Определение № 1814 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3925/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „МиБМ Експрес“ ООД срещу решение № 106 от 14.05. 2024 г. по в. гр. дело № 115/2024 г. на Шуменски окръжен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 922/05.12.2023 г. по гр. д. № 284/2023 г. на Шуменски районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца В. А. В., на основание чл. 200, ал. 1 КТ, сумата 17 500 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, осъществена на 12.09.2022 г., ведно със законна лихва от 12.09.2022г. до окончателното изплащане, като е реализирана отговорността и на страните за съдебно – деловодни разноски. Жалбоподателят – ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон при определяне на дела на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, който следва да е в по-голям размер с оглед допуснатата груба небрежност, както и при определяне на справедливия размер на претендираните неимуществени вреди от процесната трудова злополука и при приемане за неоснователно на евентуалното възражение за прихващане на работодателя със сумата, необходима за поправяне на имуществените вреди, причинени от ищеца при злополуката. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната жалба, ответникът поставя следния единствен въпрос: „Как се определя процента на съпричиняване в случай, че ищецът е изцяло отговорен при условията на „груба небрежност“ за настъпилата трудова злополука и как се прилага в този случай принципа за „справедливост” при определяне размера на обезщетението, присъдено за заплащане от страна на работодателя?“, който поддържа, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и множество доразвили постановките на ППВС № 4/1968 г. решения по чл. 290 ГПК на ВКС (решение № 112/14.06.2011 г. по гр. дело № 372/2010 г. на IV г., решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ІV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV г. о., решение № 449/16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на IV г. о., решение № 554/2012 г. по гр. д. № 266/2012 г. на IV г. о., решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на IV г. о., решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на IV г. о., решение № 251/21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на III г. о. и др.). Ответникът по касационната жалба - В. А. В. подава отговор на същата, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение и за неговата валидност, допустимост и правилност. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска 30 000 лв., т.е. тя е допустима. По предявения иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, въззивният съд е приел за установено, че през време на действие на трудовия договор между страните, при и по повод изпълнение на служебните си задължения като „шофьор на тежкотоварен автомобил - 12 тона и повече“, на 12.09.2022 г., около 21.15 часа, при управлението на собствения на работодателя товарен автомобил „Мерцедес 1228 Атего“ с рег. [рег.номер на МПС] по път II- 49, в посока от [населено място] към [населено място], ищецът е предизвикал ПТП, при което са били причинени материални щети по превозното средство и телесни повреди на самия него. Инцидентът е бил признат за трудова злополука от работодателя и с влязло в сила разпореждане на НОИ. Намерил е за установено още, че като пряка и непосредствена последица от процесната трудова злополука на ищеца са причинени следните телесни увреждания: I. съчетана травма, включваща: 1.контузия на главата - охлузвания на челната област и друга вътрешночерепна травма; 2. контузия на гръдния кош - фрактура на 3-то, 5-то, 6-то, 7-мо, 8-мо, 9-то и 10-то ребро вляво, масивен хемоторакс вляво, вкарване на интеркостален катетър за дренаж; 3. контузия на корема - травматично разкъсване на далака, довело до неговото отстраняване и хематоперитонеум; 4. контузия на крайниците - синдром на удареното рамо вляво, фрактура на лявата ключица в средната й трета, множество охлузвания и кръвонасядания по крайниците, чуждо тяло в областта на дясната лакътна става, състояние след екстирпация и II. травматичен и хеморагичен шок. От първоначалните травми и тяхното лечение са настъпили и няколко последващи усложнения - 1. чревна непроходимост, която възниква в резултат на нарушена моторика при коремната травма и която има временен характер; 2. флегмон на предната коремна стена, причинена от проникнали в подкожието през оперативната рана микроорганизми; 3. абцес на левия бял дроб в резултат на хематом на левия бял дроб; 4. плеврални сраствания вляво - често срещани при множествени счупвания на ребра; 5. междуребрена невралгия вляво гръбно - в резултат на плевралната реакция; 6. чуждо тяло в областта на дясната лакътна става; 7. увреждане на шийни нервни коренчета вляво. Вследствие проведените му оперативни интервенции и получените наранявания, по тялото на ищеца са останали и трайни белези от кожни ръбици. В резултат на продължилите във времето лечебни процедури и преживения стрес, той е получил разстройство на адаптацията. При гореустановените правнорелевантни факти, решаващият съд е заключил, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки за възникване на отговорността на работодателя по чл.200, ал.1 КТ: трудово правоотношение между ищеца и ответника, настъпило увреждане на ищеца при инцидент по време на работа, при и по повод изпълнение на служебните му задължения, определяне на инцидента като трудова злополука, причиняване в резултат от злополуката на временна нетрудоспособност на пострадалия и пряка причинно- следствена връзка между трудовата злополука и настъпилите вреди. Посочил е, че при условията на чл. 201, ал. 2 КТ, размерът на дължимото обезщетение може да бъде само намален, но при груба небрежност, работодателят не може да бъде изцяло освободен от отговорността си за обезвреда. