Определение № 176 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 685/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/ срещу решение № 2713 от 5. 12. 2019 г. по в. т. д. № 3597/2019 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав. С него след частична отмяна на решение № 2205 от 16. 05. 2019 г. по т. д. № 56/2018 г. на Благоевградски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение Пулс“ АД, [населено място] сумата от 77 814, 64 лв. - мораторна лихва върху неплатена сума от 273 933 лв. по фактура № [ЕГН]/10. 06. 2015 г. за периода от 11. 06. 2015 г. до 27. 03. 2018 г., както и сумата от 1045, 36 лв. - мораторна лихва върху неплатената сума от 3 680 лв. по фактура № [ЕГН]/10. 06. 2015 г. за периода от 11. 06. 2015 г. до 27. 03. 2018 г. Със същото решение на въззивния съд е потвърдено решението по т. д. № 56/2018 г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която НЗОК е осъдена да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение Пулс“ АД сумата от 273 933 лв., представляваща неплатена сума по фактура № [ЕГН]/10. 06. 2015 г за извършена през месец април 2015 г. болнична помощ по клинични пътеки по договор № 010633/27. 02. 2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, и сумата от 3 680 лв., представляваща неплатена сума по фактура № [ЕГН]/10. 06. 2015 г. за вложени в лечението на пациентите медицински изделия за месец април 2015 г. по същия договор. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Допускането на касационното обжалване касационният жалбоподател основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. След като лечебното заведение е извършило дейности, чиито стойности надвишават определените в приложение № 2 към договора, предпоставка ли е за отказ от страна на НЗОК да заплати сумите или следва безусловно да заплати същите?; 2. Ако изпълнителят „МБАЛ Пулс“ АД отчете въпреки забраната на чл. 40, ал. 6 от индивидуалния договор „да отчита с финансово - отчетни документи дейности на стойност, надвишаваща тази за съответния месец в приложение № 2“, след като е приел условията на същия и всички допълнителни споразумения, с които се изменя, както и разпоредбата на чл. 28 от договора, дължи ли възложителят безусловно заплащане?; 3. След като претенциите за заплащане на болнична медицинска дейност на „МБАЛ Пулс“ АД приложено от ищеца в кориците на делото се основават на р ешение № 493 от 12. 01. 2018 г. на ВАС и са обявени за нищожни по т. 2 и т. 3, но не и по т. 1 от същото, следва ли да се извърши плащане от НЗОК?; 4. След като водещ е бюджетът в отношенията между страните стойността на медицинските дейности следва ли да се заплаща неограничено и незаплащането на лечебното заведение нарушава ли правата на ЗОЛ?; 5. След като изпълнителят е упражнил правото си да избере дали да встъпи в отношение с НЗОК, подавайки заявлението си за това и страните са се договорили, подписвайки договора и последващите допълнителни споразумения и са приели клаузата, че НЗОК ще заплати извършените дейности, но при условие че дейностите са в рамките на стойностите в приложение № 2 и са заплатени от НЗОК, за което са представени доказателства, то следва ли да заплаща неограничено и тези надвишаващи стойността по приложение № 2?; 6. Имайки предвид характера на сключения договор и че договорът има силата на закон за страните, които са го сключили, НЗОК следва ли да заплаща безусловно на лечебното заведение „МБАЛ Пулс“ АД?; 7. След като възложителят е заплатил за медицински услуги, в рамките на стойността по приложение № 2, неразделна част от договора /видно от приложената справка за изплатени от РЗОК суми, в кориците на делото/, следва ли да заплаща за извършени медицински услуги в повече от уговорените стойности, след като фактурите за тези услуги не са приети от страна на възложителя и съответно той не ги е възложил? 8. След като страните са се договорили, че ще заплащат за извършени дейности, но не неограничено от страна на НЗОК, а в рамките на стойностите по приложение № 2 - част от сключения договор, предвид действащите Правила и нормативна уредба към посочения период 2015 г. и с оглед характера на договора и предвид обстоятелството, което не е спорно от изпълнителя, че лечебното заведение е извършило дейности, които надвишават тези стойности, следва ли да бъдат безусловно заплатени?; 9. Предвид постановеното в решение № 2/2007 г. по к. дело № 12/2006 г. на Конституционния съд, че бюджетът на НЗОК не е неограничен, а е в точно определени финансови рамки, следва ли НЗОК да заплаща неограничено?; 10. Може ли да се приеме, предвид на това, че правоотношенията между НЗОК и изпълнителя на болнична помощ са възникнали въз основа на договор, че нарушението на договорни клаузи /чл. 40, ал. 6 от договора/ може да бъде тълкувано в полза на лечебното заведение?; 11. Допустима ли е свобода на договаряне при сключването на договора и до каква степен?; 12. Предвид съотношението планов и спешен прием и действащите към посочения период Правила, правилно ли е организирало дейността си лечебното заведение?“ Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с акт на Конституционния съд и същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съответно релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Многопрофилна болница за активно лечение Пулс“ АД изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение въз основа на валидно сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки. Въз основа на събраните по делото доказателства решаващият състав е установил, че през исковия период – месец април 2015 г. от страна на ищеца реално са извършени медицински дейности по хоспитализация на здравноосигурени лица, съобразени със съдържанието и изискванията на съответните клинични пътеки. Изтъкнал е, че спорът се концентрира в това доколко предоставената медицинска помощ през посочения месец, надхвърляща установените в приложение № 2 от индивидуалния договор лимити, подлежи на заплащане от НЗОК. За да даде отговор на спорния въпрос и да прецени предявения главен иск за основателен, въззивният съд се е позовал на предвиденото в чл. 52 КРБ право на гражданите на здравно осигуряване. Анализирал е относимите разпоредби от Закона за здравето /чл. 2, чл. 4, чл. 35 ЗЗО/ и Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, като е направил извод, че здравноосигурените лица имат гарантиран свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК. Извел е заключение, че налагането на лимит на сумите за разплащане по индивидуалните договори, сключени между изпълнителите на медицинска помощ и касата, противоречи на огласените в чл. 5 ЗЗО принципи на задължителното здравно осигуряване – пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, и свободен избор на изпълнители на медицинска помощ, както и на гарантирания от чл. 4 ЗЗО свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ. С оглед изложеното в атакуваното решение е прието, че за ищеца като изпълнител на болнична помощ по процесния договор не е съществувала правна възможност да откаже предоставянето на медицинска помощ на здравноосигурените лица в рамките на пакета от здравни дейности, гарантиран от самостоятелния бюджет на НЗОК, на каквото и да е основание, в това число поради изчерпване на средствата от разпределения му лимитиран бюджет. Изтъкнато е, че в самия договор, обвързващ страните, също не е предвидена възможност при изчерпване на предварително определените стойности, лечебното заведение да прекрати извършването на определените по договора дейности. Въззивният съд е подчертал, че определените обеми и стойности в договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ са прогнозни, като законодателят е предвидил в бюджета на НЗОК резерв, средствата от който да се разходват за заплащане на непредвидени и неотложни разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетни средства /чл. 25 и чл. 26 ЗЗО и чл. 4 ЗБНЗОК/, като решенията за корекция на стойностите и използване на средствата от резерва се вземат от надзорния съвет на НЗОК. По тези съображения въззивният съд е счел, че главният иск следва да бъде уважен изцяло. Съдът е приел за основателни и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като в случая по отношение на задължението за заплащане на осъществената болнична помощ и вложени медицински изделия следва да бъде приложена клаузата на чл. 35 от процесния договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, съгласно която плащанията на изпълнителя на медицинска помощ се извършват чрез РЗОК до 30-то число на месеца, следващ отчетния. Аргументирано е, че уговорката намира приложение независимо от обстоятелството, че се касае до надлимитна дейност, тъй като извършената от ищеца дейност като вид е включена в предмета на договора. Съдът е направил извод, че обезщетението за забава се дължи от 1. 06. 2015 г. с оглед предмета на претенциите - стойността на осъществената медицинска помощ и вложените медицински изделия за месец април 2015 г. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 2, 3, 10, 11 и 12 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 11 е общотеоретичен и поставен без пряка връзка с изводите на въззивния съд, а въведените от касатора въпроси по т. 2, 3, 10 и 12 не са били предмет на обсъждане във въззивното решение и не са обусловили правната воля на решаващия състав. В обжалваното решение липсва анализ на уговорката по чл. 40, ал. 6 от договора, приета с допълнително споразумение № 6 от 6. 04. 2015 г., като съдът не е формирал изводи за валидността й и отражението й върху правата на изпълнителя по процесния договор. Въззивният съд не е мотивирал изводите си за съществуване на спорното материално право на ищеца с последиците на цитираното решение на ВАС, нито е извел задължението на НЗОК за заплащане на медицинската помощ и вложените медицински изделия от организацията на работа в лечебното заведение с оглед съотношението планов и спешен прием. Останалите формулирани от касационния жалбоподател въпроси са относими към правилността на въззивното решение, като отговор на тях може да се даде само при извършване на същински касационен контрол на решението. Изводите на въззивния съд, че на основание чл. 59 ЗЗО вр. чл. 45 ЗЗО за ответника, касатор в настоящото производство е възникнало задължение да заплати на ищеца стойността на предоставена медицинска помощ и вложени медицински изделия през м. април 2015 г., независимо от обстоятелството, че тази стойност надхвърля уговорените стойности в приложение № 2 към обвързващия страните договор, са формирани след обсъждане на относимите разпоредби в КРБ, ЗЗО, Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и на клаузите на процесния договор. С поставените въпроси касационният жалбоподател по същество оспорва законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд, а съгласно разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е значим за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следва да се посочи, че по отношение на поставените от касатора въпроси не е обосновано и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да съществува това основание, следва да се касае за приложение на разпоредба, по която липсва съдебна практика или се налага изоставяне на създадена съдебна практика, или за приложение на разпоредба, която е неясна и се налага нейното тълкуване. По въпросите във връзка със задължението на НЗОК за заплащане на медицинска дейност и вложени медицински изделия, надхвърлящи стойностите по приложение № 2 към индивидуален договор за оказване на болнична помощ, и валидността на клаузата в такъв договор, ограничаващи дължимите плащания до определените в посоченото приложение стойности, е формирана практика на ВКС с решение № 169 от 16. 02. 2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. В него е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки само, ако е в рамките на стойностите по приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Тази клауза не противоречи на императивни разпоредби на Закона за здравното осигуряване и съответства на чл. 4, ал. 1, т. 2 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015 г. и чл. 29, ал. 1 от Националния рамков договор за 2015 г. Посочената договорна клауза обаче няма за последица отхвърляне за плащане на медицинската дейност и вложените медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. В решението е подчертано, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК / чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО /, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет / чл. 45, ал. 1 ЗЗО / на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит. Поради това невключването на пациентите – здравноосигурени лица в листата на чакащите, т. е. в нарушение на чл. 21, т. 4 от Методиката и съответната клауза от договора между РЗОК и изпълнителя на медицинска помощ, не може да обоснове отказ от плащане на предоставените медицински дейности и вложени медицински изделия в рамките на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Съгласно решението основание за извода, че предоставената на здравноосигуреното лице медицинска помощ и вложените медицински изделия в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, подлежат на заплащане от НЗОК, съответно РЗОК, независимо, че са в превишение на предвидените в индивидуалния договор месечни лимити /стойности/, са и разпоредбите на чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО, уреждащи задължителен резерв в бюджета на НЗОК, включително и за непредвидени и неотложни разходи, възможността със средствата от резерва да се заплащат разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания, както и разпоредбите на § 1 ПЗР на ЗБНЗОК за 2015 г., § 9 ПЗР на ЗБНЗОК за 2015 г., чл. 22, ал. 4 от Методиката, приета с ПМС № 94/24.04.2014 г., и чл. 21, ал. 6 от Методиката, приета с ПМС № 57/16.03.2015 г. В цитираното решение е прието, че уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми – чл. 4, ал. 1, чл. 55, ал. 3, т. 2, 5 и 6 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015 г. / и чл. 35, т. 1 /редакция преди изм. с ДВ, бр. 48 от 27.06.2015 г. / във връзка с чл. 26, ал. 2 и чл. 25 ЗЗО. Изводите на въззивния съд в атакуваното решение, че НЗОК не може да откаже заплащането на осъществената медицинска помощ и вложените медицински изделия за месец април 2015 г. от ищеца, съответстват на дадените с посоченото решение на ВКС разрешения. Аналогични на изложените от въззивния съд съображения са развити и в постановеното, макар и по друг правен въпрос, решение № 152 от 2. 02. 2021 г. по т. д. № 385/2020 г. на ВКС, ІІ т. о. Наличието на практика на ВКС по релевантните въпроси относно задължението на НЗОК за заплащане на предоставената на здравноосигурените лица медицинска помощ и вложени медицински изделия в обхвата на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, независимо от надхвърлените месечни лимити /стойности/, установени в индивидуалния договор, с която въззивното решение е съобразено, изключва съществуването на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Касационния жалбоподател не излага аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение отделно от основните си доводи за незаконосъобразност на изводите на съда относно задължението на НЗОК да заплаща медицинска дейност и вложени медицински изделия, когато са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само по реда на чл. 290 ГПК. По изложените настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 11 700 лв., чието уговаряне и заплащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 12. 03. 2020 г. и платежно нареждане от 25. 03. 2020 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение