Определение № 408 от 20.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 687/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], район „Витоша“, [улица], чрез адв. З. против решение № 45 от 29.07.2020 г. по гр. д. № 104/2020 г. на Апелативен съд - Бургас.

Ответниците С. И. С. и Е. Ю. С., чрез адв. Т. – назначен техен особен представител, са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 52/23.12.2019 г. по т. д. № 51/2018 г. по описа на Окръжен съд - Ямбол, в частта, с която са отхвърлени предявените срещу ответниците С. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване, че дължат солидарно на банката – касатор по договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 38169 от 14.05.2008 г. като главница сумата над 3 716. 58 лв. до пълния предявен размер от 34 648. 38 лв. и като мораторна лихва сумата над 147. 63 лв. до пълния предявен размер от 400. 58 лв., претендирана за периода от 22.01.2017 г. до 13.06.2017 г., и съответно в частта за присъдените разноски по делото.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ответниците са сключили с ищцовата банка договор за кредит за покупка на недвижим имот от 14.05.2008 г. за сумата от 28 000 лв.; че кредитополучателите солидарно се задължили за връщането на претендираната главница по процесния договор за банков кредит; че срокът за издължаване на сумата е 321 месеца, като погасяването е на равни месечни вноски (с падеж 22-ро число на месеца), включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска от 207. 05 лв.; че базовият лихвен процент за жилищни кредити на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, е в размер на 7. 75%; че при просрочие на дължимите погасителни вноски се прибавя наказателна надбавка от 10 пункта, а действащият базов лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, като банката уведомява длъжниците за новия му размер и датата, от която влиза в сила, чрез обявяване на видно място в банковите салони; че промяната на този лихвен процент през време на действие на договора за кредит води до съответната автоматична промяна в размера на погасителните вноски, за което кредитополучателите дават своето неотменимо и безусловно съгласие. Според уговорките в договора за кредит неизпълнението на което и да е задължение от страна на кредитополучателите дава основание на банката да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем, а при неизпълнение на три последователни месечни вноски, изцяло или частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да било волеизявление на страните. Установено е, че сумата по кредита е усвоена на 22.05.2008 г., след извършена покупко-продажба на недвижим имот с нотариален акт № 6/16.05.2008г. на нотариус с рег. № 487 на НК, като върху закупения имот е учредена договорна ипотека в полза на банката, оформена с нотариален акт № 7/16.05.2008 г. на същия нотариус. В обжалваното решение е проследена хронологията на сключване на допълнителни споразумения към договора и тяхното съдържание. Обсъдено е и неоспореното заключение на изслушаната пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза. Даден е отговор на релевираните от банката във въззивната жалба оплаквания и е прието, че те са неоснователни. Мотивирани са съображения, че клаузите в процесното съглашение, отнасящи се до дължимите възнаградителни лихви са нищожни, като неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП (предвид направеното в тази насока защитно възражение на ответната страна) и не са породили задължение в тежест на кредитополучателите. Тълкувайки сключения между страните договор и основавайки се на заключението на вещото лице, съдът е направил извод за извършена свободна субективна преценка от страна на банката - кредитор, която не се основава на предвидено в договора основание, тъй като не е обективно обоснована, предвидима и ясно проследима за потребителя по кредита. Изтъкнато е, че с клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от процесния договор е регламентирана възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на размера на релевантния базов лихвен процент с последица повишаване размера на месечните погасителни вноски, при липсата на методика, при необявени предварително и невключени в съдържанието на договора ясни основания и правила, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по сделката. Затова е прието, че задължението на кредитополучателите към банката следва да се съобрази с уговорения в чл. 3, ал. 1 от съглашението размер на лихвата – 7. 75%. Втората инстанция е изложила аргументи във връзка с оплакванията за незаконосъобразност в изводите на първоинстанционното решение относно приетата нищожност - поради противоречие на закона, на подписаните между страните шест допълнителни споразумения към основния договор за кредит. Приела, че е с тях е създадена възможност за олихвяване на изтекли лихви – т.е. налице е анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294 ТЗ, какъвто не е разглежданият случай. Споделено е и становището на първостепенния съд за ненадлежно упражнено от ищцовата банка право по чл. 18, ал. 1 от процесния договор - за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, основано на нередовно проведената процедура по връчване на длъжниците на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора в горния смисъл (уведомлението е връчено чрез нотариус на трето лице – майка на ответника С. С. и свекърва на ответницата Е. С., което живее на адрес, различен от този на кредитополучателите и не сред кръга на лицата по чл. 46, ал. 2 ГПК). Предвид на тези доводи е прието за неоснователно и оплакването за неправилност на първоинстанционното решение в частта относно отреченото настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, противно на твърденията на банката. Изтъкнато е, че с оглед разясненията по т. 1 от ТР № 8/02.04.2019г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017г., ОСГТК установителният иск по чл. 422 ГПК за съществуване на вземане по договор за банков кредит може да бъде уважен само за неплатените вноски с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че не е доказано настъпването на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. При определяне размера на дължимото вземане инстанцията по същество се е позовала на изчисленията на главницата по кредита, формирана от вноските с настъпил падеж към датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция – 20.11.2019 г. Посочено е, че горното вземане възлиза на 3 716. 58 лв., а размерът на сумата за мораторна лихва за времето от 22.01.2017 г. – датата на падеж на следващата погасителна вноска, считано от последното плащане по кредита на 20.12.2016 г., до 13.06.2017 г. - деня преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е 147. 63 лв. С определение № 288 от 16.04.2020 г., в хода на въззивното производство и на основание чл. 267 ГПК, апелативният съд е намерил сезиращата го въззивна жалба на търговската банка за допустима и се произнесъл по наведените в нея доводи за непълнота на доклада по чл. 146 ГПК, изготвен в първата съдебна инстанция, изразяваща се в пропуск на съда да укаже на ищеца, че носи доказателствената тежест за опровергаване възражението на защитата на ответниците за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Съставът е приел, че не се налага даване на подобни указания на страната и предоставяне на възможност за предприемане на процесуални действия по ангажиране на доказателства във въззивното производство, тъй като доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по релевираното възражение е за ответната страна. Затова доколкото и самият ищец не е направил насрещни възражения, основани на съответни твърдения, въззивният съд е мотивирал извод, че не дължи даване на указания до страната относно възможността да предприеме процесуални действия по посочване на относими към възражението за неравноправни клаузи доказателства.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпросите, за които се твърди, че са значими за изхода по делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – т.е. поставени за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:

1. „Ако отделни клаузи от сделката са неравноправни, означава ли това, че цялата сделка е нищожна при положение, че има данни, че страните биха сключили сделката и без недействителните й уговорки?“;

2. „По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявалението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и допустимо ли е страните да уговорят фикция за получаване на уведомления без фактически съответното уведомление да е достигнало до своя конкретен адресат?“;

3. „Има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси посочени във въззивната жалба?“;

4. „Когато предсрочната изискуемост на вземането по договор за банков кредит не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК и е предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за кои неплатени падежирали вноски по това съглашение може да се уважи претенцията – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд предвид правомощията му според разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК.

По първия въпрос се сочи отклонение с решение № 236 от 24.10.2017 г. на ВКС по гр. д. № 576/2017 г., IV г. о. и решение № 94 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 3786/2014 г., II т. о.; по втория – с решение № 293 от 28.12.2018 г. на ВКС по т. д. № 2201/2017г., II т. о. и решение № 148 от 02.12.2016г. на ВКС по т. д. № 2072/2015г., I т. о.; по третия – с решение № 136 от 02.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 4309/2013 г., I т.о., решение № 57 от 02.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1416/2010 г., III г. о. и решение № 124 от 28.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 905/2011 г., II т. о. Във връзка с последното питане се твърди противоречие на въззивния съдебен акт с разрешението, дадено по обвързващ за съдилищата начин с ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС

Поддържа наличие и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като основание за достъп до касация на обжалваното решение, поради очевидната му неправилност.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно разясненията с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора първи два въпроса са от материалноправно естество и по тях не са обосновани предпоставки за достъп до касация. Първият въпрос не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и не удовлетворява общо основание (правен въпрос по чл.280, ал. 1 ГПК). Той е поставен с оглед становището на страната, че процесните допълнителни споразумения към основния договор за банков кредит не са опорочени изцяло до степен на нищожност, след като само отделни клаузи от тях страдат от такъв порок – тези, предвиждащи олихвяване на изтекли лихви. По естеството си питането съставлява оплакване срещу правилността на обжалваното решение на въззивния съд, което е основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и е от значение при разглеждане на касационната жалба – арг. от чл. 290, ал. 1 ГПК, но е неотносимо при селекцията й, извършвана в предхождащата фаза от касационното производство по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непоставянето на релевантен правен въпрос, обусловил изхода по конкретното дело, само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Вторият въпрос - в своята първа част, е значим за делото, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По този въпрос обаче не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, вкл. и тази, на която касаторът се позовава. Съгласно постановките на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013г. на ВКС, ОСГТК в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката - кредитор следва да е обективирано в писмен документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Начинът на удостоверяване на връчването на документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните. При липса на уговорка в договора относно връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). При връчване по възлагане в посочените случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени. Предвид на тези разрешения, изводът в обжалваното решение, че връченото на трето лице уведомление до длъжника чрез нотариус за обявената предсрочна изискуемост на кредита при игнориране правилата за връчване по чл. 46, ал. 2 ГПК, е опорочено и твърдяната предсрочната изискуемост на кредита по процесния договор за банков кредит не е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, е изцяло съобразен с установената съдебна практика. Затова липсва основание за допускане на касационен контрол по разглежданото питане. Що се касае до втората негова част - допустимо ли е страните да уговорят фикция за получаване на уведомления без фактически съответното уведомление да е достигнало до своя конкретен адресат - следва да се посочи, че то не удовлетворява обща предпоставка. Липсва решаващ мотив на въззивния съд, основан на приложение на установена в договора фикция за получаване на съобщения и книжа от длъжниците по кредита без реалното получаване на документа от адресата. В тази си част въпросът е повдигнат за разглеждане изцяло хипотетично и без да е налице връзка с правните изводи в обжалваното решение. Липсата на общо основание, сама по себе си, е достатъчна за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основание за това – вж. мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Третият въпрос формира обща предпоставка за селекция на касационната жалба, защото е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по разглеждане на спора, предмет на делото. Той обаче не осъществява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото е решен в съответствие с практиката на ВКС, която се сочи и прилага. По въпроса за правомощията на въззивния съд във връзка с доклада, когато страната обосновано се позовава на допуснати от първостепенния съд нарушения при изготвянето му - поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, е налице задължителна съдебна практика, изразена в указанията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, с която обжалваното решение е съобразено. Според даденото обвързващо тълкуване въззивният съд в горния случай дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да съберат в първата инстанция поради визирания порок при изготвяне на доклада. В случая втората съдебна инстанция е разгледала и обсъдила доводът на банката в сезиращата я жалба за процесуален пропуск при изготвяне на доклада от първостепенния съд, свързан с липса на дадени на страната указания за ангажиране на доказателства за опровергаване възраженията на ответника за неравноправни клаузи в договора за кредит като източник на претендираното вземане. Това е сторено с определението, постановено по реда на чл. 267 ГПК – в подготвителното заседание на въззивното производство, където мотивирано е прието, че визираното процесуално нарушение не е допуснато от първоинстанционния съд и указания в смисъла, наведен от ищцовата банка в жалбата й, не следва да бъдат давани. Процедирането на въззивния съд в съответствие с горните правни разрешения, съставляващи задължителна съдебна практика, изключва наличието на основание за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ето защо и по това питане не следва да се допуска касационен контрол.

Последният, процесуалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция. По него е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид обоснованото от страната отклонение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая въззивният съд е съобразил правното положение между страните и респ. признал е съществуването на вземане на ищцовата банка за неплатените вноски с настъпил падеж по кредита, към датата на приключване на съдебното дирене в първата инстанция – 20.11.2019 г. Касационното обжалване ще следва да бъде допуснато по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на обжалвания въззивен акт с разрешението, дадено с посочената задължителна съдебна практика.

Отсъстват предпоставки за достъп до касация и на поддържаното от жалбоподателя основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Решението на въззивния съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Наред с изложеното, разглежданото основание за допускане на касационен контрол изисква да бъде обосновано от страната, а не предполага служебното му установяване от съда. В случая това не сторено от касатора – изложената аргументация в подкрепа наличието на очертания фактически състав се свежда до оплаквания срещу правилността на въззивното решение, съставляващи общи основания за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК), но не изчерпва съдържанието на соченото основание за достъп до касация.

В заключение следва да се посочи, че касационен контрол на въззивното решение следва да допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието му с разрешенията, дадени с ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК по последния (процесуалноправен) въпрос.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.