. и решение № 135/16.06.2015 г. по гр.д. № 6627/2014 г., III г.о., с които се приема, че съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните, съгласно чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК. В случая, въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за делото обстоятелства от значение за изхода на делото, като е мотивирал отказа си да допусне поисканите във въззивното производство доказателства като неотносими и въз основа на установените факти е достигнал до крайния извод, че не се доказва в производство да са били налице предпоставките за сключване на трудовия договор като срочен, с оглед на което работодателят незаконосъобразно е прекратил трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.3 КТ. Не е налице противоречие с практиката на ВКС, когато има произнасяне от съда по направените искания, доводи или възражения на страните, но те считат, че то е неправилно. В този смисъл, поставените въпроси се припокриват с оплакванията в касационната жалба и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, освен в случаите, когато въззивният съд не упражни правомощията си в нарушение на изискванията в чл.236, ал.2, вр. чл.273 ГПК. Съдебната практика на ВКС, по въпроса за доказателствата, които са относими и допустими при решаване на спорове за законност на уволнението и подлежащите на доказване в тези производства обстоятелства е уеднаквена с решение № 22/31.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 450/2011 г., III г.о. и решение № 256/15.09.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1379/2009 г., III г.о.,в които се приема, че трудов договор, в който е вписано, че се сключва на основание чл.68, ал.2 КТ - до завършване на определена работа, но липсва конкретизация на работата, за извършването на която и до завършването на която се наема съответният работник или служител, следва да се смята сключен за неопределено време, а породеното от същия трудово правоотношение - за безсрочно. В този случай, според цитираната практика на ВКС, уволнението не може да се извърши на основание чл.325, ал.1, т.4 КТ, тъй като нормата е приложима само за срочните трудови договори, поради което прекратяването на трудовото правоотношение е незаконно. По отношение на въпроса за предпоставките за да бъде уважен иск по чл.344, ал.1, т.3 КТ, в практиката на Върховния касационен съд се приема еднозначно, че след като претендира обезщетение за определен период от време, обикновено за целия шестмесечен период по чл.225, ал.1 КТ, ищецът следва да установи оставането си без работа не само в началния момент след уволнението, а и до края на периода, но за успешното установяване на този факт е достатъчно да бъде представена трудовата книжа на работника или служителя. Ако въпреки това работодателят твърди, че за исковия период работникът е получавал доходи от труд, то той носи тежестта да докаже този факт, а в случай, че такива доказателства не бъдат ангажирани, фактът на безработицата следва да се счита за установен. В същия смисъл са решение № 707/22.12.2009 г. по гр.д.№ 3164/2008 г., ІІ г.о., решение № 132/11.03.2011 г. по гр.д.№ 1513/2009 г., ІV г.о. и решение № 324/06.11.2012 г. по гр.д.№ 1728/2011 г., ІІІ г.о. С друго решение № 255/24.09.2013 г. по гр.д. № 1344/2012 г. на ВКС IV г.о. е даден отговор и на въпроса за правното значение на обстоятелството търсил ли е работникът активно работа, като изрично се посочва, че обстоятелствата: търсил ли е уволненият работник или служител работа, предлагана ли му е и защо е отказал, са без значение за отговорността на работодателя за обезщетение поради незаконно уволнение. Работникът или служителят може да се регистрира в бюрото по труда и да очаква така да си намери друга работа. По различни съображения той може и да не се регистрира в бюрото по труда, и в такъв случай не е необходимо той да доказва, че е търсил работа по друг начин. Останалите въпроси в изложението към касационната жалба - трябва ли трудовите договори със срок на изпитване да бъдат преобразувани в договори за неопределено време, за да отговарят на законовите изисквания и не следва ли да се приеме, че изплащането на обезщетение на работника при незаконно прекратяване на трудовия договор компенсира последиците на евентуална злоупотреба при използването на срочни трудови договори, не покриват изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, според разясненията на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.1, т.е. въпросът да е включен в предмета на делото и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът не е изложил ясна и точна формулировка на тези въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая са формулирани въпроси, чрез които се оспорват крайните изводи на въззивния съд, чийто отговор е свързан с анализ на събраните доказателства по делото, т.е. касаторът е изложил оплаквания по съществото на спора, по отношение на които касационната инстанция може да се произнесе само ако се допусне касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Отделно от това, формалното позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо касаторът да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. При липсата на доводи, че съдебната практика по конкретен правен въпрос следва да бъде осъвременена, с оглед на промяната в законодателството или обществените отношения, както и твърдения за неяснота или противоречие в правните норми, не може да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба В. А. С., чрез адвокат Й. Д. от АК-С., не е поискала разноски пред касационната инстанция, поради което съдът не присъжда такива. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение