Определение № 50538 от 08.08.2023 г. на ВКС по т. д. № 2115/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по подадена от "МБАЛ Света Анна - Варна" АД касационна жалба срещу решение №177/03.06.2022г. по т.д. № 154/2022г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение №1/04.01.2022г. по т.д.480/2021г. по описа на ВОС, с което са отхвърлени предявените от въззивника срещу Национална здравноосигурителна каса, искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД за заплащане на суми за проведено лечение, както следва: 1. по договор №030816/25.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки (стойност на лечението) в размер на общо 433 879 лева, ведно с обезщетение за забава в общ размер на 253 608,64 лева, за проведено лечение на пациенти, както следва: 1.1. за м.май 2015г. в размер на 139 460 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 85 749,83 лева за периода 01.07.2015г.- 21.07.2021г.; 1.2. за м.август 2015г. в размер на 105 816 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 62 354,56 лева за периода 01.10.2015г.- 21.07.2021г.; 1.3. за м.ноември 2015г. в размер на 158 106 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 89 049,56 лева за периода 01.01.2016г.-21.07.2021г.; 1.4. за м.февруари 2016г. в размер на 22 834 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 12 293,13 лева за периода 01.04.2016г.- 21.07.2021г.; 1.5. за м.март 2016г. в размер на 7 663 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 4 161,56 лева за периода 01.05.2016г.-21.07.2021г.; 2. по договор №030816/25.02.2015г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки (стойност на медицинските изделия) в размер на общо 15 732 лева, ведно с обезщетение за забава в общ размер на 9 392,98 лева за вложените медицински изделия, както следва: 1.1. за м.май 2015г. в размер на 7 788 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 4 788,62 лева за периода 01.07.2015г.-21.07.2021г.; 1.2. за м.август 2015г. в размер на 4 994 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 2 913,34 лева за периода 01.10.2015г.-21.07.2021г.; 1.3. за м.ноември 2015г. в размер на 3 000 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 1 691,02 лева за периода 01.01.2016г.-21.07.2021г.; 3. по Договор №031595/25.02.2015г. за извършване на процедури в размер на общо 14 498 лева, ведно с обезщетение за забава в общ размер на 8 063,12 лева за проведено лечение на пациенти, както следва: 3.1. за м.август 2015г. в размер на 930 лева главница, ведно с 1 обезщетение за забава в размер на 547,99 лв. за периода 01.10.2015г.-21.07.2021г.; 3.2. за м.ноември 2015г. в размер на 2 480 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 1 397,80 лева за периода 01.01.2016г.-21.07.2021г. 3.3. за м.февруари 2016г. в размер на 4 850 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 2 611,07 лева за периода 01.04.2016г.-21.07.2021г.; 3.4. за м.март 2016г. в размер на 6 238 лева главница, ведно с обезщетение за забава в размер на 3 506,26 лева за периода 01.05.2016г.-21.07.2021г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба - 21.07.2021г. до окончателното им изплащане. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение e неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че неправилно и в противоречие със съдържанието на исковата молба въззивният съд е приел, че доводът за прекъсване на давността поради признаване на вземането, е въведен за пръв пот с въззивната жалба. Поддържа,че паралелно с твърдението му за спиране на давността, в исковата молба са въведени фактически твърдения за прекъсване на давността с признаване на вземането, като са цитирани Решение №РД-НС-04-79/14.08.2020г. и Решение №РД-НС-04-100/08.10.2020г, с които лечебните заведения са уведомени, че процесната дейност ще бъде заплатена само по отношение на главницата. Счита, че дори и изразът „признаване на вземането“ да не фигурира в изявлението му, наличието на признанието се твърди. Освен това счита, че законът въвежда преклузивен срок за възражението за изтекла погасителна давност, но няма срок или форма, предвидени за твърдението на кредитора за прекъсване на погасителната давност. Касационният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следния въпрос: 1/ При положение, че докладът няма изискуемото по чл.375 ал.1 вр. с чл.146 ал.1 от ГПК съдържание, преклудирана ли е възможността на страните да сочат нови обстоятелства и да искат нови доказателства, извън хипотезите на чл.147 от ГПК? Поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по посочения въпрос, като се позовава на противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в решение №60095/07.02.2022г. по т.д. №1728/2020г. на ВКС, I т.о., решение №84/12.05.2022г. по гр. д. №3141/2021г. на ВКС, IІІ г.о., решение №60173/15.02.2022г. по т. д. №1724/2020г. на ВКС, I т.о. и решение №212/18.02.2021г. по гр. д. №859/2020г. на ВКС, IV г.о. В писмения отговор на касационната жалба ответникът по касация НЗОК оспорва същата. Поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Излага съображения и за неоснователност на жалбата по същество, като твърди, че въззивното решение е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК, респ. по чл.275 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният съд е установил, че между страните на осн. чл.59 от ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между Националната здравноосигурителна каса и Българския лекарски съюз за 2015 г. са сключени договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки №030816/25.02.2015г. и договор за извършване на процедури №0301595/25.02.2015г., по силата на които въззивното дружество е оказвало болнична медицинска помощ по клинични пътеки и е извършвало процедури на здравноосигурени лица, на здравнонеосигурени лица по § 2, ал.1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2015г. /ЗБНЗОК за 2015г./ и на лицата по § 7 ал.1 от ЗБНЗОК на НЗОК за 2015 г., болнична медицинска помощ по клинични пътеки /КП/ от приложение №5 към член единствен на Наредба №4/24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Приел е за безспорно между страните, че медицинските дейности по клиничните пътеки и процедури включени в процесните договори, съобразно съответните спецификации, незаплатени от НЗОК за исковия период от м.май 2015 г. до м.март 2016 г., са извършени според съответните медицински стандарти, същите са отчетени на НЗОК, съобразно предвидения в договора начин. Въззивният съд е определил като единствен спорен между страните въпрос дали вземанията са погасени по давност, респективно налице ли е соченото в допълнителната искова молба основание за прекъсване на давността за периода от депозиране на исковата молба в АС Варна – 02.05.2018г. до влизане в сила на решението в административното производство - 14.07.2021г. Приел е, че падежът на най-късно възникналите задължения - за м.март 2016 г. по двата договора е настъпил на 30.04.2016 г и с оглед на това давностният срок по чл.110 от ЗЗД за всички задължения по двата договора е изтекъл на 30.04.2021г. Предвид това, че исковата молба е предявена на 21.07.2021 г., т.е. след изтичане на общата 5-годишна давност по чл.110 от ЗЗД, съдът е стигнал до извода, че всички вземания, включително и акцесорните са погасени по давност. Съдът е счел, че не е налице соченото от въззивника в допълнителната искова молба основание за прекъсване на давността, а именно водено между страните производство по чл.1 от ЗОДОВ, предмет на адм. дело №3203/2019г. по описа на Административен съд-Варна, тъй като основанието на предявения по това дело иск има деликтен характер, а претенцията по настоящото дело е заявена на договорно основание. Посочил е също, че с влязлото в сила решение №976/20.07.2020г. по адм. дело №3203/2019г. по описа на Административен съд - Варна, е отхвърлен иска по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ на "МБАЛ Света Анна - Варна" АД срещу Национална здравноосигурителна каса, поради което на осн. чл.116, б.“б“ от ЗЗД, давността не се смята за прекъсната. Изтъкнал е, че твърдението за прекъсването на погасителната давност поради признаване на вземането е въведено за пръв път с въззивната жалба, поради което това ново обстоятелство, предвид забраната на чл.266 ал.1 от ГПК, не може да бъде разгледано във въззивното производство. Независимо от това е посочил, че по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора, т.е., че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението, като признаването се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Доказателства в тази насока не са ангажирани, поради което дори да беше своевремено въведено в процеса, това възражение щеше да е неоснователно Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправният въпрос относно настъпването на преклузията за представяне на писмени доказателства и доказателствени искания, е свързан с предмета на спора, доколкото въззивният съд не е приел представените от ищеца – въззивен жалбоподател с въззивната жалба писмени доказателства и не е назначил поисканата от него съдебно – счетоводна експертиза, но по отношение на този въпрос касаторът не е обосновал наличието на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Според задължителната съдебна практика въззивният съд е длъжен да събере относимите доказателства, поискани от страната, ако е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи на първата инстанция. Във въззивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства. В случая въззивният жалбоподател не е въвел доводи за непълнота на доклада, за неправилно разпределение на доказателствената тежест или за това, че поради процесуално нарушение на първоинстанционния съд е бил лишен от възможност да ангажира допълнителни доказателства във връзка с прекъсването на давността. В жалбата срещу решението на Варненски окръжен съд се съдържат оплаквания за необоснованост на изводите, направени от съда въз основа на събраните доказателства и за неправилно приложение на материалния закон. Единственото оплакване във въззивната жалба, касаещо прекъсването на давността за процесните вземания, е, че съдът не е обсъдил твърдението на ищеца, че с цитираните в исковата молба решения на НС на НЗОК ответникът безспорно е признал дължимостта на вземането. Поради това е направено и искане същите решения на НЗОК да бъдат приети от въззивния съд, ведно с разменена между ищеца и РЗОК Варна кореспонденция. Тези оплаквания обаче не се отнасят до процесуалните разпоредби, регламентиращи разглеждането на делото и събирането на доказателствата от първоинстанционния съд, а до задълженията на съда при мотивиране на решението по съществото на спора, съответно соченото в жалбата нарушение, дори и да е допуснато, не би съставлявало пречка за попълване на делото с относими за спора доказателства, съответно не би обосновало приложението на разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК. Съставът на Варненски апелативен съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, като с определението по чл.267 от ГПК изрично е изразил становище, че извършеният от първоинстанционния съд устен доклад изцяло кореспондира с процесуалните действия на страните в хода на размяна на книжата. След проверка на съдържанието на исковата молба, допълнителната искова молба и отговорите на същите и становищата на страните в проведените по делото открити съдебни заседания, въззивният съд е констатирал /в определението си по чл.267 от ГПК и в решението по делото/, че довод за прекъсване на давността поради признаване на вземането се въвежда за първи път във въззивната жалба, без да се обосновават уважителни причини, поради които жалбоподателят е пропуснал да представи представените с въззивната жалба копия от решения на НС на НЗОК и кореспонденция с РЗОК – Варна. При тези изводи за липса на процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, за Варненски апелативен съд не е възникнало задължение за събиране на доказателства, нито за даване на указания на страните във връзка с разпределението на тежестта на доказване. Поради изложеното следва да се приеме, че по поставения процесуалноправен въпрос въззивният съд не е допуснал отклонения от задължителните указания, дадени с ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС и цитираната от касатора практика на ВКС. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд