Определение № 50198 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2114/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. С., с адрес в [населено място], приподписана от адв. Ч. П., против решение № 33 от 9 януари 2022 г., постановено по в.гр.д. № 3910/2020 г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 260018 от 4 септември 2020 г., постановено по гр.д. № 474/2019 г. по описа на Софийския окръжен съд, за отхвърляне на предявените от С. против ПК „Напред”, със седалище и адрес на управление в [населено място], искове по чл. 60 от Закона за кооперациите: за заплащане на сумата от 26000 лева, представляваща частичен иск от 79747,62 лева, дължимо възнаграждение за периода м. 05.2014 г.-м. 07.2016 г., и сумата от 200 лева, частичен иск от 72379,23 лева, мораторна лихва върху главницата за периода м. 05.2008 г.-01.07.2019 г.; сумата от 1000 лева, представляваща частичен иск от 7660,80 лева, обезщетение за неизползван годишен отпуск за 2013 г., 2014 г. и 2015 г., и 100 лева, представляваща частичен иск от 2266,32 лева, мораторна лихва върху сумата за периода 01.07.2016 г.-01.07.2019 г.; сумата от 1000 лева, представляваща частичен иск от 15321,60 лева, обезщетение за прекратяване на договора от 30.04.2008 г., и 100 лева, частичен иск от 4532,64 лева, мораторна лихва върху сумата за периода 13.07.2016 г.-01.07.2019 г. С въззивното решение в тежест на касатора са присъдени и разноски. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано. Сочи се, че от 01.04.1994 г. до 13.07.2016 г. касаторът е заемал длъжността „председател“ на ПК „Напред“. Твърди се, че съгласно изискванията на устава на кооперацията, приет на 23.04.2008 г., е сключен договор от 30.04.2008 г., съгласно който се определят основните положения относно заемането на длъжността председател, като според чл. 3 от договора и чл. 21, ал. 4 от устава за председателя на кооперацията е договорено „възнаграждение, равно на пет минимални за страната работни заплати“, което към датата на сключването на договора възлиза на 1200 лева месечно. Възмездният характер на правоотношението е потвърдено от ответната страна в рамките на наказателно производство. С исковата молба е предявена претенция за периода, в който не е плащано възнаграждение на касатора, а именно м. 05.2008 г.-м. 07.2016 г., за който период е надлежно установено по делото (справки, удостоверения, трудова книжка, приложение към ревизионен доклад), че касаторът е бил на длъжността „председател“, но неправилно още в първата инстанция се приема, че претендираният период е от 2010 г. до 2014 г. – взетите решения от извънредното общо събрание на кооперацията от 16.04.2014 г. са оспорени по предвидения от закона ред и са влезли в сила през 2016 г., поради което не пораждат правни последици в периода 16.06.2014 г.-13.07.2016 г. Подчертано е, че процесните трудови договори са сключени именно за длъжността „председател на управителен съвет“, а не за „председател на кооперация“, като в този случай както ЗК, така и уставът възлагат сключването и прекратяването на трудовите договори на председателя, и така в договорите И. С. участва от една страна като органен представител на кооперацията, а от друга страна е физическото лице И. С.; тази колизия в договора би била порочна, ако председателят е договорил друга заплата, различна от определената в устава. Съответният устав не е вписан в ТР и не поражда правни последици за трети лица, но в този случай кооперацията не е трето лице, тъй като уставът е акт на общото събрание; сключеният договор от 30.04.2008 г. кореспондира и с приетия през 2010 г. нов устав на кооперацията, вписан в ТР, съгласно който отново е определен размер на заплатата на председателя. Подчертано е, че на 15.03.2016 г. процесният договор е бил нотариално заверен, което опровергава твърденията на ответника, че е съставен за целите на настоящото дело и е антидатиран. Фактите за начисляване на възнаграждения в размер на сумата от 52018 лева, за изплащане на сумата от 16497,75 лева, за осчетоводяване като остатък за получаване 35521,04 лева, са установени; изплатеното възнаграждение през 2016 г. с два банкови превода е безспорно и фактически доказано. Като неправилен е изтъкнат изводът на съда, сторен в противоречие с установеното със счетоводната експертиза – ако правоотношението между страните не е изменяно в периода 2008 г.-2016 г., и на председателя е заплащано възнаграждение до 2010 г., то не може да се заключи, че постът е заеман на обществени начала. Същевременно се отрича касаторът да е изразявал твърдения в исковата молба за наличието на трудово правоотношение между страните – предявеният иск е с правно основание чл. 60 ЗК; дори договорите от 1994 г. и от 2008 г. и анексите към тях да не създават задължение за заплащане на възнаграждение, то задължението за възнаграждение произтича пряко и от устава, приет от общото събрание на член-кооператорите през 2008 г., и въпреки невписването в регистъра, има действието на вътрешен акт по отношение на всички член-кооператори и органи на кооперацията и същият им е бил известен, тъй като е приет на редовно проведено общо събрание, задължителен е за органите на кооперацията и за самата кооперация, поради което клаузите му са задължителни; приетият през 2010 г. устав отново императивно урежда размер на възнаграждението. Подчертава се допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразило се в несъобразяване на искане за представяне на оригинали на касови книги на кооперацията за процесния период, и неприлагане правилото на чл. 161 ГПК. Въззивният съд е нарушил правото на защита на касатора, тъй като не е взел предвид повече от половината наведени доводи, изложени във въззивната жалба, както и представените по делото писмени бележки и становища. Твърденията, че сключеният между касатора и ответника договор за определяне на заплатата на касатора, е недействителен, тъй като последният е договарял сам със себе си, са неоснователни и недоказани - договорът от 30.04.2008 г. в своята същност не определя размера на възнаграждението на председателя, а с него се регламентира изпълнението на устава на кооперацията, тъй като в него не се договаря нищо различно от записаното в устава. Твърди се, че липсата на изричен акт за прекратяване на договора, сключен през 1994 г., е основание за неговата валидност към периода 2008 г.-2016 г.; единствено общото събрание е упълномощено от ЗК и устава да прекрати пълномощията на председателя, на управителния съвет и на контролния съвет, като до този акт на общото събрание същите действат с всички предвидени в ЗК и устава пълномощия, независимо от това дали мандатът е изтекъл; на 13.07.2016 г. е вписан нов председател в Търговския регистър и съответно правомощията на касатора са заличени, като с този акт от 14.07.2016 г. се прекратява и договорът, сключен през м. 04.2008 г.; заповедта на ответника от 13.07.2016 г., с която на основание на КТ се прекратява трудовият договор на касатора, сключен през 1994 г., считано от 19.08.2014 г., е незаконна и нищожна. Посочено е, че следва да се има предвид приетото по делото заключение на счетоводна експертиза, от което може да се направи извод, че прехвърлянето на счетоводни записи от сметка 422 в сметка 498 противоречи на действащите счетоводни стандарти, следователно не могат да удостоверяват наличието или липсата на задължения по служебни аванси, поради което предоставените данни за теглени служебни аванси от ответника, осчетоводени по сметка 498, следва да се считат за несъотносими към делото и противоречащи на действащата нормативна уредба; служебните аванси първоначално са осчетоводени правилно по сметка 422 и са отчетени с платени от касатора разходи в интерес на кооперацията, а наличието на тези суми в сметка 498 не само е неправомерно и лишено от документално основание, но обективно е станало в последващ период, вероятно за целите на настоящото дело. Излагат се подробни доводи във връзка с представени по делото РКО и ПКО. Твърди се, че от представените от ответника документи за теглене на суми от банковите сметки на кооперацията в периода 2015 г.-2016 г., с които се иска прихващане, може да се направи извод, че касаторът е подписал в качеството си на упълномощен представител на кооперацията банкови нареждания за теглене на пари в брой, но тези документи категорично не са доказателство, че изтеглените в брой пари са получени от касатора; всички въпросни тегления са били през периода, в който касаторът е бил председател на кооперацията, с оглед на което е осъществявал функциите си като неин законен представител и именно в това си качество е управлявал средствата по банковите сметки. Заявява се, че всички действия, извършени от касатора като председател на кооперацията, реално са действия, извършени от самата кооперация, като това означава, че сумите реално са изтеглени от самата кооперация, те са останали в нейния патримониум, респективно са били разходвани за дейността ѝ, поради което тя не може да иска плащане на тези суми от касатора като физическо лице, тъй като същият не ги е получавал лично, а са получавани от други служители на кооперацията. Направено е алтернативно искане, ако се признаят изтеглените суми в полза на ответника, при условията на реципрочност, да се признаят в полза на касатора сумите от представените разходни документи, които не са осчетоводени. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и че обжалваното решение е очевидно неправилно. Ответникът ПК „Напред”, със седалище и адрес на управление в [населено място], представляван от председателя Д. Т., в отговор на касационната жалба, приподписан от адв. С. П., излага доводите си за липсата на основание за допускане на разглеждането ѝ, а по същество я счита за неоснователна. В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че с решение от 10.07.1995 г. по ф.д. № 3447/1991 г. като председател на управителния съвет, с представителни спрямо кооперацията права, е вписан И. С.; с решение от 28.07.2000 г. по фирменото дело отново като председател на управителния съвет с представителна власт спрямо кооперацията е вписан С.. Констатирано е, че производството по образуваното гр.д. № 521/2016 г. по описа на Районен съд Пирдоп е приключило с отхвърлителни диспозитиви поради констатацията на съда, че страните (идентични с тези в настоящото производство) не са били в трудово правоотношение; решението е проверено в рамките на триинстанционния съдебен контрол и на 10.07.2019 г. е влязло в сила. Пред Софийския районен съд са предявени същите претенции, но по искове за имуществени права, основани на разпоредбата на чл. 60 ЗК. При съобразяването с обстоятелството, че председателят на управителния съвет на кооперацията е неин орган, представлява я, организира изпълнението на решенията на общото събрание и на управителния съвет, и ръководи текущата ѝ дейност (съобразно чл. 26, ал. 2 ЗК), като решенията за избор и освобождаване на председателя на кооперацията и за определяне на възнаграждението му подлежат на обжалване по реда на чл. 58-61 ЗК, и длъжността на ищеца не е сред визираните от първите две хипотези от разпоредбата на чл. 83 КТ, въззивният съд достига до идентичен с направения от първостепенния съд извод, че претенциите на ищеца не произтичат от трудово правоотношение, поради което защитата следва да се осъществи по реда на специалния ЗК с иск по чл. 60 ЗК. На това основание в доказателствена тежест на ищеца е да установи наличието на имуществени права (вземания) спрямо ответника, произтичащи от уставно нормиране на отношенията. От устав на кооперацията от 23.04.2008 г. и устав от 19.08.2010 г. се установява, че председателят на управителния съвет може да изпълнява задълженията си на обществени начала или по трудов договор, като когато е сключен трудов договор, възнаграждението на председателя възлиза на 5 минимални заплати за страната, а ако размерът му е по-висок, решение за това се взема от управителния съвет; доколкото уставът създава вариантност в статута на председателя на управителния съвет относно задължението за възмездяване на дейността му, в доказателствена тежест на ищеца е да установи в коя от двете възможни хипотези е изпълнявал действията, произтичащи от избора му. Въззивният състав отбелязва, че в уставите няма ясна регламентация за това кой е органът, който следва да вземе решение за възмездността на дейността на председателя на управителния съвет, но следвайки логиката на ал. 4 от чл. 21 за това, че завишеният спрямо фиксирания в устава размер възнаграждение на председателя се взема от управителния съвет, следва да се приеме, че управителният съвет е органът, който с надлежно взето решение следва да определи дали на избрания и вписан в ТР председател на управителния съвет се дължи възнаграждение за дейността. Установено е, че по делото няма представени протоколи от заседания на управителния съвет, удостоверяващи взето решение за възмездяване работата на председателя му, поради което, без да са в нарушение на разпоредбата на чл. 38 ЗЗД (както твърди ответникът), представените договори, наречени „трудови“, анексите към тях и споразумението за дължимост на вземанията на ищеца не могат да обосноват надлежно възникнали имуществени права за ищеца, и исковете, основани на разпоредбата на чл. 60 ЗК, за присъждане на вземания на ищеца с възнаградително естество заради изпълняваните от него функции на председател на управителния съвет на ответната кооперация, са недоказани. Констатирано е, че уставът не визира право на председателя на управителния съвет, аналогично на произтичащото от трудово правоотношение, право на законен отпуск. Тъй като неговите функции са изпълнителни (спрямо решенията на общото събрание и управителния съвет) и представителни спрямо трети за кооперацията лица, следва да се приеме, че тези правомощия се изпълняват във всеки момент, което от своя страна изключва платения отпуск; последното обосновава извод за недължимост на обезщетение за неизползван платен отпуск. Въззивната инстанция приема, че липсата на регламентирано право на платен отпуск за председателя на управителния съвет води до извода, че ответникът не му дължи обезщетение за неизползван отпуск, и искът, основан на разпоредбата на чл. 60 ЗК, за заплащане на обезщетение за неизползван платен отпуск е неоснователен. Прието е също, че неоснователността и недоказаността на главните искове обосновава неоснователност на акцесорните такива – за присъждане на обезщетения за забавени парични плащания. С оглед на изложеното, въззивният съд отхвърля предявените искове като неоснователни и недоказани. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. последно ГПК. Поставени са следните процесуалноправни въпроси: На първо място се пита длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания с оглед задължението му по чл. 269 ГПК. Сочи се противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 283 по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о., решение № 373 по гр.д. № 3003/2013 г., IV г.о., решение № 68 по т.д. № 78/2012 г., II т.о., решение № 157 по т.д. № 3638/2014 г., I т.о., решение № 108 по гр.д. № 5201/2016 г., II г.о., решение № 12 по гр.д. № 2184/2015 г., III г.о. В сочената практика на ВКС се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в чл. 272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивната инстанция от задължението ѝ да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по същество – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Касаторът поддържа, че с решението си въззивният съд не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи, които по същество на спора се противопоставят на възраженията и твърденията на ответника, в това число, но не само: възраженията за достоверна дата на договора от 2008 г.; доводите относно твърденията на ответника, че договорът за определяне на заплатата на касатора е недействителен, тъй като същият е договарял сам със себе си; доводите относно заповедта от 13.07.2016 г., приложена по делото, с която на основание КТ се прекратява договорът, сключен през 1994 г., считано от 19.08.2014 г., както и поддържаните основания за нейната нищожност. На второ място е поставен въпросът длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си. Оплакването на касатора е, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по всички доводи и възражения, направени от страните в производството, като по този начин е допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК. Поддържа се, че приложението на чл. 272 ГПК не е основание въззивният съд да откаже излагане на собствени мотиви, а задължението му като съд по същество, чиято дейност е решаваща, да обсъди всички събрани доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по същество, като направи свои фактически и правни изводи. В този смисъл се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 157 по т.д. № 3638/2014 г., I т.о., определение № 423 по гр.д. № 535/2018 г., IV г.о., определение № 236 по гр.д. № 507/2016 г., IV г.о., решение № 12 по гр.д. № 2184/2015 г., III г.о., решение № 74 по т.д. № 3786/2014 г., I т.о. Освен с посочените актове, се сочи противоречие и със задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, т. 19, според които въззивният съд е длъжен да осъществи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора. За да обоснове твърдението си за противоречие с цитираната практика на ВКС, касаторът поддържа, че изводите на съда в обжалваното решение са изцяло с декларативен характер, без никаква конкретна обосновка и мотиви, а са подкрепени единствено с абстрактни и формални тълкувания. Поставените въпроси за допуснати от въззивния съд нарушения поради необсъждане на всички доводи на касатора и липсата на собствени мотиви по всички доводи, макар да осъществяват формално изискванията на процесуалния закон за формулиране на правен въпрос от значение за изхода на спора (и доколкото съдът според неизменната съдебна практика, основана на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, винаги дължи обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и излагане на мотиви по тях), в конкретния случай не са годни самостоятелно да доведат до допускане на касационното обжалване, тъй като не адресират основния извод, дал основа на съда да приеме исковете за неоснователни, нито са разрешени в противоречие с цитираната практика. Съобразявайки установените по делото доказателства и представените документи, въззивният съд приема за лежаща върху ищеца/касатор доказателствената тежест да установи кой от вариантите – възмездност или безвъзмездност при дейността на председателя, е приложим в конкретната хипотеза; предвид липсата на ясна регламентация за това кой е органът, вземащ решение за приложение на кой да е от посочените варианти за възмездността на дейността, е съобразена логиката на изрично посочена разпоредба от устава, и е прието, че при ответната кооперация дължимостта на възнаграждение за дейността на процесната позиция се определя с решение на управителния съвет, в каквато насока данни по делото не се представят. Този извод на въззивния съд налага отправянето на правен въпрос, свързан с тълкуването на съответните приложими нормоустановяващи актове в кооперацията. Липсата на такъв правен въпрос сама по себе си, съобразно разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, е достатъчна да доведе до недопускане на касационното обжалване; касационният съд няма правомощия сам да определи обуславящия изхода на спора правен въпрос, независимо от значимостта му за конкретния спор. Тъй като поставените правни въпроси са общи, отправени като цяло към дейността на съда в процесния случай, без да се адресира основният извод на съда, то въпросите не осъществяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване. Отделно от това, не се разкрива и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване съобразно правилото на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според приетото в цитираната съдебна практика, въззивният съдът трябва сам да установи всички относими по спора обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото и да даде отговор на всички доводи и възражения на страните, излагайки ясно и точно съображения по тях. В случая въззивният съд подробно е изследвал доказателствата по делото – документи, експертно заключение, взел е предвид оплакванията на страните и след съвкупното обсъждане на доказателствения материал ясно е обосновал изводите си. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Накрая, неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора е основателно искането на ответника за присъждане на направените по делото разноски, които са в размер на 2500 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,