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесната трудова злополука е съобразил: вида и характера на получените увреждания (множество сериозни травми, в т.ч. контузия на главата, фрактура на 7 ребра и ключица на лява ръка, разкъсване на слезката, което е наложило отстраняването й, с последващ хематоперитонеум, чуждо тяло в областта на дясната лакътна става, травматичен и хеморагичен шок и множество охлузвания и кръвонасядания по крайниците); продължителният период на лечение и възстановяване - около 3-4 месеца общо; настъпилите от травмите усложнения - чревна непроходимост, флегмон на предната коремна стена, абсцес на ляв бял дроб, плеврални страствания, междуребрена невралгия, чуждо тялото в дясна лакътна става, увреждане на шийни нервни коренчета, белези по тялото; търпените от пострадалия болки и страдания, притеснения, стрес и неудобства, вкл. нуждата от чужда помощ поради невъзможност да се придвижва и обслужва сам в продължение на около месец; общото влошаване качеството му на живот, поради отстраняване на далака, ограничаване движението на шията и лявата ръка и гръбначни болки в областта на кръста. Допълнително е взел предвид, че ищецът е бил поставен в невъзможност да полага труд за 199 дни и е търпял ограничения по отношение на социалните си контакти и обществена активност, а също и икономическите условия в страната към датата на увреждането. При гореизвършената преценка на относимите конкретния обстоятелства по смисъла на чл. 52 ЗЗД е определил справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 70 000 лева. Възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, въззивният съд е намерил за основателно, тъй като е приел за установено от доказателствата в процеса, че причината за настъпване на процесното ПТП е основно поведението на ищеца, който е управлявал товарния автомобил в настъпващ сумрак и на мокра пътна настилка със скорост по-висока с 18 км. от позволената и обозначена на място с пътен знак, и очевидно несъобразена, както с извършваната от него към момента на катастрофата маневра (навлизане в десен завой след слизане по наклон), така и с актуалните метереологични условия, при опровергани твърдения, че инцидентът се дължи на техническа неизправност или повреда на МПС. Като е съобразил и обстоятелството, че към датата на злополуката ищецът е имал стаж като професионален шофьор с продължителност 23 години и че пътят, по който се е движел, му е бил добре познат, е счел, че процесното ПТП е осъществено единствено поради допуснати виновно от негова страна нарушения на правилата за движение по чл. 20 и чл. 21 ЗДвП, както и че, допускайки визираните нарушения, същият е съзнавал и предвиждал настъпването на вредоносните последици, но е бил уверен, че е способен да ги предотврати, поради което, неполагайки нужната грижа е станал причина не само да изгуби контрол над управляваното от него МПС, но и да не може да го овладее, а вследствие - и за настъпване на причинените му вреди. Заключил е, че съпричиняването следва е в размер на 3/4, при което дължимото процесно обезщетение следва да бъде намалено с 52 500 лева, а искът с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ се явява основателен за сумата 17 500 лева (разликата между 70 000 лв. и 52 500 лв.). Заявеното от ответника възражение за прихващане в размер на сумата 15 000 лв., решаващият съд е намерил за неоснователно, тъй като по делото не е установено, че ищецът е предизвикал процесното ПТП умишлено, при което работодателят би могъл да претендира от него не деликтна, а ограничена имуществена отговорност по чл. 203, ал.1 КТ, до размера посочен в чл.207, ал.1, т.1 КТ, доколкото, видно от трудовия му договор и длъжностната характеристика, работникът е имал качеството на отчетник по отношение на управляваното от него МПС. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 210 КТ, в случаите на ограничена имуществена отговорност, работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя, в 1-месечен срок от откриването на вредата или от плащането на сумата на третото лице, но не по-късно от 1 година от причиняването й. Заключил е, че в конкретния случай, работодателят е бил уведомен за настъпилото ПТП още същата вечер, като на мястото на инцидента веднага е пристигнал и негов представител, който е установил състоянието на товарния автомобил, а подробен опис на щетите по него е бил извършен на 19.09.2022 г., от което следва, че срокът, в който ответникът е следвало да издаде заповед по чл. 210, ал. 2 КТ е изтекъл най-късно на 19.10.2022 г., на която дата трудовото правоотношение между страните не е било прекратено, поради което не са били налице пречки за постановяването й. Ответникът обаче не е издал такава заповед, нито е поискал издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410, ал. 1 ГПК след прекратяване на трудовото правоотношение между страните, като видно от изложеното в отговора на исковата му молба, същият претендира от ищеца деликтна, а не ограничена имуществена отговорност и предявява възражение за прихващане с негово вземане за стойността на увредените детайли на МПС, респ. стойността на товарния автомобил, ако съдът приеме увреждането за тотална щета. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, приема че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В изложението към касационната жалба на ответника не е формулиран правен въпрос, удовлетворяващ общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставеният въпрос изисква при отговора му да бъде изследвана конкретната установена фактическа обстановка по делото въз основа на приетите доказателства, т. е. той е относим към правилността на атакуваното решение и релевираните в тази връзка нарушения на материалния и процесуалния закон, допуснати от въззивния съд. Изложените оплаквания за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационните жалби – предмет на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да бъде посочено, че дори да се приеме за изводим от касационната жалба правен въпрос относно критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, то той е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в останалите цитирани от касатора актове на ВКС, т.е. не е осъществено наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. II ППВС № 4 от 23.12.1968 г. понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при телесни увреждания са характерът на увреждането и неговата продължителност, начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, влошаване състоянието на здравето, причинените страдания, физически и психически, възрастта на пострадалия, икономическата конюнктура към момента на злополуката и др.. Когато непозволеното увреждане се изразява в нанасяне на няколко телесни повреди, броят и видът им е от значение за приложение на посочения принцип в чл. 52 ЗЗД, тъй като съответните обстоятелства са относими към тежестта на увреждащото действие. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение като по този начин съчетано приложи критериите "продължителност на болките и страданията" и "последици от получените увреждания“. Доколкото въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, той дължи да посочи в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, като извърши преценка за съответното приложение на критериите, посочени в ППВС № 4/1968г., по конкретното дело. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правнорелевантни факти и съответно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства взема предвид при определяне на размера на претендираното обезщетение (гореизложените). Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВС и ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на евентуално изводим правен въпрос, касателно възражение за съпричиняване на пострадалия при трудова злополука, следва да бъде посочено, че е налице константна практика на ВКС, според която не всяко нарушаване на правилата за безопасност, или на трудовата дисциплина може да се квалифицира като съпричиняване от пострадалия по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най - небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Съпричиняването при допусната груба небрежност се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства - критерии за намаляване на обезщетението. Преценката е винаги конкретна по конкретното дело (в този смисъл са решение № 348 от 11.10.2011 г. по гр. дело № 387/2010 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 291/2012 г. по гр. д. № 951/2011 г. на ВКС, 4 г. о.; решение № 159 от 15.01.2018 по гр. д. № 251/2018 г. на ВКС, 3 г. о.; решение № 102 от 17.12.2020 г. по гр. д. № 4741/2019 г. на ВКС, 3 г. о., решение по гр. д. № 2865/2022 г. на ІІІ г.о.). Колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в нейното обезщетяване. В гореизложения контекст, въззивният съд е процедирал съобразно горепосочената практика на ВКС при приемане, че е налице груба небрежност от страна на ищеца с преобладаващ негов дял в причиняването на вредоносния резултат. Самият дял обаче като конкретна величина се определя от решаващия съд след преценка на всички относими конкретни обстоятелства по делото и поради това оплаквания досежно неправилно определен такъв дял са такива по правилността на съдебното решение. Те не биха могли да съставляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото на него не би могъл да бъде даден обобщен отговор, а само такъв, касаещ конкретно правоотношение, породено от трудова злополука. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 200 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение