Определение № 683 от 10.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4230/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 783 от 07.04.2022 г. по в.гр. д. № 7429/2021 г. на ГС София, с което е потвърдено Решение от 16.04.2021 г. по гр.д. № 1857/2021 г. по описа на РС - София, и предявения иск по чл. 224, ал.1 КТ е отхвърлен. Жалбоподателят Н. О. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване и излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение, постановено в противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от ответника в производството Министерство на вътрешните работи. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил изцяло предявения иск по чл.234, ал.8 ЗМВР за сумата 9207,36лева. Установено е, а и между страните, че ищецът е работил по служебно правоотношение в структурите на ответника Министерство на вътрешните работи и по - конкретно ГДНП- МВР. Установено е, че със заповед № 8121К-1680/19.05.2015 г., служебното правоотношение е било прекратено, но с решение № 14355/28.12.2016 г. на 3-чл. с-в на ВАС и решение № 10335/07.08.2017 г. на 5-чл. с-в на ВАС заповедта е била отменена. Твърди се, че за периода на висящност на делото по отмяна на незаконната заповед - 20.05.2015 г. - 10.10.2017 г. ищецът е бил лишен както от възможността да полага труд така и от възможността да ползва платен годишен отпуск. Претендирания с петитума на исковата молба е размер на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск през посочения период е 9 207,36 лв. Заявява, че служебното му правоотношение с ответника отново било прекратено със Заповед № 8121К- 7521/24.06.2020 г., като на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, възникнало правото му да получи обезщетението от 9207,36 лв Въззивният съд е приел, че за периода на висящност на делото по отмяна на незаконната заповед - 20.05.2015 г. - 10.10.2017 г. ищецът е бил лишен както от възможността да полага труд, така и да ползва платен годишен отпуск, поради което претендира обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за този период за 2015 г.-23 дни отпуск, за 2916 г.-40 дни отпуск и за 2017 г. - 19 дни отпуск, тъй като в периода от 16.02.2017 г. до 10.05.2017 г. е работил по трудов договор като заместник областен управител на област София, като неизползваният платен годишен отпуск за целия период от 2015 г. до 2017 г./ от 01.01.2017 г. до 10.10.2017 г. е в размер на 72 дни, или 4 месеца. Прието е, че служебното правоотношение на ищеца с ответника отново е било прекратено със Заповед № 8121К-7521/24.06.2020 г., когато, на основание чл. 234, ал. 8 от ЗМВР, ищецът е поканил ответника да му изплати сумата от 9 207,36 лв., но плащане не е последвало. Въззивният съд е приел, че ищецът претендира обезщетение от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяване на работа в хипотезата на незаконно уволнение и по-късно възстановяване на работа със съдебно решение и повторно напускане на работа. Прието е, че искът следва да бъде квалифициран по чл.224, ал.1 КТ. Позовавайки се на решение на Съда на Европейския съюз от 25.06.2020г. по съединени дела С-762/2018 г. и С- 37/2019 г., което е задължително за българския съд на основание чл.633 ГПК, в което е прието, че работник, който е уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна, съдът е приел, че работодателят би дължал обезщетение за неизползван платен годишен отпуск само в случай че уволнението е признато за незаконно и служителят е възстановен на работа, при последващо прекратяване на трудовото правоотношение на възстановения служител, за отпуска натрупана през периода от предходното му незаконно уволнение до възстановяването му на работа. Съобразявайки приетото в решението на СЕС по повод преюдициални запитвания, съдът е приел, че ищецът има право да получи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, вкл. и за времето от датата на незаконното уволнение до деня на започване на работа при друг работодател, а именно за периода от 20.05.2015 г./датата на незаконнато уволнение/до 10.10.2017 г./ деня на започване на работа/ в претендираният размер от 9 207,36 лв., като е посочил, че в случая се касае за служебно правоотношение и за неуредените в ЗМВР въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл., поради което съдът е счел, че следва да намери приложение и разпоредбата на чл.125 ЗДСл предвиждаща, че имуществените спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Съдът е приел, че в конкретния случай този срок тече от 07.08.2017 г ., когато е постановено решение № 10335/07.08.2017 г. на 5-чл. с-в на ВАС, с което окончателно е отменено незаконосъобразното решение на административният орган, като е решен окончателно въпросът за незаконното уволнение и е изтекла на 07.08.2020 г., т.