Определение № 1530 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3605/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Хан Омуртаг“ АД, гр.София, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Шуменски окръжен съд № 75 от 28.03.2022 г. по гр.д.№ 39/ 2022 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Шуменски районен съд по гр.д.№ 13/ 2021 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на М. Е. Т. сумата 5 100 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на претърпяна на 27.07.2020 г. трудова злополука, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на злополуката – 27.07.2020 г. до окончателното изплащане и сумата от 312 лева разноски. С решението ответникът е осъден да заплати в полза на държавата и сумата от 249,70 лева, представляваща дължима държавна такса по уважените искове и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят повдига процесуалноправния въпрос „Задължен ли е въззивният съд да обсъди и обоснове своето решение въз основа на всички твърдения на страните и събрани доказателства и въз основа на анализа на същите да обоснове мотивирано решението си по разглеждания казус?“ и материалноправния въпрос „При присъждане на обезщетение по чл. 200 КТ, когато ищецът претендира единствено обезщетение за претърпените от трудовата злополука неимуществени вреди, приспада ли се полученото обезщетение за временната нетрудоспособност на основание чл. 200, ал. 3 КТ?". Касаторът счита, че и двата въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Наред с това поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно поради грешното разрешаване на материалноправния въпрос, водещо не до компенсиране на вредите на пострадалия, а до неговото неоснователно обогатяване. Ответната страна М. Т. оспорва жалбата. Поддържа, че и двата въпроса са разрешени от въззивния съд в съответствие, а не в противоречие с установената практика, поради което то не може да е и очевидно неправилно. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато, като излага и доводи за неоснователност на касационната жалба по същество. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск въззивният съд приел, че страните по делото са били в трудово правоотношение, възникнало от трудов договор № 64/ 14.07.2020 г., въз основа на който ищецът заемал длъжността "Оператор фолираща машина, работно място: 00000101 31-КП 3 - Сортировка". На 27.07.2020 г., при изпълнение на трудовите си задължения, около 11 ч., ищецът претърпял инцидент докато разтоварвал с изправна ръчна електрическа палетна количка завършен палет с готова продукция от фолиращата машина. Поради неправилно боравене с количката, левият му крак бил заклещен между нея и палет с продукция и настъпили множествено счупвания на подбедрицата. Заклещеният крак не бил на обезопасителната платформа на количката, а извън нея. Сблъсъкът се дължал на обстоятелството, че ищецът не успял да спре своевременно поради управление на количката с по - висока скорост от допустимата в конкретните условия и поради невнимание на водача при движение на заден ход за наличие на препятствия. Получената травма наложила оперативна интервенция – наместване на фрактура с вътрешна фиксация, поставяне на три винта и гипсиране на крака. Злополуката била призната за трудова с разпореждане № 29765/ 07.08.2020 г. на ТП - НОИ София град. На ищеца били издадени болнични листи за временна неработоспособност от датата на увреждането до 22.01.2021 г. Трудовата злополука му причинила значителен субективен дистрес, изразяващ се не само с физически, но и с психични последици - подтиснато настроение, оттегляне от контакти, нежелание за общуване, примирение, отчаяние, песимистични нагласи към бъдещето, изживявания за провал. И понастоящем социалното функциониране на ищеца не било възстановено в обичайни рамки. При тези фактически установявания съдът приел от правна страна, че били налице всички елементи на фактическия състав на чл.200 ал.1 КТ и отговорността на работодателя да обезщети вредите от трудовата злополука била ангажирана. Намерил за доказано и възражението на ответника за груба небрежност на работника по смисъла на чл.201 ал.2 КТ. Ищецът бил допуснал кракът му да бъде извън платформата при работа с количката, а и скоростта, с която е управлявал количката, била по-висока от безопасната. Той също не се огледал при движение на заден ход и не забелязал стоящия зад него пълен палет, което било нарушение на правилата за безопасност. Съдът взел предвид, че вследствие претърпяната злополука ищецът бил в отпуск поради временна нетрудоспособност за период от шест месеца, като първоначално бил обездвижен; че изпитвал силни болки по време на обездвижването, след сваляне на гипса, в периода на раздвижване и последващите интервенции; че било увредено общото му психично здраве; че се налагало полагане на грижи от страна на негови близки; продължителния период на възстановяване; и определил размера на дължимото обезщетение за търпените неимуществени вреди 17 000 лева. Степента на съпричиняване в резултат на проявената груба небрежност съдът определил на 70 % и в тази степен намалил определеното обезщетение. Отхвърлил възражението на ответника, че била приложима разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ и че определеното обезщетение следвало да бъде намалено с полученото от ищеца обезщетение от общественото осигуряване. Посочил, че това приспадане е конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване; че обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение и че то следва да се приспадне само ако е присъдено обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение. Обезщетението за неимуществени вреди компенсирало причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. То нямало връзка с обезщетението по общественото осигуряване и получаването на двете обезщетения /за неимуществени вреди по чл.200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване/ не било двойно плащане и не водело до неоснователно обогатяване. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят не излага конкретни съображения в какво очевидната неправилност се състои, а само твърдения за неправилно разрешаване от въззивния съд на повдигнатия от него материалноправен въпрос. Това е основание по чл.280 ал.1, не по ал.2 ГПК Поради това касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не следва да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. Те обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената от ВКС съдебна практика. Според тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл.200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл.200 ал.3 КТ. Разпоредбата на чл.200 ал.3 КТ не урежда вреди в трудовото право различни от тези в останалите отрасли на правото. Затова при действащата редакция на нормата се дължи обезщетение за претърпени вреди, пропуснати ползи и неимуществени вреди. Различията между видовете вреди обосновават и различия в начина на определяне на дължимите се за всяка една вреда обезщетения, като същото е различно за отделните вреди. Релевантните за определяне на обезщетението за един вид вреди факти, не са такива за друг вид, като не могат да бъдат съобразявани при последните. Същевременно в чл.200 - чл.202 КТ не се съдържат правила за определяне на дължимите се за всяка отделна вреда обезщетения, поради което по силата на чл.212 КТ ще трябва да намерят приложение правилата на общия граждански закон. Обезщетението за неимуществени вреди ще трябва да бъде определено по реда на чл.52 ЗЗД, за който обстоятелството, че е заплатено обезщетение от социалното осигуряване, е неотносимо. Затова тези плащания не могат да се отразят на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди, а същевременно с това не могат и да бъдат приспаднати от него при спазването на общите правила, тъй като обезщетяват различни вреди. Подобно приспадане би означавало работникът или служителят да не получи пълно обезщетение за претърпените от него вреди /Тълкувателно решение № 1/ 2023 по тълк.д.№1/ 2023 г., ОСГК, ВКС/. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което и по повдигнатите правни въпроси няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. Ищецът е претендирал разноски за производството, но липсват доказателства за направени такива и няма какво да се присъди. По изложените съображения Върховният касационен съд