Определение № 50052 от 14.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2099/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. С. К.-Й., В. С. К., И. И. К. и С. И. К., чрез пълномощника му адвокат А. Д., против решение № 266621 от 19.11.2021 г., постановено по гр. д. № 7746 по описа за 2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 77706 от 28.04.2020 г., постановено по гр. д. № 23293/2017 г. на Софийски районен съд, 150 състав за отхвърляне на предявените от Д. С. К.-Й., В. С. К., И. И. К. и С. И. К. против М. Б. С. и Е. Б. С. отрицателни установителни искове собственост при равни права на ответниците по отношение на недвижим имот с идентификатор ***, с адрес на имота: [населено място], Столична община, район „П.“, в. з. „П. е.“, целия с площ 972 кв. м. М. Б. С. и Е. Б. С. са подали чрез пълномощника си адвокат А. Д. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че в жалбата си ищците са навели оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат се оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила по събиране на доказателствата поради неправилно приложение на чл.193 ГПК и неправилно разпределение на доказателствената тежест, също и непроизнасяне с определение от съда по чл. 194 ГПК за признаване неистиността на оспорения от ответниците документ, поради което ищците са били лишени от възможността да направят и изявлениие за придобиване на имота по оспорения нотариален акт за замяна по давност-каквото изявление правят едва с въззивната жалба. Излагат и оплакване за процесуално нарушение по събиране на доказателствата поради изследване от вещите лица само на единия оригинала от оспорения нотариален акт за замяна относно подписа на заменителя И. Д., също и за необоснованост поради кредитиране заключението на две от вещите лица и необсъждане на противоречието на мнението на същите с това на третото вещо лице, при което следва според тях извод, че оспорването не е доказано, а не че е доказано на база мнението на две от трите вещи лица. Оспорват и извода на съда, че от събраните по делото доказателства- показанията на свидетелите, се установявало придобиване на спорния имот по давност от двамата ответници, като възразяват показанията на свидетелите на ответниците да доказват необезпокоявано и непрекъснато владение на имота от ответниците и какви конкретни фактически действия по своене са осъществявали. Констатирал е и че ищците твърдят, че са собственици на недвижимия имот, предмет на иска, по силата на наследяване на същия от общия им наследодател Е. К., която го е придобила през 1966 г. по договор за замяна, и след 1966 г. имотът се ползвал основно за отдих през почивните дни, като е бил с поставена телена ограда само от страната на двата съседни имота, а в последствие била поставена телена ограда и откъм северната му граница. Твърдят, че след смъртта на наследодателката им през 1982 г, синът й с роднина е започнал през 1983 г. изграждането на постройка - сдвоени сглобяеми бунгала от бетонови плоскости и колове с общ покрив с два самостоятелни входа, построена с покрив и поставена дограма и ел. инсталация до към 1986 г. След това, въпреки че били преустановени строителните дейности в имота, ищците твърдят, че те посещавали мястото 3-4 пъти годишно и го използвали за отдих, тъй като постройката била обитаема, и това продължило до 2001 г., като в имота живеел и В. П. - син на ищцата Д. Й. в рамките на 50-100 дни годишно. След смъртта на П. ищците установили при посещения, че има набези върху имота им, поради което през 2005 г. взели оставените от тях в имота бетонни колове и малко от оградата, както и покривна ламарина, а след това посещавали имота и през 2006 г., а през 2013 г. когато отишли на място установили, че някой използва тяхната постройка за складиране на материали и на вещи, основно дървен материал за огрев и стари мебели, но решили, че някой от съседите ползва постройката им временно, а после ще я освободи, и в последствие посетили имота и през 2014 и 2015 г., и едва при посещението си през месец март 2017 г., след разговор със собственика на съседно дворно място, установили, че ответниците са закупили дворното място, находящо се източно от процесното място, и са започнали строителство там, но и че притежавали нотариален акт и за собствения на ищците имот. Оспорват ответниците да са придобили спорното дворно място, тъй като не са упражнявали в течение на повече от 10 години фактическа власт върху имота, нито са демонстрирали пред някого намерението си да своят имота. Ответниците са оспорили идентичността на притежавания от ищците имот и спорния по делото с оглед разминаване в площта на имота по договора за замяна с този придобит от тях по давност-разлика повече от 5 %, с оглед несъответствие в номерата на поземлените имот. Навели са възражение, че са придобили спорния имот по давност, като считано от м. 04.2004 г. до завеждане на делото са осъществявали владение върху имота непрекъснато, необезпокоявано и само за себе си. Твърдят, че ответникът М. С. е собственик на съседния на процесния поземлен имот с идентификатор ***, а ответникът Е. С. – на съседния имот с идентификатор ***. Оспорват твърдението на ищците, че са посещавали редовно имот с идентификатор ***. Ответниците оспорват и автентичността на нотариалния акт, с който ищците се легитимират като собственици, с твърдението, че той не е подписан от заменителя И. Д. и поддържат, че в текста на същия нотариален акт за замяна има поправка, която не е удостоверена по предвидения в ГПК-Нотариални производства, ред.. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, тъй като договорът за замяна, с който се легитимират ищците не е подписан от заменителя И. Д., а евентуално е приел, че дори и договорът за замяна да е действителен, ответниците са придобили имота по давност. Въззивният съд е споделил изцяло фактическите и правни изводи на пърлоинстанционния и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. Посочил е, че спори във въззивното производство са фактическите констатации относно автентичността на подписа на заменителя И. Д. по договора за замяна с нотариалния акт от 1966 г. и преценката на заключенията на вещите лица за тази автентичност, както и фактите относно упражняването на фактическа власт върху спорния имот от ответниците за период от 10 години преди м. 04.2014 г., както и след това до образуване на делото, респ. и наличието/липсата на идентичност между имота по договора за замяна и този, описан в нотариалния акт по обстоятелствена проверка. Заявил е, че не следва да обсъжда наведеното за първи път с въззивната жалба на ищците твърдение, че спорният имот е бил придобит по давност от тях като недопустимо. Това е ново твърдение за различно придобивно основание на процесния имот от ищците, доколкото с исковата молба същите сочат да са съсобственици по силата на наследствено правоприемство и правна сделка, при което е недопустимо да се въвежда в спора едва пред въззивния съд и след преклузивния срок по чл. 214, ал. 1 ГПК, ново основание за притежаване правото на собственост, различно от соченото в исковата молба (в този смисъл напр. решение № 1 от 27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВК, решение № 162 от 17.12.2014 г. по т. д. № 1742/2013 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). По спора относно автентичността на подписа на заменителя И. Д. по договора за замяна по нотариален акт № 10, том XX, рег.№ 3626/1966 г. въззивният съд е посочил, че с определението си по чл. 267 ГПК от 22.02.2021 г. е приел, че не е налице допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при събирането на доказателства по заявеното оспорване от ответниците на подписа на заменителя по нот.акт за замяна, с който ищците се легитимират като собственици. В откритото съдебно заседание пред СРС на 02.05.2018 г. - първо съдебно заседание, е открито производство по реда на чл. 193 от ГПК и правилно е разпределена доказателствената тежест по оспорването на нотариалното удостоверяване подписите на лицата по нотариалния акт като официален документ, като районният съд е допуснал поисканите от страните съдебно-графологически експертизи. Пред въззивния съд не е заявено процесуално нарушение по отношение на сравнителния материал, въз основа на който вещите лица по тройната съдебно-почеркова експертиза са изградили заключенията си, при което въззивният съд е счел, че следва да обсъди заключенията на вещите лица, така както са дадени от тях, като прецени различията в мненията им при преценката по чл. 202 ГПК. Приел е за неоснователно оплакването с въззивната жалба на ищците, че разногласието между вещите лица по тройната съдебно–техническа експертиза водело до извод, че оспорването автентичността на подписа на заменителя И. Д. не се доказвало по делото. Такъв извод не намира опора в приложимите в ГПК разпоредби за преценка на заключението на вещите лица и в частност в чл. 203 ГПК, според който съдът има възможност, при разногласие между вещите лица, да вземе становище по разногласието, и едва ако не може да вземе становище, да поиска допълнителни изследвания или повторно заключение от други вещи лица. В случая, въз основа на становищата на вещите лица, въззивният съд е приел, че е в състояние да вземе становище по разногласието между вещите лица, групирано на две мнения, без да се води от броя на вещите лица, формиращи заключение, че изследвания подпис не е положен от заменителя И. Д.. Софийски градски съд е възприел тезата, изложена в заключението на вещите лица И. и В. от състава на тройната съдебно-почеркова експертиза, като е намерил за обосновани изводите на тези две вещи лица, в съвкупност с поясненията, дадени от тях при изслушването им в съдебно заседание в защита на заключението им, тъй като са извършили сравнително изследване на графическите признаци както в образците, така и в изследвания обект-подписа на заменителя И. Д. в оригинала на процесния нотариален акт, находящ се в Агенция по вписвания, при което са констатирали, че подписът, обект на изследването, е изпълнен върху остатъчни щрихи от елементи, че изследваният подпис в нотариалния акт е с ниска степен на обработеност, бавен темп на изписване, значителна плътност в последователността на изписване на елементите, като на места са отразени леки забавяния в елементите, за разлика от този в изследваните сравнителни образци, където подписите са изпълнени с над средната степен на обработеност, висока свързаност на елементите, бърз темп на изписване и смесена форма на движение, като е налице висока вариантност и вариационност в някои от съставните елементи, но въпреки това е налице устойчивост на писмено-двигателния навик на лицето в рамките на вариантността, което сочи, че всички сравнителни образци са изписани от едно и също лице и отразяват двигателния навик на пишещото лице. Тези две вещи лица подчертават и различията между двата подписа-образци, които са в най-близко темпорално отношение с изследвания обект, и изследвания подпис на заменителя И. Д., които различия са в графическите признаци на изследвания подпис и използваните образци, и така също обосновават извода си, че подписът положен в процесния нотариален акт за замяна за заменителя И. Д. и подписите, използвани за образци, отразяват личностния писмено-двигателен навик на две различни лица, различаващи се по темп на изписване отразено в равномерна плътност на изследвани подпис в нотариалния акт за замяна за разлика от динамиката в сравнителните образци (наричан още двигателния навик от тези вещи лица динамичен стереотип), при което заключават, че изследваният подпис не е положен от И. Д., като са направили аналитично сравнение на признаците в изследвания подпис и тези по сравнителните образци. Даденото от третото вещо лице К. заключение в обратния смисъл - че изследвания подпис на заменителя И. Д. в нотариалния кат за замяна от 1966 г. е положен от него, се базира и на използвания от това вещо лице графометричен метод на Локард, който метод, по мнението на другите две вещи лица, е допълнителен метод, почти не се използва в България и в Европа, и той не разглежда в своята същност динамичния стереотип на лицето, отразен най-вече в частните признаци, а не в общите такива. Въззивният съд е споделил изложения от първоинстанционния съд преглед на теоретичните резерви към достоверността на резултата от прилагането на графометричен метод на Локард, изложени в „Ръководство за извършване на съдебно-почеркови експертизи с идентификационна цел“, НИИКК, София 2013 г., съобразил е и противоречието в заключението на вещото лице К. относно отражението на почерка върху подписа на едно лице, при което е приел, че в случая следва да кредитира даденото заключение на вещите лица И. и В., според което подписът по нот. акт за замяна от 1966 г. не е положен от сочения заменител И. Д.. За неоснователно въззивният съд е приел оплакването във въззивната жалба относно пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе изрично с акт-определение или в съдебното решение, че приема документа- нотариален акт за замяна, за неистински и да го изключи от доказателствата по делото, и така да е нарушил правата на ищците в процеса и да ги е лишил от възможността да заявят ново придобивно основание на правото на собственост върху процесния имот, а именно придобивна давност. Наистина, първоинстанционният съд не е постановил преди приключване на устните прения определение по чл. 194 ГПК, нито в диспозитива на съдебното решение е отразил извода, че е доказано оспорването автентичността на подписа на заменителя И. Д.. по нотариалния акт за замяна, от който черпят права ищците, но в мотивите на обжалваното решение е изложил подробно съображенията си защо приема, че оспореният подпис е неавтентичен - не е положен от И. Д. и така се оборва формалната доказателствена сила на нотариалния акт за замяна № 10/1966 г., при което е формирал последващ извод, че по тази причина този нотариален акт за замяна не поражда правно действие да прехвърли собствеността върху имотите, които се заменят с него. Производството по чл. 193 ГПК е относимо единствено към процеса на доказване и цели да обори доказателствената сила на писмен документ. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът следва да обсъди това оспорване в мотивите на своето решение, като заключението му дали оспорването е успешно, не намира отражение в диспозитива на решението по същество на спора, тъй като това произнасяне не е сред предвиденото в чл. 236 ГПК съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване. В този смисъл има и формирана съдебна практика по правилното приложение на процесуалния закон, която настоящият въззивен състав споделя (решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., ІV г. о. на ВКС, определение № 251/20.06.2013 г. по ч. гр. д. № 3506/2013 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 115 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 3425/2019 г., ГК, ІІ г. о. на ВКС). По тези съображения въззивният съд е направил извод, че ако потвърди извода относно успешното оборване автентичността на документа, не дължи нарочно произнасяне в диспозитива на решението си по чл. 194 ГПК. След като е приел, че подписът на заменителя И. Д. по нотариалния акт за замяна от 1966 г. не е положен от него, въззивният съд е направил извод, че е установена нищожност на нотариалното удостоверяване по смисъла на чл. 576, вр. чл. 580, т. 6 ГПК, при което и инкорпорираният в този нотариален акт договор за замяна не може да произведе правно действие поради липса на предписаната от закона форма, и така ищците не успяха да докажат в процеса, че са носители на правото на собственост върху спорния имот, което прави предявеният от тях отрицателен установителен иск неоснователен и подлежащ на отхвърляне. По спора относно установяване придобиване по давност на спорния имот от ответниците Софийски градски съд е счел, че събраните по делото доказателства сочат, че е налице идентичност между имота, описан в нотариалния акт за замяна от 1966 г. като получен от наследодателката на ищците Е. К. и имотът, описан в констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2014 г., с който се легитимират като съсобственици ответниците, като различията в площта на имотите не води до обратен извод, доколкото площта не е решаващ индивидуализиращ белег. Възражението на ответниците за придобиване имота по давност се основава на твърденията им, че са завладели имота от м. април 2004 г. и от тогава го владеят като свой непрекъснато и необезпокоявано, като са собственици поотделно всеки един от тях и на съседни имоти на процесния. Съвкупната преценка на събраните по делото доказателства сочи, че се установява осъществяване от двамата ответници на фактическа власт върху спорния имот с белезите на своене - показанията на свидетелите М., Н. и П., които са кредитирани като непротиворечиви, обективни и незаинтересовани, сочат, че още от 2004 г. ответниците са оградили процесния имот с бодлива тел и колове, като част от оградата била от непроходими храсти, обработват мястото, държат вещи в постройката в мястото, като заедно със свидетелите М. и Н. са предприели действия през 2004 г. (когато братята Е. и Б. дошли там според свидетелите) да се прогонят самонастанилите се в постройката в процесното място още през 2003 г. лица (роми), както ответникът М. (според свидетеля М.) живее и постоянно в мястото, а другият ответник Е. го посещава от време на време, като последното не изключва правата му на съсобственик след като не се твърди другият съсобственик да е завладял правата му. Съдът е отчел, че от показанията на ангажирания от ищците свидетели, при отчитане на тяхната заинтересованост и фрагментарност, обсъдена подробно в първоинстанционното решение, не се установява извършване от ищците на действия по упражняване на фактическа власт върху вещта, които да са годни да отблъснат владението на ищците върху спорния имот след 2004 г., тъй като сочат на единични посещения в имота, без опити мястото да се разчисти от обраслите го храсти, вкл. и взимане на вещи от имота, даже и части от оградата, както и неглижиране при единични преминавания на белези други лица да ползват постройката в мястото, при което не се установява някой от ищците да е демонстрирал желание или действия да отблъсне установено владение върху имота от ответниците, а и от показанията на свидетеля Б. се установява, че този свидетел след 2006 г. само е минавал покрай мястото със съпругата си -дъщеря на ищцата Д. К.. При така възприетото за установено от гласните доказателства, въззивният съд е приел за доказано, че осъществяваната от ответниците фактическа власт върху спорния имот от около началото на 2004 г. има признаците на владеене, своене на мястото, и това продължава и до предявяване на иска, при което имотът е придобит от тях по давност още към 2014 г., или най-късно през 2016 г., т. е преди предявяване на иска. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторите се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) извършва ли съдът съществено процесуално нарушение, ако при откриване на производство по чл. 193 ГПК по оспорване на нотариален акт за замяна, не е указал започването на това производство на страните, не е указал изрично разпределението на доказателствената тежест и не е посочил последиците, които ще настъпят за страните при успешното/неуспешното провеждане на оспорването; 2) допустимо ли е страната да наведе нови факти и обстоятелства, респ. да иска нови доказателства, които не е могла да поиска, поради посоченото в първия въпрос нарушение и какви са задълженията на въззивния съд в тази връзка; 3) следва ли началният момент на започване на давността да бъде установен по несъмнен начин; 4) следва ли идентичността на имота, който се свои, да бъде установена по несъмнен начин, така че да е ясно за кой точно имот става въпрос, както и дали става въпрос за целия имот и може ли въз основа на действия, касаещи само част от имот да се прави извод, че се владее и свои целия имот. Може ли да се приеме, че складиране на „разни неща“ в част от имота представлява упражняване на владение върху същия. Поставените въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Първите два въпроса са обосновани с доводите на касаторите, че не им е станало известно, че е открито производство по оспорване, което е следвало да стане с определението от 18.02.2019 г. (респ. такова не е открито доколкото липсва изрична формулировка, както и последиците за това), като липсата на произнасяне с отделен акт е отнела възможността на ищците да наведат друго придобивно основание досежно процесния имот – давностно владение, доколкото същите са били длъжни да го формулират алтернативно, ако се преодолее доказателствената сила на нотариалния акт, както и да сочат доказателства за неговото установяване, още повече, че това произнасяне е можело да стане и с крайния акт – съдебното решение. Посочената обосновка, а съответно и свързаните с нея първи и втори въпрос, не могат да бъдат съотнесени към данните по делото и процесуално-правната уредба. Изготвяне на проект за доклад по делото преди първото съдебно заседание не е задължително – арг. чл. 140, ал. 3, изр. второ ГПК, а по направените в отговора по чл. 131 ГПК насрещни искания, съдът може да се произнесе в първото съдебно заседание съгласно чл. 140, ал. 2 ГПК. По правило докладът по делото със съдържанието по чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ГПК се изготвя и обявява на страните в отрито съдебно заседание, в което съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи доказателства във връзка с направените от ответника оспорвания. Следователно когато в отговора по чл. 131 ГПК ответникът оспори представен с исковата молба документ, производството по чл. 193, ал. 2 ГПК се открива в първото открито съдебно заседание, като съдът дава указания и относно тежестта на доказване. Същевременно възможността ищецът по иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, освен това, което е заявил в исковата молба, е разяснена в т. 2В на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС, като в мотивите е посочено, че така се достига до обективно съединяване на искове, което е допустимо, щом са налице предпоставките по чл. 210 и чл. 214, ал. 1 ГПК. Следователно и позоваването от страна на ищеца на друго придобивно основание, освен посоченото в исковата молба, може да стане до приключване на първото открито съдебно заседание по делото. В случая в първото открито съдебно заседание районният съд е открил производство по оспорване автентичността на подписа на И. Д. в нотариален акт № 10, том ХХ, дело № 3626/1966 г. и е указал, че доказателствената тежест за установяване неавтентичността е на ответниците. Изготвил е и проект за доклад, връчен на страните преди съдебното заседание, в който изрично е отразил направеното от ответниците оспорване автентичността на подписа на И. Д. в нотариалния акт. При тези констатации първите два въпроса се явяват неотносими, тъй като не могат да се свържат с извършените от съда съдопроизводствени действия. Третият и четвъртият въпрос са обосновани с доводите, че свидетелите на ответника посочват, че облагородяването на имота и фактическото му ползване чрез засаждане на едногодишни растения е започнало през 2014 г., т.е. след снабдяването на ответниците с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка; не се установява ответниците да са извършили строително-монтажни работи по сградите, доколкото съдебно-техническата експертиза е потвърдила лошото им състояние; не се установява кога точно ответниците са установили фактическа власт върху имота и как точно са своили, доколкото свидетелите не посочват конкретни действия по упражняване на фактическа власт и конкретни действия по ползване на имота; от разпита на свидетелите не става ясно дали правят разлика между закупените от ответниците имоти и процесния имот. От тази обосновка е видно, че материалноправните трети и четвърти въпрос са поставени въз основа тезата на касаторите какво се установява от свидетелските показания. Въззивният съд обаче е приел, че още от 2004 г. ответниците са оградили процесния имот с бодлива тел и колове, като част от оградата била от непроходими храсти, обработват мястото, държат вещи в постройката в мястото, като заедно със свидетелите М. и Н. са предприели действия през 2004 г. (когато братята Е. и Б. дошли там според свидетелите) да се прогонят самонастанилите се в постройката в процесното място още през 2003 г. лица (роми), както ответникът М. (според свидетеля М.) живее и постоянно в мястото, а другият ответник Е. го посещава от време на време. Ищците след 2004 г. са осъществявали единични посещения в имота, без опити мястото да се разчисти от обраслите го храсти, вкл. и взимане на вещи от имота, даже и части от оградата, както и са неглижирали при единичните преминавания белезите, че други лица ползват постройката в мястото и не се установява някой от ищците да е демонстрирал желание или действия да отблъсне установено владение върху имота от ответниците. При тези изводи на въззивния съд не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия въпрос, доколкото съдът е приел, че е установен началния момент на владението, както и върху кой имот и с какви действия, които са станали достояние и на ищците, е осъществявано владението. Касаторите не са посочили практика на ВКС, която да дава различно разрешение по поставените въпроси при сходна на настоящата фактическа обстановка. Същевременно доколкото въпросите не могат да се свържат с мотивите на съда, то липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. С оглед изхода на настоящото производство касаторите следва да възстановят на ответниците направените по повод касационната жалба разноски в размер на 2000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат А. Д.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение