Определение № 2329 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1278/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ПЛАСТФОРМ-Д.“ ООД, ЕИК[ЕИК], действащо чрез процесуалния си представител адвокат В. Т. П., срещу въззивно решение № 3639 от 11.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 9649/2023 г. по описа на СГС, с което след частична отмяна на решение № 4488 от 23.03.2023 год., постановено по гр. дело № 59015/2021 г. на СРС, въззивният съд е осъдил дружеството да заплати на Н. Б. Ц. на основание чл. 200 от КТ сумата от още 11 582,94 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени при трудова злополука на 10.11.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.11.2020 г. до окончателното й изплащане. В останалата обжалвана част по отношение на присъдената на Н. Б. Ц. сума от 2 301,59 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 10.11.2020 г., и по отношение на отхвърляне на предявения иск за разликата над 13 884,53 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лева, въззивният съд е потвърдил обжалваното пред него решение на СРС.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в осъдителната му част е неправилно поради противоречие с материалния, процесуалния закон и необоснованост. По изложени в жалбата съображения се моли за неговата отмяна и за цялостно отхвърляне на предявения иск.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, длъжен ли е да приспадне от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия?

Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 149 от 13.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4301/2019 г., III г. о., ГК, решение № 208 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4494/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 227 от 25.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2016 г., IV г. о., ГК.

2. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, формиращи съдържанието на понятието „справедливост“, оцени значението им за размера на вредите и изложи съответните мотиви?

Позовава се на Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС и практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 121 от 15.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5321/2016 г., III г. о., ГК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да изследва степента на допринасяне от пострадалия при наличие на груба небрежност, да определи съответен на приноса процент съпричиняване и да изложи мотиви за това?

Позовава се на решение № 252 от 30.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1364/2016 г., IV г. о., ГК и решение № 50176 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 36/2022 г., IV г. о., ГК.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ищцата чрез адвокат К. П., в който се изразява становище за нейната неоснователност.

Третото лице-помагач "ДЗИ - Общо застраховане" ЕАД не е изразило становище по касационната жалба.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото и цената на иска - чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел за безспорно обстоятелството, че между пострадалата ищца и ответника е съществувало към момента на настъпване на трудовата злополука валидно трудово правоотношение, по силата на което Н. Б. Ц. е заемала длъжността "пакетировач“ в цех „Пакетиране“ на „ПЛАСТФОРМ-Д.“ ООД, [населено място]; че видно от разпореждане № 30056 от 19.11.2020 г. на длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 от КСО на ТП на НОИ - София-град, декларираната трудова злополука вх. № 918 от 16.11.2020 г. от осигурителя, станала с Н. Б. Ц., е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО.

Въззивният съд е посочил мотивите на въпросното разпореждане, а именно: видно от протокол № 1 от 10.11.2020 г. за разследване на злополука от осигурителя, обясненията на свидетелите Н. Н. И. и В. Д., злополуката е станала през време и във връзка с извършваната работа - обличане на копчета, пакетиране на копчета; при опит да намести долната част за обличане на копчета по време на работа на полуавтоматичната машина пострадалата получава травматична ампутация на пръст на дясната ръка. Съдът е отбелязал, че разпореждането не е обжалвано по реда на чл. 117 от КСО и същото е влязло в законна сила.

Въззивният съд е отбелязал, че надлежният ред за установяване на трудова злополука, като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200, ал. 1 КТ, е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки; след извършване на проверка по нормативно определен ред длъжностното лице по чл. 60, ал. 1 КСО издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова по утвърден от управителя на НОИ формуляр; от една страна, то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна, то е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя; влязлото в сила разпореждане има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл. 200 КТ и е недопустимо да се преразглежда въпросът доколко увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото правоотношение; признаването на злополуката за трудова от компетентния орган е достатъчно основание за настъпване на задължението на работодателя за обезвреда.

В тази връзка съдът е коментирал, че с оглед на така установената фактическа обстановка в настоящото производство, са налице предвидените в закона материалноправни предпоставки на чл. 200 от КТ за възникване и ангажиране на отговорността на ответното дружество в качеството му на работодател да обезщети ищцата-работник за причинените й неимуществени вреди в резултат на претърпяната от нея на 10.11.2020 г. трудова злополука; че от събраните по делото гласни и писмени доказателства, както и от изслушаната съдебно-медицинска експертиза несъмнено е обстоятелството, че като пряка и непосредствена причина от станалия инцидент ищцата е претърпяла неимуществени вреди - болки и страдания; че до инцидента се е стигнало, тъй като ищцата като пакетировач по време и във връзка с извършваната работа - обличане на копчета при опит да намести долната част за обличане на копчета по време на работа на полуавтоматичната машина, е получила травматична ампутация на пръст на дясната ръка - ампутация през дистална /крайната/ фаланга на 2-ри пръст на дясната ръка, което нарушава основната хватателна функция на ръката и ще създава затруднения на ищцата при дейности, при които се използват така наречените прецизни захвати, при които основно участват първите три пръста на ръката.

Съдът е отбелязал, че е безспорно, че преди образуване на производството по делото работодателят-ответник е заплатил на ищцата по банков път сумата от 1115,47 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от настъпилата на 10.11.2020 г. трудова злополука.

Определяйки размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съобразно чл. 52 ЗЗД, въззивният състав е намерил, че следва да бъдат съобразени както претърпяните от пострадалата ищца болки и страдания по време на трудовата злополука и последвалото лечение, така и настъпилите в живота й трайни негативни последици - загуба на работоспособност 10 % в една относително млада работоспособна възраст /37 годишна към датата на инцидента/; необратимите трайни последици от увреждането и тежките неудобства в ежедневния бит, заради травматичната ампутация през дистална /крайната/ фаланга на 2-ри пръст на дясна ръка; обстоятелството, че увредената дясна ръка е водеща; редуцирана е хватателната способност на пострадалия горен крайник, нарушена е основна функция на ръката - хватателната, която не се очаква да се възстанови; обстоятелството, че липсата на дисталната фаланга на 2-ри пръст на дясна ръка ще създава затруднения на ищцата при дейности при които се използват така наречените прецизни захвати, при които основно участват първите три пръста на ръката; негативната промяна в психиката на ищцата поради необратимостта на увреждането и изживените силни физически и емоционални страдания.

Ценени в тяхната съвкупност всички изброени обстоятелства, според въззивния съд, дават основание за определяне на обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 30 000 лв. при съобразяване на казуалната практика на ВКС.

Въззивният съд е обсъдил възражението на ответника, че в случая пострадалата ищца е допринесла за трудовата злополука като е допуснала груба небрежност, т.е., че е налице съпричиняване по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ; посочил е състава на грубата небрежност - когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Съдът се е позовал на редица решения на ВКС като в случая, при преценка на събраните по делото доказателства и цялостна оценка на конкретната фактическа обстановка при настъпване на трудовата злополука на 10.11.2020 г., е достигнал до извода, че с поведението си ищцата е съпричинила вредоносния резултат при допусната груба небрежност, че безспорно е обстоятелството, че по време на трудовата злополука ищцата е нарушила правилата за безопасност, което поведение - опит да намести долната част за обличане на копчета по време на работа на полуавтоматичната машина, има отношение към настъпването на вредоносния резултат.

В процесния случай съдът е приел за установено, че е доказано по делото съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат, при допусната от нея груба небрежност, поради което е налице основание за намаляване на дължимото обезщетение по чл. 201, ал. 2 от КТ. В тази връзка съдът е намерил за обосновано становището на първоинстанционния съд за 50 % степен на съпричиняване, поради което е достигнал до извода, че отговорността на работодателя следва да се намали наполовина, на основание чл. 201, ал. 2 от КТ – т.е. дължимото обезщетение на ищцата от 30 000 лв. след отчитане на съпричиняването от 15 000 лв. за неимуществени вреди следва да бъде намалено със заплатената от ответника сума от 1 115,47 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудовата злополука от 10.11.2020 г. – т. е. отчитайки посоченото обстоятелство, съдът е достигнал до крайния си извод, че на ищцата следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на сумата от 13 884,53 лв., ведно със законната лихва, считано от 10.11.2020 г. до окончателното плащане.

На следващо място съдът е приел за изцяло неоснователно възражението по чл. 200, ал. 3 от КТ, че дължимото на ищцата обезщетение за претърпени неимуществени вреди следва да бъде намалено с размера на полученото от НОИ обезщетение за временна неработоспособност в размер на 9 082,94 лв. Съдът е изложил аргументи, че обезщетението от общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение и следва да се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, но не и от обезщетението за неимуществени вреди, което компенсира причинените болки и страдания.

Въззивният съд е отбелязал, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че полученото обезщетение от страна на ищцата от общественото осигуряване следва да се приспадне от обезщетението за неимуществени вреди, поради което е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 2 301,59 лв. до 13 884,53 лв. и на ищцата, на основание чл. 200 КТ да се присъдят още 11 582,94 лв. като обезщетение за неимуществени вреди, причинени при трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното плащане, а в останалата обжалвана част решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

В настоящото производство от значение са само основанията за допускане до касационно обжалване. Касационните отменителни основания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане до касационно обжалване са изчерпателно изброени в чл. 280, ал. 1 ГПК и те са две – едно общо основание, представляващо конкретно поставен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, и специални основания, които са посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество, при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело.

Всеки един от поставените в изложението на касатора-работодател въпроси е относим по отношение на решаващия правен извод на въззивния съд и обосновава общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението на касационен контрол.

Що се отнася до наличието на специалната предпоставка за допускане на въззивното решение на касационен контрол, настоящата касационна инстанция съобрази следното:

По отношение на първия въпрос не е налице специалният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приложил правилно материалния закон и вложения в разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ смисъл.

С ТР № 1/2023 от 05.03.2026 на ОСГК изрично е прието, че когато съдът присъжда обезщетение за търпени неимуществени вреди по чл. 200 КТ, не следва да приспада от неговия размер полученото от пострадалия обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване съгласно чл. 200, ал. 3 КТ. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че заплатеното обезщетение от социалното осигуряване е неотносимо и не се отразява на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; не следва да бъде приспаднато от него, тъй като се обезщетяват различни вреди; подобно приспадане би означавало работникът или служителят да не получи пълно обезщетение за претърпените от него вреди.

По втория въпрос на касатора е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава, която е съобразена от въззивния съд. Въззивният съд е съобразил, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр.

В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо (загуба на работоспособност 10 % в една относително млада работоспособна възраст - 37 години към датата на инцидента; необратимите трайни последици от увреждането и тежките неудобства в ежедневния бит, заради травматичната ампутация през дистална /крайната/ фаланга на 2-ри пръст на дясна ръка; обстоятелството, че увредената дясна ръка е водеща; редуцирана е хватателната способност на пострадалия горен крайник, нарушена е основна функция на ръката – хватателната). Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Ето защо обжалваното решение не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената задължителна съдебна практика, поради което по поставения въпрос не е налице основание за достъп до касация.

По третия въпрос, касаещ предпоставките за намаляване на дължимото обезщетение за трудова злополука поради съпричиняване, е налице богата съдебна практика. Така в решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че грубата небрежност в гражданското право е степен на небрежността – т. е. неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й; тя не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия; съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени (степен на съпричиняване).

В решение № 125/04.05.2016 по гр.д. № 4417/2015 г. на ВКС, IV г.о., е приет същият отговор на правния въпрос като е уточнено, че съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. В този смисъл е и решение № 189/17.10.2019 г. по гр.д. № 1446/2019 г. на ВКС, IV г.о.

В настоящото производство въззивният съд, макар да не е препратил изрично към мотивите на първоинстанционното решение в тази му част, каквато възможност е предвидена в разпоредбата на чл. 272 ГПК, изрично е заявил становището си, че степента на съпричиняване от страна на ищцата с оглед конкретния механизъм за настъпване на трудовата злополука, следва да се определи на 50%. Въззивният акт е съобразен с посочената по-горе съдебна практика, поради което не се обосновава предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението на касационен контрол и по този въпрос.

В обобщение следва да се отбележи, че никой от така поставените на вниманието на касационната инстанция въпроси не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което достъп до касация следва да се откаже.

На ответната по касация страна следва да се присъдят направените от нея разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева или 613.55 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение