Определение № 50248 от 03.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3498/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „МАРШАЛ КРЕДИТ ГРУП“ ООД, чрез адв. Ч., срещу въззивно решение № 518 от 12.04.2022г., допълнено с решение №1068 от 18.07.2022г., постановено по в. гр. д. № 2432/2021г. на Софийски апелативен съд в следните части: 1/ в частта, с която след частична отмяна на решение № 262949 от 11.05.2021г. по гр. д. № 16435/2019г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от „МАРШАЛ КРЕДИТ ГРУП“ ООД против Е. Л. Л. искове по чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, предявени по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от: 54 487.43евро /петдесет и четири хиляди четиристотин осемдесет и седем евро и четиридесет и три евроцента/, представляваща неплатена главница по договор за кредит от 21.11.2017 г., изменен с допълнително споразумение от 14.02.2018 г., която сума е предмет на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 12.04.2019 г. по ч. гр. дело № 77104/2018 г. на СРС 52 с-в, ведно със законната лихва от 15.10.2019г. до окончателното изплащане; сумата от 9480.81евро/девет хиляди четиристотин и осемдесет евро и осемдесет и един евроцента/, представляваща договорна лихва за периода от 21.04.2018 г. до 21.10.2018г. по договор за кредит от 21.11.2017 г., изменен с допълнително споразумение от 14.02.2018г.; 2/ в частта, с която е потвърдено решение № 262949 от 11.05.2021г. по гр. д. № 16435/2019г. на Софийски градски съд в частта, с която по предявения в производството насрещен иск „Маршал кредит груп“ООД, ЕИК 175066780, е осъдено да заплати на Е. Л. Л., [ЕГН], сумата от 19 590/деветнадесет хиляди петстотин и деветдесет/ лева, която е получена от ответника на 14.10.2019г. при начална липса на основание. Въззивното решение в останалата му част не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението в обжалваните му части поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на исковите претенции. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви?“; 3/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи самостоятелни мотиви към постановения съдебен акт или може бланкетно да препрати към тези на СРС?“ – по първите три процесуалниправни въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на I г.о., решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 166/2011 г. на IV г.о., решение № 110 от 12.04.2010 г. по гр. д. № 4617/2008 г. на IV г.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и др.; 4/ „Правилно ли въззивният съд е оставил без уважение направеното доказателствено искане за допускане на един свидетел в производството пред СГС с оглед допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съдебен състав?“; 5/ „Налице ли е основание по чл. 266, ал. 3 ГПК за допускане на един свидетел при режим на довеждане пред въззивната инстанция?“; 6/ „Допуснал ли е първоинстанционният съд процесуално нарушение, като е оставил без уважение искането на ищцата за допускане на втори свидетел?“; 7/ „Нарушил ли е първоинстанционният съд, а впоследствие и въззивният, чл. 9 ГПК, прогласяващ принципа на равенство между страните, като не е допуснал на ищцата втори свидетел, а на ответника са били допуснати трима, с които са установени едни и същи обстоятелства?“ – спрямо въпроси от четвърти до седми включително се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 167 от 26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. на I г.о., решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на IV г.о., решение № 7 от 27.01.2015 г. по гр. д. № 2427/2014 г. на III г.о., решение № 155 от 08.05.2013 г. по гр. д. № 1152/2012 г. на IV г.о., решение № 92 от 03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г. на IV г.о. и решение № 135 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г. на III г.о.; 8/ „Каква е доказателствената сила на представената от ответника количествено-стойностна сметка и обвързва ли тя ищцата, след като не носи нейния подпис, а е подписана единствено от ответника?“; 9/ „Има ли представената количествено-стойностна сметка достоверна дата и обвързва ли посочената в нея дата ищцата?“; 10/ „Нарушил ли е въззивният съд принципа на чл. 9 ГПК (равенство на страните в процеса), като е кредитирал представената КСС, но не и представения от ищцата Протокол за извършени замервания и установяване на степен на завършеност, който също е частен документ, който не носи подписа на другата страна в процеса?“ – във връзка с повдигнатите осми и девети въпрос се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 261 от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на III г.о., решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на IV г.о., решение № 136 от 14.05.2015 г. по гр. д. № 6554/2014 г. на IV г.о. и решение № 173 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 5166/2008 г. на IV г.о.; 11/ „Може ли съдът да приеме, че СМР са били извършени, въпреки че за това не са били представени никакви доказателства, като дори не са били установени от приетата по делото съдебна техническа експертиза?“ – твърди се противоречие с решение № 91 от 01.06.2015 г. по гр. д. № 5023/2014 г. на III г.о. на ВКС. Поддържа се също, че е налице основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на обжалваното решение, доколкото въззивният съд не е изложил самостоятелни мотиви по спора, не е изложил мотиви защо се отхвърля направеното с въззивната жалба доказателствено искане, нарушил е принципа на равенство на страните в процеса, предвиден в чл. 9 ГПК, формирал е нелогичен извод за дължимостта на СМР за 617.07 лв. без да е ясно какви са тези СМР и дали въобще са били извършени. Ответникът Е. Л. Л. не представя писмен отговор и не изразява становище по жалбата. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че същите са сключили процесния договор за кредит от 21.11.2017г., по силата на който ищецът „Маршал Кредит Груп“ООД се е задължил да предостави потребителски кредит на ответницата Е. Л. в размер на 50 000евро, като задължението е следвало да се обезпечи чрез учредяване на ипотека; е кредитът е бил усвоен по посочения в т.4 от договора начин; че страните са уговорили, че срокът на кредита е 12 месеца, който ще се обслужва с изплащане на 12 месечни вноски за лихва в размер на 1 450евро всяка, а главницата е следвало да се върне след изтичане на срока на договора - 21.11.2018г.; че за договорената сума по кредита кредитополучателят се е задължил да заплаща фиксирана лихва за целия период на действие на договора от 2.90% месечно, а в т.8.5 е било посочено, че годишният процент на разходите по кредита е в размер на 36.60%. Приел е за безспорно установено и това, че в изпълнение на задължението си за обезпечаване на договора за кредит кредитополучателят Е. Л. е учредила в полза на „Маршал Кредит Еруп“ООД договорна ипотека върху собствен недвижим имот в [населено място]; че на 13.02.2018г. е било направено искане от кредитополучателя Л. за промяна на параметрите на договора за кредит, като е поискала отпускането допълнително на сумата от 15 000евро за покриване на задължения по договора - натрупани лихви и неустойка; че на 14.02.2018г. е било сключено споразумение между страните за отпускане допълнително на сума от 15 000евро, която да се добави към дължимата главница по договора, която сума е следвало да се усвои по следния начин: 2 900евро - погасяване на две просрочени вноски за лихва е падежи на 21.12.2018г. и 21.01.2018г.; 3 770евро, равняващи се на 7 373лв., представляващи две редовни бъдещи вноски за лихва с падежи 21.02.2018г. и 21.03.2018г.; 116 евро, равняваща се на 227лв. - лихва за допълнително предоставената сума за периода от 14.02.2018г. до 21.02.2018г.; 3 375евро, равняваща се на 6 601лв., представляваща дължима неустойка за забава за периода от 21.12.2017г. до 14.02.2018г.; 150евро, равняващи се на 293лв. - еднократна административна такса; 245евро, равняващи се на 480лв. - такса за промяна на параметрите на договора; 153евро, равняващи се на 300лв. - такса юридическо обслужване; остатък от 4 290евро, равняващи се на 8 391лв. - преведени по банкова сметка на кредитополучателя. След анализ на доказателствата по повод наведения от ответницата Е.Л. довод за нищожност на договора за кредит като сключен в нарушение на императивните разпоредби на Закона за кредитите на недвижими имоти на потребители, които регламентират неговата форма и съдържание, съдът е обосновал извод, че същият е основателен. В тази връзка е посочил, че разпоредбата на чл.38 от ЗКНИП предвижда, че „когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен“, като нарушаването на останалите изисквания на чл.24 от същия закон нямат за последица неговата недействителност. Приел е за установено, че в процесния случай преобладаващата част от изискванията на закона са спазени: договорът е сключен в писмена форма, на хартиен носител - по един за всяка от страните; договорът е сключен за срок от 12 месеца; посочен е общият размер на отпуснатия кредит, както и това, че предпоставка за неговото усвояване е учредяване от страна на кредитополучателя на реално обезпечение - ипотека върху недвижим имот; към договора е бил изготвен погасителен план, в който е посочено, че длъжникът ще погасява само вноски по уговорената договорна лихва, а по отношение на главницата е налице гратисен период, като същата следва да се заплати след изтичане на 12 месечния срок; лихвеният процент по договора е фиксиран и определен на месечна база - 2.9%, което означава, че е в размер на 34.8% на годишна база; в т.8.6 е посочена общата дължима сума по кредита. Приел е обаче, че е нарушена разпоредбата на чл.24, ал.1, т.9 от ЗКНИП, което обуславя извода му за нищожност на сключения между страните договор. Посочил е, че съгласно т.8.5 от договора ГПР по кредита е 36.60%, но липсва подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя, че такава информация не фигирура както в договора и ОУ към него, така и в предоставената от страна на кредитора преддоговорна информация. На практика съдът е приел,че посочването на ГПР като абсолютна процентна стойност при липса на каквото и да е било уточнение какви точно разходи се включват в посочения процент, изчислени по формула съгласно Приложение № 1 от ЗКНИП, каквото е изискването на чл. 29, ал. 2 от закона, води до неяснота относно включените в него компонентни, което е нарушение на основното изискване за сключване на договора по разбираем начин – чл. 24, ал. 1 ЗКНИП, тъй като потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Въз основа на извода си за нищожност на договора на това основание, съдът, позовавайки се на разпоредбата на чл.39 от ЗКНИП, според която „когато договорът за кредит е обявен за нищожен от съда, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита“, съдът е обосновал извод, че в случая цитираната разпоредба следва да намери приложение. Приел е, че за прилагане на последиците на тази разпоредба не е необходимо ищецът да е навел като евентуално основание връщането на сумата като платена при първоначална липса на основание, респ. да е изменил основанието на иска до приключване на първото по делото съдебно заседание, а е налице служебно задължение на съда да постанови връщане на получената сума, равняваща се на общия размер на кредита, с което действие не се нарушава диспозитивното начало. След анализ на доказателствата, в това число и заключението на вещото лице е счел, че ответницата дължи връщане на сумата от 51 760лв. Предявеният иск за заплащане на договорна лихва съдът също е счел за неоснователен на формално основание, поради липсата на валидно възникнало договорно задължение, което да е основание кредитополучателят да заплати възнаграждение за ползваната от него главница. Във връзка с насрещния иск съдът е приел, че доводът за недопустимост на първоинстанционното решение е неоснователен и решението в тази му част не подлежи на обезсилване по аргумент от чл.270, ал.4 ГПК. Счел е за неправилна и дадената от първата инстанция правна квалификация. Като е съобразил твърденията на ищцата по тази претенция, че между нея и лицето Н. М. – трето на процеса, е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който е поела задължението да му прехвърли правото на собственост върху собствен имот, върху който е била уредена ипотека в полза на ответника „Маршал кредит груп“ООД;че част от дължимата продажна цена - в размер на 10 000евро, е била преведена по сметка на дружеството „Маршал кредит груп“ООД, което е поело ангажимента след постъпване на сумата по негова сметка да предприеме действия по заличаване на ипотеката; че това действие представлявало плащане на част от уговорената продажна цена на лице, което не се явява легитимирано да я получи, поради което подлежи на връщане, тъй като е получена при липса на основание, е обосновал извод, че правното основание на предявения насрещен иск е чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, както и, че направената от СГС правна квалификация на спорното право е неправилна, но решението в тази си част е допустимо, тъй като съдът се е произнесъл по същите факти, които са част от основанието на предявения иск. Като е съобразил представения предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 01.10.2019г., с който Л. се е задължила да продаде на М. собствения си недвижим имот срещу заплащането на продажна цена от 60 000евро, платима както следва: 10 00 евро по сметка на „Маршал кредит груп“ООД след представяне на ангажимент от дружеството, че ще заличи учредената в негова полза ипотека; 50 000евро по сметка на продавача, след като на купувача се отпусне банков кредит; писмо от 02.10.2019г. от „Маршал кредит груп“ООД, с което е поет ангажимент за заличаване на ипотеката при заверяване на банковата му сметка със сумата от 10 000евро, и изпълнението на превода след това писмо, съдът е приел, че от намерението на страните по предварителния договор за покупко-продажба се установява, че същите са постигнали съгласие плащането на сумата от 10 000 евро в полза на „Маршал кредит груп“ООД да има редовен погасителен ефект и по естеството си да съставлява частично плащане на уговорената продажна цена; че според общите правила за разпределение на доказателствената тежест „Маршал кредит груп“ООД следва да установи на какво основание е получил сумата от 10 000евро, тъй като същото не се установява от цитираните по-горе документи; че такова основание би могло да представлява погасяване на задълженията на Л. към дружеството по сключения между тях договор, но не и поетия ангажимент за заличаване на ипотеката върху имота; че последната е по същината си е акцесорно право, за валидността на което е необходимо съществуване на вземане, което тя да обезпечава; че в случая ответникът по насрещния иск не е установил основание за получаване на сумата от 10 000евро, поради което претенцията за нейното връщане следва да се уважи. Приел е за неоснователни оплакванията на дружеството, че сумата не подлежи на връщане, тъй като кредиторът се е възползвал от извършеното плащане. В тази връзка се е позовал на представени доказателства, че „Маршал кредит груп“ООД е извършил плащания към ЧСИ Й.М. по и.д.№415/19г„ които не са били предназначени за погасяване задължението на длъжника по изпълнението, а за да бъдат предприети действия по насочване на принудително изпълнение върху неговото имущество - такса за опис на недвижим имот, депозит за вещо лице и др. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Наведените в изложението въпроси не представляват общо основание за достъп до касация, тъй като не са правни, а фактически. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Отговорът по тях предполага обсъждане и преценка на доказателствата – процесуално действие, което е относимо към втората фаза на производството. Следва да се посочи също, че съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал и чрез навеждането им касаторът на практика изразява несъгласието си с формираните от съда фактически и правни изводи във връзка с представените от страните доказателства, кои следва да бъдат кредитирани и кои не, какво установяват тези доказателства. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Въпреки това и за пълнота на изложението следва да се посочи, че касаторът само бланкетно и без обосновка поддържа и двете, посочени в изложението допълнителни основания по т.3 и т.1 – противоречие с практиката на ВКС, на каквато изрично не се и позовава. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,