е. преди завеждане на делото на 26.11.2020 г. По тези съображения въззивният съд е отхвърлил изцяло предявения иск. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Н. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението са разгледани въпроси от значение за спора: допустимо ли е въззивната инстанция да конституира нов ответник, непосочен в исковата молба, допустимо ли е поправянето на констатирано от въззивната инстанция нарушение на императивна правна норма от страна на първоинстанционния съд, изразяваща се в нарушаване на процесуалните правила регламентирани в чл. 131 ГПК от първоинстанционния съд, допустимо ли е приемането на отговор по чл. 131 ГПК даден от процесуален представител на юридическо лице ОДМВР – Враца, срещу което на основание чл. 233 ГПК производството е прекратено и на основание чл. 228, ал.1 ГПК е заменено с Министъра на вътрешните работи, за даден като представител на МВР, без по делото да е предоставено пълномощно от представляващия министър или МВР, допуснал ли е въззивния съд нарушение на закона относно прилагане на института на погасителната давност при определяне на началния момент, от който започва да тече давността и крайния момент на настъпване на изискуемостта за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗМВР, допуснал ли е нарушение съда при определяне на действителното правно основание по установяване на приложимата правна норма, по която да разгледа предявения иск и прави ли това решението неправилно, допуснал ли е нарушение въззивния съд при формиране на правните си изводи при решаване на спора като не е извършил преценка на всички доказателства събрани по делото, и не е обсъдил всички изложени от страните факти и обстоятелства, при направено искане от ищеца за повдигане на спор за подсъдност, следвало ли е въззивния съд да обсъди доводите на страната, преди да присъди към разглеждане и решаване на делото и несъобразяването с подведомствеността на иска довело ли е до постановяване на недопустим съдебен акт. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато по въпросите касаещи пасивната процесуална легитимация. Съгласно задължителните разяснения обективирани в т.5 на ТР по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато се констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В настоящия случай не е налице визираната хипотеза, доколкото в открито съдебно заседание по реда на чл. 228, ал.1 ГПК по искане на ищеца е заменена ответната страна ОД на МВР – Враца с Министерството на вътрешните работи. С определение постановено в открито съдебно заседание производството по отношение на ОД МВР – Враца е прекратено по реда на чл. 233 ГПК, поради отказ от иска. Определението не е обжалвано и е влязло в сила. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по въпроса касаещ определянето на правната квалификация на иска. В практиката на ВКС обективирана в решение по гр.д. № 173/2014 г. на II – г.о. е прието, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум. Приема, се че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския иск, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената защита, а когато липсва такова нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд такава той следва да реши спора при дадената от него правилна такава. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса следвало ли е въззивният съд преди да присъди към разглеждане и решаване на делото да съобрази подведомствеността и несъобразяването с подведомствеността на иска довело ли е до постановяване на недопустим съдебен акт. Съдът е приел, че делото му е подведомствено като се е съобразил с даденото тълкуване в т.6 от Тълкувателно постановление № 2 от 19.05.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2014 г., ОСГК и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, където е прието, че имуществените спорове, извън глава шеста от Закона за държавния служител, които не се основават на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, се предявяват по общия исков ред пред гражданските съдилища. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по въпроса за за приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващ задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл. 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване съдът отново не се е отклонил от точното приложение на закона и трайната практика. Следва да се допусне обаче касационно обжалване по въпроса: допуснал ли е въззивния съд нарушение на закона относно прилагане на института на погасителната давност при определяне на началния момент, от който започва да тече давността и крайния момент на настъпване на изискуемостта за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск при незаконно прекратяване на служебното правоотношение по ЗМВР на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид изложените съображения, съдът