Определение № 4013 от 23.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1495/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Г. Х. В., В. К. Д. и Д. Х. Д., подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. П. Ч. срещу решение № 3/05.01.2026 г., постановено по възз. гр. дело № 280/2025 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 513/27.06.2025 г. по гр. дело № 300/2024 г. на Бургаския окръжен съд, жалбоподателите са осъдени, на основание чл. 45, чл. 49 и чл. 53 от ЗЗД, да заплатят солидарно на ищеца по делото Д. О. П. сумата 35 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му имуществени вреди от непозволеното увреждане на негова собствена сграда, представляваща цех за колбаси; в тежест на касаторите са възложени и разноските по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите, също чрез адв. Ч., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) задължен ли е съдът да определи правната квалификация на спорното право, съобразно въведените от ищеца твърдения; 2) задължен ли е съдът да се произнесе само по заявените от ищеца правни основания и допустимо ли е произнасяне от съда по непредявено правно основание; 3) при наведени от ищеца твърдения за придобиване на имот по давност чрез владение, получено въз основа на предварителен договор, длъжен ли е съдът да обсъди възраженията на ответната страна, че същият е антидатиран, съставен за целите на съдебни производства, нищожен, и допустимо ли е съдът да изследва въпроса дали ищецът е владял на друго, незаявено от него основание – при завладяване; 4) при твърдение от ищеца за претърпени вреди вследствие неправомерно поведение на пълномощници на ответниците, допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за вреди вследствие виновно противоправно поведение лично от един от ответниците; 5) длъжен ли е съдът да назначи служебно експертиза в случаите, когато е въведено с жалбата оплакване за необоснованост на решението, поради недоказаност на определени факти и съдът установи, че тези факти действително не са изследвани; 6) длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства при въведено оплакване от страната за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактически изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; 7) длъжен ли е въззивният съд да обсъди отново и изцяло всички събрани доказателствата заедно и поотделно, установените факти, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с предмета на спора, и да изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо, с оглед нормите на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК за проверка съотвествието на акта с практиката на ВКС; 8) длъжен ли е въззивният съд при искане на страна да се запознае служебно с посочено от страната съдебно решение и да го обсъди в мотивите си; 9) съдът обвързан ли е от заключението на вещото лице и длъжен ли е да го обсъди и прецени заедно с останалите доказателства по делото; 10) размерът на обезщетението за имуществени вреди, причинени при непозволено увреждане, към коя дата се определя – към датата на причиняване на вредите или към датата на оценяването им; 11) при приложението на чл. 120 от ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност; изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 от ЗС, води ли автоматично до придобиване на право на собственост, и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание; 12) при противоречие между гласните доказателства, чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това; 13) при иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на установяване на фактическата власт, с оглед изискването владението да е явно; 14) следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за друго лице или за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика; 15) при прието от първата инстанция заключение на вещо лице, оценило имуществени вреди от непозволено увреждане към датата на изготвяне на заключението, задължен ли е въззивният съд да назначи нова експертиза за определяне размера на обезщетението по цени към датата на увреждането; 16) при подадено заявление за нанасяне на изменение в кадастрална карта и регистри, засягащи поземлени имоти и налични сгради в тях, с цел снабдяване на заявителя с констативен нотариален акт по обстоятелстевна проверка: а) следва ли да се приеме, че заявителят се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност; б) следва ли да се приеме, че заявителят е заявил претенция за собственост; при позоваване на повече от едно лице на изтекла придобивна давност, налице ли е спокойно владение; 17) за да се приеме, че владелецът е придобил по давност имот при владение чрез другиго, следва ли държателят на имота да е демонстрирал пред трети лица, включително собственика на имота, последователно през целия давностен период, че е държател само за владелеца (за един и същи владелец); 18) при твърдение за придобиване по давност чрез другиго, следва ли владелецът да е демонстрирал явно пред трети лица и собственика, че владее чрез другиго имота и следва ли държателят му да е наясно, че владее за него през целия период на давността; 19) при твърдение за установено владение на цяла сграда от едно лице чрез друго, сключването на договор за отдаване под наем на идеална част от сградата между същите лица, следва ли да се счита за промяна в обема на владеене; в този случай, при твърдение от владелеца, че владее цялата сграда чрез наемателя на идеална част от нея, следва ли владелецът да докаже кога е променено намерението – в такова за владеене на цялата сграда, и да демонстрира същото лично или чрез държателя; и 20) причинени вреди на незаконен строеж подлежат ли на поправяне в случай, че собственикът на имота, в който се намира строежа, не желае неговото запазване. Касаторите навеждат допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържат, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпроси №№ 1-4 – в противоречие с решение № 124/24 .0 3.2011 г. по гр. д. № 882/201 0 г. на IV-то гр. отд., р ешение № 249/23 .0 7.201 0 г. по гр. д. № 92/2009 г. на IV-то гр. отд. и ППВС № 1/10.11.1985 г.; по въпроси №№ 5-14 – в противоречие с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК, т.т. 1-3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК, решение № 194/02 .0 7.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на IV - ро гр. отд., ТР № 4/2012 от 17.12.2012 г. на ОСГК, р ешение № 658/05 .0 1.201 0 г. по гр. д. № 1781/2009 г. на IV - то гр. отд., решение № 18/28.01.1997 г. по гр. д. № 3511/1995 г. на IV - то гр. отд., решение № 21 0 /23 .0 7.2025 г. по тър г. д. № 4/2024 г. на I-во търг. отд., решение № 60/25 .0 3.2013 г. по търг. д. № 475/2012 г. на ІI-ро търг. отд., решение № 762/2 0 .07.2011 г. по гр. д. № 1371/20 0 9 г. на I-во гр. отд., решение № 202/08 .0 4.2025 г. по гр. д. № 1148/2024 г. на ІI-ро гр. отд., решение № 270 /20 .0 5.201 0 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на IІ - ро гр. отд., р ешение № 145/14 .0 6.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на I-во гр. отд., р ешение № 397/24 .0 6.2024 г. по гр. д. № 1369/2023 г. на I-во гр. отд., решение № 115/28. 10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ІI-ро гр. отд. и р ешение № 234/30 .0 7.2015 г. по гр. д. № 5251/2014 г. на IV - то гр. отд. По отношение на въпроси №№ 3, 4, 8, 15-20 жалбоподателите сочат допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържат, същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложенито се сочат и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Насрещната страна – ищецът Д. П., чрез процесуалния си пълномощник адв. Б. Т. е подал отговор на касационната жалба, в който излага съображения, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – доводи за неоснователност на жалбата. По наведените от страна на жалбоподателите основания за допускане на касационното обжалване, съдът намира следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно главно доказване предпоставките по чл. 79 ал. 1 от ЗС, а именно, – че в периода след 2009 г. той е придобил процесната сграда – колбасарски цех, чрез давностно владение, продължило повече от 10 години. Съдът е достигнал и до втория си решаващ извод по делото, че са установени и елементите на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД – в резултат и в пряка причинна връзка с виновното противоправно поведение на първия ответник Г. В. по разрушаването на част от процесния колбасарски цех през месец юли 2023 г., които действия са извършени от него по възлагане по смисъла на чл. 49 от ЗЗД от другите двама ответници-съпрузи В. и Д. Д., на ищеца, като собственик на процесната сграда, са причинени имуществени вреди, представляващи паричния еквивалент на средствата в размер на присъдената сума от 35 000 лв. с ДДС, които са необходими за възстановяването на сградата. Между страните по делото няма спор относно дадената от първата и от въззивната инстанция правна квалификация както на предявените от ищеца срещу тримата ответници обективно кумулативно и субективно пасивно съединени осъдителни искове за обезщетение на процесните имуществени вреди – по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, така и на спорното по делото придобивно основание на правото на собственост на ищеца върху процесната сграда (колбасарския цех) – по чл. 79, ал. 1 от ЗС. Поради това, първите два правни въпроса, поставени от страна на касаторите („задължен ли е съдът да определи правната квалификация на спорното право, съобразно въведените от ищеца твърдения“ и „задължен ли е съдът да се произнесе само по заявените от ищеца правни основания и допустимо ли е произнасяне от съда по непредявено правно основание“) нито са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, нито са от значение за изхода на материалноправния спор по делото, респ. – не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Същото се отнася и за въпрос № 4 – „при твърдение от ищеца за претърпени вреди вследствие неправомерно поведение на пълномощници на ответниците, допустимо ли е съдът да присъди обезщетение за вреди вследствие виновно противоправно поведение лично от един от ответниците“. Както е установил в мотивите на решението си и въззивният съд, в исковата си молба ищецът е изложил изрични твърдения, че на 24.07.2023 г. и на 27.07.2023 г. ответникът Г. В. – на първата дата, с нает от него багер започнал да събаря навес, прикрепен към процесния цех за колбаси, при което била съборена и малка част от външната южна стена на цеха за колбаси, а на втората дата – с тежка верижна техника и под негово ръковоство, ответникът В. продължил рушенето на процесната сграда, като били съборени още една част от външната южна стена, част от вътрешните преградни стени и част от покрива на цеха за колбаси; изложени са и твърдения на ищеца, че при извършването на тези разрушителни действия ответникът В. е действал като пълномощник на ответници-съпрузи Д.. От събраните по делото гласни и писмени доказателства въззивният съд е установил както разрушаването на част от процесната сграда, осъществено с личните непосредствени действия на ответника В., твърдяни в исковата молба, така и упълномощаването на този ответник, респ. – възлагането по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, от страна на ответниците-съпрузи Д.. При тези обстоятелства, доводите на касаторите за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, обективирани и във формулировката на поставения от тях въпрос № 4, – че апелативният съд е присъдил процесното обезщетение за вреди, настъпили вследствие виновното и противоправно лично поведение на един от ответниците, „при твърдение от ищеца за претърпени вреди вследствие неправомерно поведение на пълномощници на ответниците …“, са несъстоятелни, тъй като не кореспондират нито с твърденията в исковата молба, нито с приетите за установени факти в мотивите към обжалваното въззивно решение. Въпрос № 3 (при наведени от ищеца твърдения за придобиване на имот по давност чрез владение, получено въз основа на предварителен договор, длъжен ли е съдът да обсъди възраженията на ответната страна, че същият е антидатиран, съставен за целите на съдебни производства, нищожен, и допустимо ли е съдът да изследва въпроса дали ищецът е владял на друго, незаявено от него основание – при завладяване) в първата и в последната си част също има отношение към доводите на касаторите за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. Въззивният съд е дал разрешение на този въпрос, като е установил, че ищецът твърди, че е във владение на процесния колбасарски цех, считано от 03.02.2009 г., когато то му било предадено по писмен предварителен договор за продажба от същата дата, сключен със „З. Ш.“ АД, както и че владението е продължило повече от 10 години – и след 03.02.2019 г. Приел е за основателно възражението на касаторите-ответници, че предварителният договор е частен документ без достоверна дата и им е непротивопоставим. Апелативният съд е приел също, че тъй като този договор не прехвърля вещни права в полза на ищеца, предвид основанието на което той твърди, че е придобил процесния колбасарски цех – по давност, при осъществявано от него лично и чрез други лица непрекъснато недобросъвестно давностно владение за повече от 10 години, то без значение за изхода на делото е дали посоченият в договора продавач е бил действителен собственик, дали по договора е поето действително задължение за сключване на окончателен договор, дали владението е започнало заради обещано, но неосъществено правоприемство, или при условията на завладяване на имота от ищеца – лично и/или чрез други лица. Съдът е приел, че от значение за твърдяното от ищеца оригинерно правно основание за придобиване на собственост върху процесния имот по чл. 79, ал. 1 от ЗС е кога е започнало неговото владение върху колбасарския цех и продължило ли е непрекъснато и необезпокоявано през релевантния десетгодишен период. По тези съображения е достигнал и до извода, че дори когато съдът не зачете отразеното в договора, като частен документ без достоверна дата, то няма пречка ищецът да установи началото на твърдяното давностно владение със свидетелски показания и други допустими доказателства. Именно въз основа на свидетелските показания по делото, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е установил владение върху (завладял е) процесния колбасарски цех, считано от 2009 г., като също въз основа на гласните и относимите писмени доказателства е достигнал и до посочения и по-горе решаващ извод, че ищецът е придобил процесния колбасарски цех чрез давностно владение, продължило повече от 10 години. Така приетото от въззивния съд по никакъв начин не е в противоречие със сочените от касаторите във връзка с въпрос № 3, решение № 124/24 .0 3.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и р ешение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в които е разяснено, че п редмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е неподустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. В случая съществените твърдения на ищеца, на които е основано наведеденото от него придобивно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗС, респ. – релевантните по делото обстоятелства са за осъществявано от него повече от 10 години владение върху процесната сграда, т.е. за осъществявана фактическа власт за себе си в течение на този релевантен период, и както е разяснил и въззивният съд, без значение за спора по делото са както конкретният начин на придобиването на фактическата власт – въз основа на договор или чрез завладяване, така и точният момент (датата) на нейното установяване. Поради това, като е приел, че ищецът е установил владение върху (завладял е) процесния колбасарски цех, считано от 2009 г. и че като го е владял непрекъснато повече от 10 години, е придобил собствеността върху него, въззивният съд нито се е произнесъл по незаявено от ищеца придобивно основание, както се сочи във формулировката на въпрос № 3 от страна на касаторите, нито е разрешил този въпрос в противоречие с посочената практика на ВКС, респ. – не са налице и наведените в тази връзка основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК. Соченото от жалбоподателите ППВС № 1/10.11.1985 г. няма отношение нито към въпроса, нито към мотивите на въззивния съд. Също предвид горните фактически констатации и правни съображения на апелативния съд относно начина на установяване на вла дението от страна на ищеца върху процесната сграда, необуславящи правните изводи в обжалваното решение и без значение за изхода на спора по делото са и въпроси №№ 13 и 14 („ при иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на установяване на фактическата власт, с оглед изискването владението да е явно“ и „следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за друго лице или за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика“), респ. – те също не удовлетворяват общата предпоставко по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както по отношение на въпрос № 3, така и по отношение на въпрос № 8 и въпроси №№ 15-20 не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението на касаторите не са наведени никакви аргументи, тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид разясненията, дадени с т. 1 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, бланкетното посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и цитирането на текста й от страна на касатора, както в случая, не са достатъчни, за да обусловят допускане на касационното обжалване в тази хипотеза. В изложението към касационната жалба, което като цяло е изключително хаотично и логически непоследователно по съдържание, жалбоподателите по никакъв начин не са посочили, апелативният съд да е разрешил въпрос № 8 (длъжен ли е въззивният съд при искане на страна да се запознае служебно с посочено от страната съдебно решение и да го обсъди в мотивите си) и в противоречие с конкретно решение на ВКС, като на настоящия съдебен състав не е и служебно известен съдебен акт на ВКС, с който да е даден отговор на този въпрос. Поради това, бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателите не дава основание за допускане на касационното обжалване и в тази хипотеза по въпрос № 8, още повече, че и той е без значение за изхода на делото. Няма основание касационното обжалване да се допуска и по процесуалноправните въпроси №№ 5 и 6, свързани с допускането и събирането на доказателства от въззивната инстанция. С определение № 357/12.08.2025 г., постановено по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК, апелативният съд е остовил без уважение доказателствените искания, направени с въззивната жалба на касаторите-ответници за допускане и събиране на писмени доказателства, като ги е намерил за преклудирани. В откритото съдебно заседание от 22.10.2025 г. обаче въззивният съд е отменил това свое определение и е приел писменото доказателство, представено с въззивната жалба, като е допуснал събирането и на останалите посочени с нея писмени доказателства и е приел същите в следващото открито съдебно заседание от 10.12.2025 г. Поставеният от страна на касаторите въпрос № 6 ( длъжен ли е въззивният съд да събере доказателства при въведено оплакване от страната за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактически изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма) няма никакво отношение към тези процесуални действия на апелативния съд по събирането на доказателствата, посочени с въззивната жалба на касаторите, поради което и този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отговор на въпрос № 5 е даден с т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е разяснено, че въззивният съд е длъжен да допусне служебно експертиза, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно материалноправна норма. В случая съдебно-техническа експертиза е била допусната още в първоинстанционното производство, която е дала заключение, че стойността на средствата за строително-монтажните работи, необходими за възстановяването на частично разрушения процесен колбасарски цех, възлиза на процесната сума 35 000 лв. Заключението не е било оспорено от никоя от страните в срока по чл. 200, ал. 3 от ГПК, като едва с въззивната си жалба касаторите-ответници са оспорили определената от вещото лице стойност, излагайки конкретно възражение единствено, че в нея не следвало да се включва ДДС, което възражение въззивният съд е обсъдил в решението си и го е намерил за неоснователно. Следователно, като не е допуснал служебно нова експертиза, каквато е постановката на въпрос № 5, въззивният съд не е разрешил този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираната по-горе т. 3 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, респ. – не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. От горното е видно, че пред въззивния съд не е бил поставян и той не е обсъждал в мотивите към решението си въпрос № 10 (размерът на обезщетението за имуществени вреди, причинени при непозволено увреждане, към коя дата се определя – към датата на причиняване на вредите или към датата на оценяването им), респ. – апелативният съд не е давал разрешение на този въпрос, поради което и той не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това се отнася и за въпрос № 11 (при приложението на чл. 120 от ЗЗД, позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност; изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 от ЗС, води ли автоматично до придобиване на право на собственост, и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание), който също по никакъв начин не е обуславящ правните изводи в обжалваното въззивно решение, нито пък последното е постановено в противоречие с ТР № 4/2012 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, с което са дадени разрешение и разяснения по този въпрос. Касационното обжалване не следва да се допуска и по поставените от касаторите процесуалноправни въпроси №№ 7, 9 и 12 – такива по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2, във вр. с чл. 269 от ГПК (въпрос № 7), на чл. 202 от ГПК (въпрос № 9) и на чл. 172 от ГПК (въпрос № 12) – относно мотивирането на въззивното решение и обсъждането с него на твърденията, възраженията и доводите на страните, както и на събраните по делото доказателства, включително на заключението на вещото лице и на свидетелските показания и на противоречията между последните. По тези процесуалноправни въпроси е налице трайно установена и многобройна практика на ВКС, която приема следното: Въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди по вътрешно убеждение всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и да отговори на всички възражения, оспорвания и доводи на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор и ангажираните по тях доказателства. Съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, дори то да не е оспорено от страните, а също го обсъжда заедно с всички други доказателства по делото. Съдът може да възприеме изцяло или частично заключението на вещото лице, като дължи излагането на мотиви, защо възприема заключението или защо възприема част от него, а друга част не. Също така съдът може да не възприеме заключението на вещото лице в цялост, като сам даде отговори на поставените въпроси, но в този случай в мотивите на решението му трябва да се съдържа ясно, точно, логично и изчерпателно посочване на начина, по който съдът е стигнал до заключението си. Гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и също съвкупно с целия доказателствен материал по делото. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени обстоятелствата при възприемането и възпроизвеждането на сочените от тях релевантни факти, а още и дали те са възприемали осъществяването на тези факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира, като ако ги кредитира – какво възприема или не за установено от тях. Съдът дължи изследване на своевременно въведените в процеса възражения и оспорвания и на правните доводи на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване; дължи преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и излагане на логически обосновани правни съображения. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Независимо от възможността да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК, въззивният съд дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени; на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така възприетото разрешение в практиката на ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с него, като е мотивирал обжалваното решение в пълно съотвествие с посочените по-горе изисквания, установени от практиката на касационната инстанция при тълкуването на процесуалния закон. Не е налице и соченото от страна на жалбоподателите основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Също съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Както стана ясно, към него са изложени ясни и подробни мотиви, съобразени с практиката на ВКС, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК; не е налице и хипотезата за служебно допускане по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Предвид крайния изход на спора по делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му срещу подадената касационна жалба и изложението към нея, в размер 1 650 евро. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение