Определение № 424 от 15.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 299/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Национална здравно осигурителна каса (НЗОК) против въззивното решение на Пловдивски апелативен съд № 350 от 26.11.2019 г., по в.т.д. № 591/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Старозагорския окръжен съд № 270 от 27.05.2019 г., по т.д. № 192/2018 г. за уважаване на предявения от МБАЛ „ТРАКИЯ” ЕООД срещу настоящия касатор, като ответник, осъдителен иск по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл.59, ал.1 ЗЗО за заплащане на сумата от 308 655 лв., представляваща стойност на извършена през месец юни 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки за месец юни 2015 г., по Договор № 241104/24.02.2015 г., обективирана във фактура № 19390/ 10. 07. 2015 г. и спецификация към нея, която е с неплатен остатък от 262 745 лв. и вложени за лечението на 23-ма здравноосигурени пациенти медицински изделия, подлежащи на заплащане извън стойността на КП по фактура № 19391 от 10. 07.2015 г. и спецификация към нея на стойност 45 910 лв., ведно със законната лихва върху сумата 308 655 лв., начиная от датата на подаване на исковата молба - 11.07.2018 г. до окончателното й заплащане, заедно с деловодните разноски за двете инстанции в общ размер от 27 941.70 лева. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон – чл.2, чл.4, чл.35 и чл.29 ЗЗО. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че договорната клауза на чл.20, ал.1 от процесния договор, изменен със споразумение от № 3 от 06.04.2015 г., според която НОЗК дължи плащане при условието на т.6 ( ако извършената и отчетена дейност по клинични пътеки е в рамките на стойностите, посочени в Приложение № 2), като изпълнителят на болнична помощ, съгласно на чл.40, не може да отчита с финансово –отчетни документи дейности, лекарствени продукти и/или медицински изделия, които са на стойност, надвишаваща стойността за съответния месец в Приложение № 2 и при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет за хоспитализация е задължен да формира „листа на чакащите, в съответствие с чл.22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, противоречи на чл. 52 от Конституцията и на чл.2, чл.4 и чл.35 от Закона за здравното осигуряване, т.е. са нищожни. Застъпвайки тезата, че задълженията на изпълнителите на болнична медицинска помощ, уговорени с индивидуалните договори между тях и НЗОК изключват възможността същите да отказват предоставянето на такава помощ в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурени лица, на каквото и да е основание, вкл.и поради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети, жалбоподателят счита, че в сочената хипотеза на липса на капацитет на изпълнителя на болнична медицинска помощ за хоспитализация, с изключение на случаите за спешна диагностика и лечение, последният е длъжен да спази установената от законодателя процедура за планова хоспитализация, която последна не лишава здравноосигурените лица от правото им да ползват гарантирания от закона, чрез бюджета на НЗОК, пакет болнична медицинска дейност чрез свободен избор на болница- изпълнител. Поддържа още, че при постановяване на обжалваното решение въззивната инстанция не е съобразила разпоредбите на раздел ІІІ „Финансово устройство на НЗОК” на глава втора от Закона за здравното осигуряване, както и разпоредбите от закона за бюджета на НЗОК за 2015 г., на които изрично касаторът своевременно се е позовал в хода на делото. В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 (въпрос І), т.3 (въпрос ІІ.1 и ІІ.2) и ал.2, предл.трето (въпрос ІІІ) ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: І. „Противоречат ли клаузите на сключения през 2015г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебното заведение –изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се определят стойности (лимити) за дейностите към договора, разпределени по месеци на чл.52, ал.1 КРБ?”; ІІ.1. „Подлежат ли на заплащане извършени дейности по сключен през 2015 г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение –изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности (лимити) за дейностите за съответен месец?”; ІІ.2. „Клаузите на сключен през 2015 г. на основание чл.59, ал.1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение –изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и конкретно с чл.52 КРБ и чл.35 ЗЗО?”; ІІІ. „Длъжен ли е въззивния съд да обсъди изложените във въззивната жалба възражения и доводи на жалбоподателя, както и да обоснове фактическите и правните си изводи? ”. Като израз на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са цитирани постановени решения на различните съдилища: № 2 от 22.02.2007 г., по к.д. № 12/2006 г.на КС, № 144 от 03.05.2019 г., по в.т.д. № 124/2019 г. на АС -Пловдив, № 179 от 06.12.2018 г., по т.д. № 10010/2018 г. на ОС-Габрово, № 1162 от 16.06.2017 г., по гр.д. № 1532/2017 г. на СГС, №172 от 26.03.2019 г., по т.д. № 149/2018 г. на ОС –Стара Загора, № 2927 от 12.12.2018 г., по т.д. № 3684/2018 г. на САС, № 1453 от 17.06.2019 г., по т.д. № 2171/2019 г. на САС, решение от 31.07.2018 г., по т.д. № 450/2018 г. на СГС, № 692 от 01.03.2019 г. по т.д. № 607/2019 г. на САС, № 10 от 08.01.2018 г. по в.т.д.№ 555/2017 г. на АС -Варна, № 91 от 16.04.2019 г. по в.т.д.№ 81/2019 г. на АС –Варна и № 97 от 18.04.2019 г. по в.т.д. № 21/2019 г. на АС -Варна. Ответникът по касационната жалба - МБАЛ „ТРАКИЯ” ЕООД, в срока по чл. 287, ал.1 ГПК, възразява по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва и по основателността на въведеното касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, като претендира и направените деловодни разноски в производството по чл.288 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, с което предявената главна искова претенция, основана на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.59 ЗЗО е счетена за основателна, въззивният съд е приела за установено от фактическа страна, че между страните по делото е сключен договор № 241104 от 24.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и договор № 241702 от същата дата 24.02.2015 г. за оказване на болнична медицинска помощ по процедури, като тези два договора са били едновременно изменени с няколко допълнителни споразумения(анекси) - № 2 от 24.03.2015 г., в сила от 23. 03. 2015 г., № 3 от 06.04.2015 г., № 7 от 22.05.2015 г., № 11 от 10.07.2015 г., в сила от 08.07.2015 г. и № 12 от 12.08.2015 г. Посочил е,че безспорно по силата на процесните договори Многопрофилна болница за активно лечение „Тракия” ЕООД се е задължила да оказва на здравноосигурените лица по § 2, ал.1 от Закона за бюджета на НОЗК за 2015 г. и на лицата по § 7, ал.1 от ЗБНЗОК за 2015 г. болнична медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40/24.11.2014 г. за определяне основания пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, които са подробно описани, а НЗОК, в качеството си на възложител, е поела задължението да заплаща дейностите по чл.1 от същия. Като безспорен е определен и фактът, че през м. юни 2015 г. ищецът е предоставил болнична медицинска помощ на здравноосигурени лица, по посочени в договора клинични пътеки, включени в основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и за плащането на тази дейност е издал съответната фактура № 0000019390 от 10.07.2015 г. на стойност 298 314 лева, с приложена към нея подробна спецификация. Установено е още, че същата е частично заплатена, като до размер на исковата сума от 262 745 лева, представляваща стойността на оказана болнична помощ на общо 417 здравноосигурени пациенти, плащане от НЗОК не е получено. В същия период, при лечението на общо 23-ма здравноосигурени пациенти ищцовата болница е вложила и медицински изделия, на стойност 45 910 лева, за която сума е издала и фактура № 0000019391 от 14.04. 2015 г., също с приложена към нея подробна спецификация, по която отново не е получила дължимото плащане от ЮЛ- ответник. Съобразявайки така установената по делото фактическа обстановка и договорната клауза на чл. 20, ал. 1 от процесния договор, изменен с посоченото по-горе допълнително споразумение № 3 от 06.04.2015 г., според която възложителят НЗОК дължи плащане при условието на т. 6, т.е., ако извършената и отчетена дейност по клинични пътеки е в рамките на стойностите, посочени в Приложение № 2 „Стойности на дейностите в БМП, медицинските изделия в БМП и лекарствени продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на БМП" и договореното в чл. 40 от договора – също изменен с посоченото допълнително споразумение, съгласно който че изпълнителят не може да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти и/или медицински изделия, които са на стойност, „надвишаваща стойностите за съответния месец в Приложение № 2", но при достигане на съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет за хоспитализации е длъжен да „формира листа на чакащите съгласно чл. 22 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ", решаващият състав на въззивния съд е счел, че ищецът е изправна страна по процесния договор и НЗОК е длъжна да изпълни произтичащото от същия свое насрещно задължение, като заплати претендираните суми. Изложени са съображения, че на здравноосигурените лица, които не са страна по сключените с НЗОК индивидуални договори, е предоставен от законодателя не само пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК, но свободен избор на изпълнител на същите. Следователно НЗОК е длъжна да заплаща всички дейности в обхвата на този пакет на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител и затова в бюджета й за съответната година е задължително формирането на резерв за непредвидени и неотложни разходи, средствата от който, съгласно чл.25 и чл. 26, ал.2 ЗЗО, е предвидено да се разходват за заплащане на разходи в случаи на значителни отклонения от равномерно разходване на определените бюджетни средства. Обстоятелството, че решенията за корекция на стойностите и използване на средствата от резерва са изцяло и единствено в компетентността на НЗОК, чрез колективния й орган - Надзорен съвет, съобразно приетите от него правила (чл.4, ал.4 от ЗБНЗОК за 2015 г.), според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е ирелевантно за изпълнение задълженията на изпълнителите на болнична медицинска помощ, които и по закон и по договор с НЗОК нямат право да откажат предоставянето й в рамките на гарантирания пакет на избралите ги здравноосигурени лица, на каквото и да е основание, вкл. заради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети. Това, според Пловдивският апелативен съд означава, че разходването на бюджета в един по- ранен момент нито лишава здравноосигурените лица от правото им да ползват гарантирания от закона, чрез бюджета на НЗОК, пакет болнична медицинска дейност при свободен избор на болница-изпълнител, нито е основание, освобождаващо последния от задължението му да оказва такава помощ. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното въззивният съд е посочил конституционната разпоредба на чл.52 от Конституцията, императивно гарантираща „правото на здраве”, като основано право, на визираната категория лица. Позовавайки се на безусловно признато от закона право на всяко здравноосигурено лице на свободен избор на изпълнител Пловдивският апелативен съд е извел правен извод, че превишените стойности на надлежно оказаната от ищеца, като изпълнител, болнична медицинска помощ, която не е надхвърлила обема на възложената й работа, има за своя правна последица изплащане на дължимите суми от възложителя, съобразно общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД. Затова и анализирайки вида и характера на оказаната медицинска помощ, бюджетно предвиденото плащане в рамките на 2015 г. и отсъствието на предвидена в процесния договор възможност изпълнителят на болничната медицинска помощ да прекрати или да откаже извършването на възложените й дейности, след изчерпване на предварително определените стойности на финансираните от НЗОК лечебни дейности, въззивната инстанция е отхвърлила, като неоснователно и възражението на ответника, основано на безспорно нарушеното от ищеца правило на чл.21, т.4 от Методиката – невключване плановите пациенти в листата на чакащите. Съображенията са, че доколкото и в сочената хипотеза законодателят не е предвидил освобождаване на ответника от задължението му по сключения индивидуален договор - заплащане на извършената от болничното заведение дейност, когато попада в обхвата на гарантирания, на здравноосигурените лица, пакет здравни дейности, то последният дължи и съответното плащане за всяка доказано извършена лечебна дейност по Приложение № 2. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните разяснения в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някой от допълнителните критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Според посочената задължителна практика материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира достъпа до касационен контрол, следва да е от значение за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставените въпрос от І до ІІ.1 по своята същност нямат характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Чрез тях касаторът всъщност оспорва правилността на въззивния съдебен акт, с оглед приетата основателност на предявения иск. Следователно доколкото отговорът на всеки от тях изисква проверка на изградените фактически и правни изводи на Пловдивския апелативен съд, с оглед ангажирания по делото доказателствен материал, тези въпроси са фактологически обусловени, поради което не обосновават общата главна предпоставка за достъп до касация. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, само по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационното обжалване и изключва необходимостта от обсъждане на въведените от касатора селективни критерий. Отделено е,че спрямо същите тези въпроси не се установява наличието на останалите поддържани селективни основания. От една страна в депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва правна аргументация, имаща отношение към основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, която не се изчерпва с бланкетното позоваване на законовия текст, нито с вида на разглеждания правен спор или процесуалната незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, съобразно дадените за съдилищата разяснения в т.4 на Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, а от друга във визираното решение на Конституционния съд е даден отговор на въпроса дали нормите на чл.4 и чл.5 от Закона за бюджета на НЗОК за 2007 г. са противоконституционни, но не и дали извършените от лечебните заведения медицински дейности, надхвърлящи определения им лимит, подлежат на заплащане, който е спорният по настоящето дело. Въпрос ІІ.2 е изцяло хипотетичен, доколкото в мотивите на обжалвания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд не е изведен самостоятелен правен извод за нищожност на която и да е конкретна договорна клауза, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, а приетата основателност на предявената искове претенция е аргументирана с отсъствие на твърдяното от ответника договорно неизпълнение на ищцовото лечебно заведение, което да изключва плащане на превишените стойности, установено въз основа на обстоен анализ на доказателствата по делото. Процесуалноправния въпрос ІІІ относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения и спазването му, като принципно значим за изхода на всяко дело обосновава общото основание за достъп до касация, но е недоказано твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС за съда съществува задължение да обсъди в мотивите си всички редовно и своевременно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, съобразно очертаните с въззивната жалба предели. Обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от задължителната практика, тъй като въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към задълженията на ищеца и на ответника по процесния индивидуален договор, така и към твърдяното от последния договорно неизпълнение на ищцовото болнично заведение. Обсъдил е и всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, оплакванията срещу първостепенния съдебен акт, съдържащите се във въззивната жалба на настоящия касатор и въз основа на съвкупната им преценка на ангажираните пред двете инстанции доказателства е приел за основателна предявената искова претенция, поради отсъствие на основание както за ангажиране договорната отговорност на МБАЛ „ТРАКИЯ” ЕООД за неизпълнение, така и за освобождаване на НЗОК за плащане на превишените стойности на надлежно оказаната от изпълнителя болнична медицинска помощ на правоимащи лица. Що се касае до интерпретацията на събраните по делото доказателства, с която се изразява несъгласие в касационната жалба, тя не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства, водеща до необоснованост на постановения съдебен акт не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като предпоставка за допускане на касационно обжалване „очевидната неправилност” би била налице единствено ако порокът, съдържащ се в обжалвания съдебен акт е толкова съществен, че може да бъде констатиран от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност „очевидната неправилност” по см. на чл.280, ал.2 ГПК е обусловена от наличие на такова видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен въззивен съдебен акт.Според формираната последователна практика на ВКС очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато въззивният съд е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма /extra legem"/. Това означава, че няма да е налице „очевидна неправилност” по см. на чл.280, ал.2 пр.3 ГПК /ДВ бр.86/17г./, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз. В сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, нито подобни пороци се твърдят от касатора. В срока по чл.287, ал.1 ГПК насрещната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правила на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК й се следват в размер на сумата 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37 от ЗПП. Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС