Определение № 4155 от 11.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4539/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Генералното Консулство на Република България в гр. В., Кралство И. срещу въззивно решение № 4995 /31.07.2025 г. по в.гр.д. № 10796 /2023 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 20096904 /10.07.2023 г. по гр.д. № 24122 /2019 г. на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от Б. В. П. срещу жалбоподателя иск по чл.357, ал.1 вр. с чл.62 от КТ вр. с чл.124 от ГПК и е прието за установено, че ищцата е била в трудово правоотношение с ответника за периода от 02.01.2013 г. до 29.06.2017 г. за осъществяване на цялостно консулско обслужване при 5-дневна работна седмица и 8-часов работен ден и конкретно съдържание по договори от 02.01.2013г., 11.03.2013г., 17.12.2013г., 19.12.2014г., 01.04.2015г., 21.12.2015г., сключени в гр. В. и Генералното Консулство на Република България в гр. В., Кралство И. е осъдено да заплати на Б. В. П. на основание на чл.224 КТ обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за период от време.

Ответникът по касационната жалба Б. В. П. не е подала писмен отговор и не е изразила становище относно наличието на основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е процесуално допустима: подадена е от страна по делото в предвидения в закона срок срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

Генералното Консулство на Република България в гр. В., Кралство И. (за което въззивният съд е приел, че съгласно устройствения правилник на МВнР е организационно и икономически обособено образувание на Министерството на външните работи на Република България), оспорва компетентността на българския съд да разглежда трудовия спор по искове на ищцата, която е българска гражданка, срещу него.

Въззивният съд е приел, че въззивното решение е валидно и в обжалвана част е допустимо. Спорът за компетентността на българския съд да се произнесе по исковете е разрешен по реда на инстанционния контрол, като с влязло в сила определение по ч.гр.д. № 14646/2021г. на СГС е отменено разпореждането на районния съд за прекратяване на делото, като е прието, че компетентен да се произнесе по делото е българския съд. Няма основание този спор за бъде пререшаван в друг смисъл. Въззивникът е структурно звено на МВнР, седалището на МВнР е в Р. България, приложима е разпоредбата на чл.362 от КТ, включително и поради постигнато в случая съглашение между страните в договорите, сключени между тях, да се прилага българското законодателство.

Решението по преюдициално дело С-280/2020г. тълкува чл.5 от Регламент 1215/2012, но не разрешава спора за компетентността на българския съд по процесния случай и в този смисъл са мотивите на Съда на ЕС в решението посочени в пар. 40 от решението, насочващи за преценка от българския съд на приложимостта на чл. 362 от КТ и компетентността на българския съд да разгледа делото.

След това въззивният съд е изложил мотиви по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение.

След тълкуване на представените договори между страните по реда на чл.20 ЗЗД въззивният съд е приел, че договорите са трудови, с тях е уговорено извършване на дейности, свързани с цялостно консулско обслужване за определено работно време при конкретно определена работна седмица; че ищецът е поел задължение да изпълнява и други възложени му допълнително дейности, а не само конкретно изброените; че договорите са с дълъг срок, който не е обвързан от постигане на конкретен резултат; че договорите са последователни и са обвързвали страните повече от четири години; че ищецът е следвало да спазва правилника за вътрешния ред при ответника, да пази доброто му име; че ответникът е следвало да осигури условията за изпълнение на работата. Така постигнатите съглашения между страните разкриват типичните за трудовия договор специфики по отношение на предмета, риска, организацията на работата и вътрешните отношения между страните по отношения на подчинеността на едната спрямо другата, подробни съображения за които съдът изложи по-горе. Действително, договорите не сочат място на работа, но с оглед спецификата на възложените функции при тълкуване на волята на страните по правилата на чл.20 от ЗЗД се налага извод, че това е сградата на генералното представителство. Отделно, мястото на работа дори да не е посочено в договора се определя по правилото на чл.66, ал.3 от КТ. Договорите не съдържат съглашение за размер на платения годишен отпуск, но тази празнота може да бъде заместена с повелителната норма на закона, уреждаща минимален размер на същия. Отделно, договорите за 2015г. и за 2016г. сочат и размер на платен отпуск. Неоснователни са доводите на въззивника, че договорите не сочели отпуск, а почивни дни. Разпоредбата на чл.5, пр.2 от договорите от 2015г. изрично определя правото на платен годишен отпуск, като го обозначава като такъв. Работната седмица е определена в договора като 5 дневна и при тълкуване на волята на страните по договора, следвайки и логиката на отношенията, извод че тези 15 дни са почивни, а не са платен годишен отпуск не може да се обоснове. Наименованието на длъжността не е посочено в договора, но характерът на работата и трудовите функции са конкретно посочени и това е достатъчно, за да се приеме, че наименованието на длъжността е определяема по договора, няма пречка въз основа на същия да се приложи чл.66, ал.4 от КТ. Следва да се посочи, че с писмата от МВнР и заповедта от 2012г. и от 29.08.2016г. е посочено, че длъжността на ищеца е „технически сътрудник КС“

Въззивният съд е приел още, че в случая приетите писма от МВнР установяват, че съгласие за сключване на договора с ищеца е било дадено (от МВнР). Ответникът съгласно устройствения правилник на МВнР, приет с ПМС 221/30.11.1999г., е структурно звено на МВнР, като ръководителят му е второстепенен разпоредител с бюджети, тоест ответникът е организационно и икономически обособено образувание. Ответникът е страна по договора с ищеца, което обосновава извод, че самостоятелно наема работници и служители. Без значение е дали това наемане е по граждански или по трудов договор.

Правоотношението е обвързвало страните за целия процесен период.

Не е установено по делото да е съществувало основание за сключване на договорите като срочни съобразно чл. 68 от КТ и приложима е ал. 5 на тази разпоредба. Не се твърди и не се установява преди 29.06.2017г. да е осъществено прекратително за трудовия договор основание, поради което и съдът приема, че до този момент страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение със съдържание по договора от 02.01.2013г., изменен в частта на трудовото възнаграждение с договорите от 11.03.2013г., от 17.12.2013г., от 19.12.2014г., от 01.04.2015г., от 21.12.2015г.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касационният жалбоподател поставя следните въпроси, за които твърди, че осъществяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК:

1. Има ли право българският съд, отправил преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) относно приложимостта към спора, с който е сезиран, на Регламент № 1215 /2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламента), да възприеме тълкуване, различно от постановеното в решението на СЕС? Жалбоподателят твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение по дело С-280/20;

2. Допустимо ли е при определяне на подсъдността на делото въззивният съд да не приложи разпоредбата на чл.4, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 г. на ЕП и Съвета, според която искове срещу лица, конто имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка? Жалбоподателят твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото;

3. Може ли с мотивите на въззивното решение решаващият съд да замести волята на страните, като дописва липсваща в процесиите договори императивна клауза, която ла урежда наличието на конкретно наименование на изпълнявана от една от страните но договорите длъжност?

Първият въпрос не е разрешен както се твърди, тъй като въззивният съд не е приел различно тълкуване от това, което е дадено в решението по посоченото преюдициално дело. Видно от изложеното, той е приел, че решението по преюдициално дело С-280/2020 г. тълкува чл.5 от Регламент 1215/2012, но не разрешава спора за компетентността на българския съд по процесния случай и в този смисъл са мотивите на Съда на ЕС в решението посочени в пар. 40 от решението, насочващи за преценка от българския съд на приложимостта на чл.362 от КТ и компетентността на българския съд да разгледа делото. Видно от решението по преюдициалното дело, изводът на въззивният съд е обоснован.

Вторият въпрос не е обуславящ, тъй като обуславящият въпрос е свързан с приложението на член 5, параграф 1 от Регламент 1215/2012, а не с приложението на чл.4, параграф 1 от Регламент 1215/2012. Във връзка с това е направено и преюдициално запитване, по което е постановено посоченото решение по преюдициално дело С-280/2020 г., с което е дадено тълкуване на член 5, параграф 1 от Регламент 1215/2012, на което се е позовал и въззивният съд. Въз основа на изричните указания в пар.40 от посоченото решение по преюдициално дело С-280/2020 г., въззивният съд е преценил, че по въпроса за компетентността на българския съд е приложима специалната разпоредба на чл.362 КТ.

Третият въпрос не е обуславящ, доколкото въззивният съд не е замествал волята на страните по договорите и не е дописвал липсващи клаузи, а е приел, че в тях (договорите) характерът на работата и трудовите функции са конкретно посочени, поради което наименованието на длъжността е определяема по договора въз основа на правилото на чл.66, ал.4 от КТ. Приел е също, че в писмата от МВнР и заповедта от 2012 г. и от 29.08.2016 г. е посочено, че длъжността на ищцата е „технически сътрудник КС“.

Касационният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост.

Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението (на мотивите към него). Такава неправилност може да бъде обусловена от такъв порок на въззивния акт, който да може да бъде установен пряко от неговото съдържание, без да бъде извършван анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение и при установените от инстанцията по същество факти.

В конкретния случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Или: При запознаване със съдържанието на обжалваното решение (на мотивите към него) настоящият състав не може да установи основателността на наведените доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски, поради което разноски не следва да се присъждат.

Воден от изложеното съдът