Определение № 2528 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4014/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба,подадена от „Академика 2011“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор П. П., против въззивно решение № 1926/13.04.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1446/2023 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 15033/21.12.2022 г. по гр. д. № 50777/2022 г. на Софийски районен съд и е постановено друго, с което „Академика 2011“ ЕАД е осъдено да заплати на В. Г. М. на основание чл. 66, ал. 2 КТ сумата в общ размер на 18 756 лв., представляваща договорено между страните обезщетение за прекратяване на два трудови договори от 20.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.09.2022 г. до окончателното плащане и са присъдени разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основания за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Действителна ли е уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно което работодателят дължи на работника обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения при прекратяване на трудовото правоотношение, с оглед на това, че процесното уволнително основание е по чл. 328, ал. 2 КТ – сключване на нов договор за управление при работодателското дружество?“; 2. „Противоречи ли на добрите нрави уговорка, въведена в трудовия договор чрез допълнително споразумение, съгласно която работодателят дължи на работника или служителя обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, без значение от основанието за прекратяване на трудовия договор?“; 3. „Може ли съдът да приеме, че процесните клаузи от допълнителните споразумения към трудовите договори са валидни, тъй като чрез тях са договорени по-благоприятни условия за работника при прекратяване на трудовия му договор от установените в КТ?“ и 4. „Може ли съдът да приеме, че процесиите клаузи са нищожни поради противоречие с добрите нрави, тъй като при тълкуване на клаузите следва извод, че работодателят дължи заплащане на обезщетение дори и в хипотезите на прекратяване на договора, когато неизправната страна по него е служителят, а не работодателят?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с определение № 319/20.04.2022 г. по гр. д. № 4742/2021 г. на ВКС, III г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба В. Г. М., чрез адв. Ан. В., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото не е било спорно и е установено от представените писмени доказателства, че по силата на трудов договор № 102/20.06.2022 г. и трудов договор № 104/20.06.2022 г., ищецът В. Г. М. е бил в трудово правоотношение с „Академика 2011“ ЕАД и е заемал длъжностите „управител на „СК Академик“, както и „управител на обект „Студентско общежитие бл. № 3“. Съгласно представените споразумения за изменения на посочените трудови договори от 26.07.2022 г., страните са договорили, че при прекратяване на трудовите договори от страна на работодателя работникът има право да получи обезщетение в размер на 6 брутни трудови възнаграждения. Със заповед № 200/29.08.2022 г. и заповед № 201/29.08.2022 г., издадени от изпълнителния директор на „Академика 2011“ ЕАД, процесните трудови договори са били прекратени едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал. 2 КТ, поради сключване на договор за управление на предприятието. В заповедите е определено и дължимо обезщетение за прекратяване на трудовите договори в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, в общ размер на 18 756 лв. По спорния по делото въпрос, дали клаузите от допълнителните споразумения, предвиждащи възможност за заплащане на допълнително обезщетение при прекратяване на трудовите договори са валидни, въззивният съд е приел, че в трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. В случая, при тълкуване на оспорените клаузи следва извод, че действителната воля на страните е да уредят неуредено в КТ обезщетение при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, като уволнителното основание не е резултат на виновно поведение на служителя, каквото е процесното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ – сключване на нов договор за управление при работодателското дружество. При това положение уговореното задължение за работодателя го обвързва в случаите, когато работникът е бил добросъвестен, като добросъвестността е факт, преценяван във всеки конкретен случай – работникът е недобросъвестен например в случаите, когато поради виновно негово поведение е предприето дисциплинарното му уволнение, или когато работникът е подвел работодателя относно бъдещето на правоотношението и след като е постигнал благоприятна за него договореност се възползва от това и в къс срок едностранно прекрати правоотношението. Такива обстоятелства в процесния случай не се установяват, тъй като трудовите правоотношения са прекратени едностранно от работодателя, без да е налице виновно поведение от страна на служители,поради което процесните клаузи от допълнителните споразумения са валидни и въз основа на тях ответникът – работодател дължи плащане на претендираното обезщетение в общ размер на 18756 лв. – 6 брутни трудови възнаграждения по всеки от трудовите договори. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените правни въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Единствено първият въпрос е относим към приетото от въззивния съд. Същият е решен в съответствие с приетото в практиката на ВКС разрешение – напр. решение № 356/25.09.2012 г. по гр. д. № 773/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 84/29.06.2018 г. по гр. д. № 2624/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 505/03.01.2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 81/06.03.2013 г. по гр. д. № 700/2012 г. на ВКС, ІV г. о. и др., според която с трудовия договор съгласно чл. 66, ал. 2 КТ страните могат да уговорят всички условия по трудовото правоотношение, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективен трудов договор. Когато по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорените срок и размер на обезщетението не са по-кратки или ниски от предвидения в КТ /в случай, че се предвижда обезщетение в КТ за конкретното прекратително основание/ или в колективен трудов договор. Договорната клауза е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение - съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и др., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника или служителя - дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника или служителя, при липса на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на работата и прочие. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя се дължи само в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225, ал. 1 КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения. В трудовия договор е допустимо с оглед разпоредбата на чл. 66, ал. 2 КТ да се договарят друг вид обезщетения при прекратяване на трудовото правоотношение, извън предвидените в КТ /чл. 220 КТ, чл. 222 КТ и др./, но само ако юридическите факти, въз основа на които се дължат, са различни. Ако те се покриват със законоустановените, в трудовия договор не е предвидено друг вид обезщетение от законоустановеното и договорната клауза следва да се преценява само с оглед на това дали предвижда по-благоприятни за работника или служителя срок и/или размер на обезщетението. Въззивният съд е дал разрешение на поставения материалноправен въпрос изцяло в съответствие с горецитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, тълкувайки на основание чл. 20 ЗЗД договорната клауза и извеждайки действителната воля на страните да уредят неуредено от КТ обезщетение при прекратяване на трудовия договор по инициатива на работодателя, когато уволнителното основание не е резултат от виновно поведение на служителя, каквото е процесното уволнително основание по чл. 328, ал. 2 КТ – сключване на нов договор за управление при работодателското дружество. Още повече, че в заповедите за прекратяване на трудовите правоотношения работодателят изрично е вписал, че на ищеца се дължат обезщетения, уговорени в допълнителните споразумения в размер на по 6 брутни трудови възнаграждения. Останалите правни въпроси са общо теоретично поставени и не кореспондират с установените по делото факти и изложените от въззивния съд съображения за основателност на исковата претенция по чл. 66, ал. 2 КТ. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, защото касаторът не е обосновал самото основание, т. е. не е посочил какво е значението на „поставените“ правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3200 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.