Определение № 1915 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1225/2025 г.

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „П. В.“ ЕАД, ЕИК ***, действащо чрез пълномощника си адвокат И. Ш., срещу въззивно решение № 6375 от 20.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6787/ 2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, в която след частична отмяна на решение № 7767/27.04.2024 г., постановено по гр. д. № 11343/2023 г. на СРС, въззивният съд е признал за незаконно уволнението на С. И. К. от гр. София, извършено с предизвестие за прекратяване на трудово правоотношение с изх. № 130/01.12.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 /поради съкращаване на щата/, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; възстановил е С. И. К. на заеманата преди уволнението длъжност - „Главен уредник“, отдел „Култура и изкуство“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ; осъдил е „П. В.” ЕАД да заплати на С. И. К. обезщетение в размер на 6 979.57 лв., на основание чл. 344, ал. 1, т 3 КТ.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона. По подробно изложени в касационната жалба съображения моли за отмяна на атакуваното въззивно решение в обжалваната част.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение на основанията, посочени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 72, ал. 2 от ЗЗД при отброяване на срока на предизвестието по чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ във връзка с чл. 326, ал. 2 от КТ? - въпрос, който касаторът счита, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

2. Когато трудовият договор се прекратява чрез отправяне на предизвестие, кой е правнорелевантният момент, към който следва да се извърши контрола на съда относно законосъобразността на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение?

Касаторът твърди, че по така посочения въпрос решаващият съдебен състав на Софийски градски съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в следните решения: решение № 9/11.02.2021 г., постановено по к. гр. д. № 1793/2020 г., IV г. о.; решение № 567/13.10.2010 г. по гр. д. № 1130/2009 г., III г. о.; решение № 63/31.03.2011 г. по гр. д. № 1728/2009 г., IV г. о.; решение № 197/09.06.2011 г. по гр. д. № 661/2010 г., IV г. о.; решение № 437/20.01.2012 г. по гр. д. № 1594/2010 г., IV г. о.; решение № 468/10.01.2013 г. по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о.; решение № 492/21.01.2013 г. по гр. д. № 1696/2011 г., IV г. о.

Постъпил е отговор на касационната жалба от ответната страна чрез адвокат И. С. със становище за нейната неоснователност.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е приел, че по силата на трудов договор № 350 от 12.11.2018 г., ищцата е заемала при ответника "П. В." ЕАД длъжността "главен уредник"; че работодателят е отправил едномесечно предизвестие № 130/01.12.2022 г. за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ, поради съкращаване в щата; че връчването е извършено на 01.12.2022 г., а със заповед за прекратяване на трудово правоотношение № 504/29.12.2022 г., ответникът е постановил прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата, заемаща длъжност "главен уредник", на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ - поради "съкращаване в щата", считано от 04.01.2023 г. Съдът е посочил, че при спазен срок на предизвестие (както е в случая) съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ, прекратителният ефект спрямо трудовото правоотношение настъпва автоматично, с изтичане на срока на предизвестието и това е правнорелевантният момент, към който се преценява съществуването и надлежното упражняване на потестативното право за едностранно прекратяване, вкл. осъществено ли е основанието за уволнение, спазени ли са допълнителните условия, ако такива са предвидени в закон, осъществена ли е закрилата по чл. 333 КТ и като цяло законността на уволнението, а не към момента, когато настъпват законните му последици. Съдът е посочил, че в хипотезата на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ се връчва предизвестие, а не заповед за уволнение (такава може въобще да не бъде издадена, правоотношението се прекратява с изтичане на срока на предизвестието), поради което е достигнал до извода, че меродавен е моментът на предизвестяване на работника като в настоящия случай връчването на предизвестието е извършено на 01.12.2022 г. Позовавайки се на решение № 664 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2009 г., III г. о., ГК, въззивният съд е приел, че 30-дневният срок на предизвестието е изтекъл на 03.01.2023 година – първият работен /присъствен ден/ след изтичане на срока. Тъй като исковата молба е подадена на 02.03.2023 г., въззивният съд е стигнал до извода, че е спазен предвиденият двумесечен срок по чл. 358, ал. 1, т. 2 от КТ за предявяване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ.

По предявения иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с оглед наведеното от ищцата съображение, че съкращаването в щата е било фиктивно, съдът е приел, че решението по протокол № 19/25.11.2022 г. за приемане на предложеното от изпълнителния директор на дружество изменение на щатно разписание относно съкращаване на двете щатни бройки на длъжността „главен уредник“ е взето от надлежния орган - съвета на директорите, съгласно чл. 34, ал. 1, т. 5 от устава на дружеството, поради което тези оплаквания на ищцата са неоснователни. Според въззивния съд така нареченото фиктивно съкращаване на щата е налице в случаите, в които се премахва длъжността като наименование, но се запазва трудовата й функция в съществените и права и задължения като съдържание на новооткрита длъжност – т.е. когато за изпълнение на същата трудова функция работодателят наема друго лице на мястото на уволнения работник. Въззивният съд е отбелязал, че твърдението на работодателя е било в насока, че трудовите функции на заеманата от ищцата длъжност са възложени на служител, заемащ длъжността "началник на пазарна площадка" - т. е. изпълнението на трудовата функция е възложено на друг служител, назначен отпреди това. Съдът е коментирал, че с оглед така въведеното твърдение в процеса, в случая е налице т. нар. от съдебната практика трансформация /напр. решение № 404/06.01.2014 г. по гр. д. № 1968/2013 г. на IV ГО на ВКС/, при която работодателят може да съчетае съществено различаващите се трудови функции на две длъжности по щатното си разписание в една нова, както и да възложи трудовите функции на съществуваща по щатното разписание длъжност на работници и служители с друга длъжност със съществено различаваща се трудова функция или да разпредели трудовите функции на съществуваща по щатното разписание длъжност между работници и служители с други длъжности със съществено различаващи се трудови функции. При наличието на такава трансформация, според въззивния съд, има реално съкращаване на щата. В случая обаче въззивният съд е приел, че по делото не се установява нито реално съкращаване в щата, нито трансформация. За да достигне до този извод въззивният съд е приел за установено, че ищцата е имала задължение да организира изложби, да изработва каталози и материали, свързани с изложби, да участва в изработката на справки на база въведена и обработена информация за стоки, които се намират в галерията, да осъществява класифициране и да обработва каталози на колекции в галерията и организира изложения, които се организират с график, да борави с финансови средства при реализиране на продажбата на произведение на изкуството, да получава, опакова, разопакова експонати. Съдът е посочил, че съобразно представената по делото длъжностна характеристика на началник на пазарна площадка „Ж. П.“, връчена на В. А. на 01.12.2022 г., се установява, че в задълженията на този служител не влизат тези на ищцата, докато е заемала длъжността „главен уредник“, но със заповед № 8/05.01.2023 г. на този служител му е възложено да осъществява допълнително дейностите съгласно трудовата характеристика на ищцата – респ. - представена е и нова длъжностна характеристика от 05.01.2023 г. на В. А., включваща и осъществяваните от ищцата дейности. Отделно от това, съдът е посочил, че още след датата на прекратяване на трудовия договор на К. А., изпълняваща същата длъжност като ищцата преди уволнението им, А. е била назначена отново в ответното дружество, но на длъжност „главен експерт“ като вменените й трудови задължения могат да се обобщят като отговаряща за кореспонденцията на галерията. Съдът е извършил анализ на събраните по делото гласни доказателства, които, според него, установяват по категоричен начин, че след като К. е била освободена, нейните трудови функции е продължила да изпълнява К. А. и макар формално същата да е назначена на длъжността „главен експерт“, тя е продължила да осъществява дейностите на съкратената длъжност. Така събраните доказателства водят до категоричния извод, според въззивния съд, че въпреки че формално с длъжностната характеристика на А. да са вменени задължения във връзка с кореспонденцията на галерията, същата е осъществяла задълженията на съкратената длъжност, съответно - въпреки че формално с длъжностната характеристика на В. А. да са вменени за изпълнение задълженията на съкратената длъжност, допълнително към неговите, то се установява, че същият не е изпълнявал същите - реално не са съкратени всички лица, заемащи длъжността "главен уредник", макар и фиктивно да се сочи, че всички щатове са закрити, поради което, според въззивният съд, работодателят е следвало да извърши подбор по реда на чл. 329 КТ, а такъв в случая не е извършен, с оглед установеното, че не е налице реално съкращаване в щата. Въззивният съд е изследвал твърдението на ищцата за злоупотреба с право, тъй като с извършеното съкращаване на щата единствено се е целяло прекратяване на договора с нея, като е приел, че в случая прекратяването на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ противоречи на установения принцип, че трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно, като действително фиктивното съкращаване на щата, поради изложените по - горе съображения, е имало за цел единствено прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата. Крайният извод на въззивния съд е за основателност на така предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, поради което след отмяна на решението на първоинстанционния съд в тези му части, е уважил същите. По иска с правно основание в разпоредбата на чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ въззивният съд е приел, че ищцата е доказала оставането си без работа поради незаконното уволнение и на същата се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 6 979.57 лв. като до този размер е приел, че следва да бъде уважен искът и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7317.30 лв. Въззивният съд е допуснал предварително изпълнение на съдебното решение в частта по отношение на уважения осъдителен иск за сумата от 6 979.57 лв.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т.е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

Поставените в изложените на касатора въпроси са такива, по които въззивният съд се е произнесъл, поради което спрямо тях е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване. Що се отнася до наличието на специалните основания за това, настоящата касационна инстанция съобрази следното:

По първия посочен по-горе въпрос, поставен в изложението на касатора, се сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно т. 4 от ТР № 1/ 2009 на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В настоящия случай касаторът не посочва наличието на противоречива съдебна практика по въпроса, както и не изразява становище за необходимост от осъвременяване на тази практика. Съдебна практика по въпроса е налице и същата е цитирана в обжалваното въззивно съдебно решение - решение № 664 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1896/2009 г., III г. о., ГК. Касационното обжалване по това дело е било допуснато поради противоречива съдебна практика по въпроса за момента на прекратяване на трудовото правоотношение по инициатива на работодателя на правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие. Касационната инстанция в това производство е приела, че срокът на предизвестието е 30-дневен и се брои в календарни дни, считано от деня на връчването на предизвестието и започва да тече от следващия ден на получаването му – чл. 326, ал. 2 и ал. 4 от КТ. Когато последният ден от срока на предизвестието е неприсъствен ден, какъвто е бил и разглежданият случай, срокът свършва в края на първия присъствен /работен ден/. В решението е прието, че това разрешение е общо за гражданското право – чл. 72, ал. 2 от ЗЗД.

Настоящата касационна инстанция приема, че не е налице противоречива съдебна практика след постановяване на цитираното съдебно решение на ВКС, нито е необходимо нейното осъвременяване, поради което не се обосновава наличието на специалния селективен критерий за допускане на обжалваното въззивно съдебно решение на касационен контрол.

Що се отнася до втория поставен въпрос, касационната инстанция съобрази следното:

Решение № 567/13.10.2010 г. по гр. д. № 1130/2009 г., III г. о., посочено от касатора, е неотносимо към поставения въпрос, тъй като в него е даден отговор на материалноправния въпрос към кой момент се отнася закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ при дисциплинарно уволнение – на извършване на нарушението или на налагане на наказанието за него със заповедта на работодателя. В решение № 197/09.06.2011 г. по гр. д. № 661/2010 г., IV г. о., в решение № 63/31.03.2011 г. по гр. д. № 1728/2009 г., IV г. о. и в решение № 468/10.01.2013 г. по гр. д. № 1621/2011 г., IV г. о., във всяко едно от тях, е даден отговор на материалноправния въпрос за приложното поле на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ в случаите, когато работникът или служителят е действал недобросъвестно като не е представил на работодателя болничния си лист. В решение № 492/21.01.2013 г. по гр. д. № 1696/2011 г., IV г. о., също посочено от касатора, е даден отговор на правните въпроси относно това към кой момент /ден или час/ се преценява дали работникът или служителят е започнал ползването на разрешения отпуск за временна неработоспособност с оглед закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ и дали сходството в наименованията на две длъжности е основание за извършване на подбор между служителите, които ги заемат. Несъмнено така посочените съдебни решения не са относими към настоящия спор.

Относимо в случая е посоченото от касатора решение № 9/11.02.2021 г., постановено по к. гр. д.№ 1793/2020 г., IV г. о., в което е даден отговор по поставения от касатора въпрос, като е обобщена съдебната практика по него в следния смисъл: при прекратяване на трудовия договор с отправяне на предизвестие прекратителният ефект настъпва автоматично, с изтичане срока на предизвестието /чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ/. Няма значение дали работодателят е издал допълнителен акт, как е озаглавил този акт и какво е неговото съдържание. Дори работодателят да е издал уволнителна заповед при изтичане на срока на предизвестието, този му акт има само декларативен характер, тъй като моментът на прекратяването е уреден в самия закон – това е датата, на която изтича срокът на предизвестието. Срокът не зависи от волята на страните, поради което не към момента на изтичането му, а именно към момента на връчване на предизвестието се преценява налице ли са предпоставките за законно извършване на уволнението. Това е така, тъй като в хипотезата на чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ се връчва предизвестие, а не заповед за уволнение, каквато може въобще да не бъде издадена, като трудовото правоотношение се прекратява с изтичането на срока на предизвестието. Следователно, когато работодателят е отправил предизвестие и правото му да прекрати трудовото правоотношение на това основание съществува, трудовият договор се прекратява с изтичането на срока на предизвестието, без да са необходими някакви действия на страните, като ако работодателят е издал някакви актове след изтичането на срока на предизвестието, те са без правно значение – трудовото правоотношение вече е било прекратено. Следователно, меродавен е моментът на предизвестяване на работника за прекратяване на трудовото правоотношение, когато това основание е налице. Съставът на ВКС, IV г. о. е дал категоричен отговор по обсъждания въпрос, а именно: когато трудовият договор се прекратява чрез отправяне на предизвестие, правнорелевантният момент, към който следва да се извърши контрола на съда относно законосъобразността на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, е датата на предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, като основанието за прекратяване на трудовото правоотношение е това записано в предизвестието, а не това, записано в издадената впоследствие заповед за прекратяването му, която има само декларативен характер. Същото разрешение е дадено и в решение № 437/20.01.2012 г. по гр. д. № 1594/2010 г., IV г. о., както и в цитираното от въззивния съд решение № 208/02.05.2012 г. по гр. д. 738/2011 г., ВКС, IV г. о., в което е прието, че „правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл. 333 от КТ.“

Въззивният съд се е съобразил с това правно разрешение като изрично е посочил в мотивите си, че следва да преценява налице ли са предпоставките за законно извършване на уволнението към момента на връчване на предизвестието – 01.12.2022 година.

Касаторът не посочва по какъв начин отговорът на този въпрос е обусловил изхода от настоящото дело. За пълнота на изложението, с оглед конкретиката на настоящия спор, следва да се отбележи, че въззивният съд е ценил факти, настъпили след прекратяване на трудовия договор, но правното им значение е съобразено към момента, към който следва да се съобразява законността на уволнението, посочен по-горе.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивно решение № 6375 от 20.11.2024 г., постановено по в. гр. д. № 6787/ 2024 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваните части.

На ответната по касация страна следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1 200 лева за заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение