Определение № 1345 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3154/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. Ц. Г., чрез адвокат В. Д., срещу въззивно решение № 220 от 11.04.2024 г., постановено от Великотърновски окръжен съд по в.гр.д. № 134/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна С. В. К., чрез адвокат П. Ч., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Великотърновски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Великотърновски районен съд, осъдил М. Ц. Г. да заплати на С. В. К. сумата от 10 000 лв. – главница по сключен между страните договор за заем от 26.04.2022 г., на осн. чл. 240 ЗЗД. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 26.04.2022 г. между Г. (като заемател) и К. (като заемодател) е сключен договор за заем (наименуван договор за кредит) за сумата от 10 000 лв. Съгласно уговорките на договора, заемодателят се задължил да предаде на ответницата - заемател, сумата от 10 000 лв., а последната се задължила да я върне в срок до двадесет календарни дни от получаването или до 16.05.2022г. В т. 2 от договора е записано, че „сумата е предадена изцяло на кредитополучателя в деня на подписване на настоящия договор, а именно 26.04.2022г.“ Вписана е и допълнителна клауза, че при невъзможност за изпълнение от страна на кредитополучателя да върне сумата, същата следва да предаде собствеността върху имоти на дъщеря си на заемодателя. Прието е, че сумата е реално предадена на заемателя. Той не е изпълнил задължението си да я върне. По отношение на твърденията на заемателя, че е подписал договора за заем “под натиск“, въззивният съд приел, че не са посочени доказателства за установяването на този факт. Съдът е посочил, че “жалбоподателката се позовава и на наличието на клауза със задължение за действия от трето лице - за покупко-продажба на негови земеделски земи, но във връзка с това не е формулирано правно възражение.“ По отношение на тази уговорка съдът е приел, че цитираната клауза (чл.4 от договора) действително съдържа обещание от страна на ответницата за действия от страна на трето лице, но тази уговорка не поражда правен ефект, тъй като е нищожна, поради противоречие със закона – “императивната забрана на чл. 23 от ЗЗД“. Добавил, че доколкото се касае за допълнителна уговорка, извън съществените елементи на договора, в основната си част той е действителен по аргумент от чл. 26, ал.4 от ЗЗД. В заключение, между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение - договор за заем на парична сума; доказано е предаване на заемната сума от заемодателя на заемателя, настъпил е падежът, но заемът не е върнат, което обуславя основателност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1, евентуално – т. 3 ГПК със следния въпрос: при отхвърляне на всички доказателствени искания на страната в процеса, както от първа, така и от въззивна инстанция, същите своевременно направени, въпреки разпределената ѝ доказателствена тежест, съставлява ли това съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита и справедлив процес и следвало ли е въззивният съд да ги допусне до събиране – твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; евентуално се поддържа, че въпросът има значение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е некоректно зададен. От значение за правилността на въззивното решение, което е предмет на касационната проверка, би било само дали въззивната инстанция е отказала да допусне относими, допустими, необходими и надлежно поискани, конретно уточнени доказателствени средства, в нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК – своевременно поискани, но отказани от първостепенния съд в нарушение на съдопроизводствените правила, а подобно оплакване - за допуснато нарушение на чл. 266, ал. 3 ГПК от въззивния съд, в касационната жалба няма. Оплакването в жалбата, с която страната е сезирала ВКС, е за недопуснати от първостепенният съд доказателства, което било в нарушение на съдопроизводствените правила и, поради това, касаторът е поискал от съда (касационния) да допусне „тези доказателства“ или да върне делото за ново разглеждане на долустоящия съд. Във въззивната инстанция също няма конкретни оплаквания за допуснати нарушения на районния съд във връзка с допускането/недопускането на доказателства. Въззивната жалба завършва с молба да бъдат „допуснати всички доказателствени искания, поискани с отговора на исковата молба“, без връзка с оплакванията във въззивната жалба и конкретни съображения по чл. 266, ал. 3 ГПК. Въпреки това, въззивният съд има произнасяне по чл.267 ГПК, като е отхвърлил молбата по съображения, че не се установяват допуснати нарушения от първостепенния съд, които да обусловят приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК. Касаторът нито има оплакване, нито е поставил въпрос (процесуален или материалноправен) относно това заключението на второстепенния съд. В заключение, няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса, който е повдигнат от касатора, защото той се явява неотносим към надлежно очертания предмет на спора от М. Г. пред въззивния, а и пред касационния съд, както и към постановеното от въззивната инстанция. Следващият правен въпрос е поставен при поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: „при сключен договор за заем и разписана клауза, че е “предадена“ или “се предава” сума в размер над 10 000 лева (при действие на Закона за ограничаване на плащанията в брой), но няма удостоверителен документ за завършен фактически състав на предаване - без наличие на разходен ордер, приходен ордер, квитанция, разписка или друг удостоверителен документ, в нарушение на Закона за ограничаване плащанията в брой и същата сума не е декларирана от заемодател и заемополучател в годишната данъчна декларация по чл. 50 ЗДДФЛ, директиви, регламенти, разписани задължителни правила на ЕС, транспонирани в ЗМИП за предотвратяване изпиране на пари и финансиране на тероризма, може ли да се възприеме, че само по разписания текст в договор за заем, сумата е реално предадена от заемодател на заемополучател; следва ли съдебният състав да отчете, че при извършване на банкови преводи на гише в офис на банка, финансова институция и при електронни банкови плащания, ползване на електронни платежни системи задължително се издават във всички точки на света платежни документи - вносна бележка, платежно нареждане, авизо, SWIFT и други документи, удостоверяващи транзакцията на парична сума от един на друг контрагент“. Съставът на Върховния касационен съд намира, че и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е излагал съображения във връзка със Закона за ограничаване на плащанията в брой, нито страната е поддържала, че не може да се докаже заемането на парите, щом не са съобразени изброените изискванията по закона, следователно, въпросът се явява неотносим към постановеното от въззивния съд. В допълнение, доказването на реалното предаване на пари, при постигнато съвпадение на насрещните волеизявления на страните, съответно едната да даде, а другата да получи в заем процесната сума, няма отношение към Закона за ограничаване на плащанията в брой. Следва да бъде пояснено, че в въззивният съд е изложил съображения, че в договора се съдържа изрично изявление с характеристиките на разписка за предаването/получаването на сумата. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Служебно съставът на ВКС не констатира и от съдържанието на въззивното решение нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът