Определение № 5898 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3589/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. П. П. срещу решение № 260114 от 28.03.2025 г. по гр. д. № 10977/2019 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 116445 от 16.05.2019 г. по гр. д. № 58202/2018 г. на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Министерство на вътрешните работи, Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ (Дирекция „УССД“) обективно съединени искове: 1/ иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно и за отмяна на дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № УРИ 5785з-802 от 02.05.2018 г., 2/ иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на длъжността й отпреди уволнението - „технически изпълнител/заплащане на труда“ при Дирекция „УССД“, МВР и 3/ иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 862. 68 лв., съставляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за период от 2 месеца, считано от 30.06.2018г. до 31.08.2018г.. Касаторът поддържа в касационната си жалба, че атакуваното въззивно решение е недопустимо поради наличието на висящо наказателно производство по НОХД № 12967/2021 г. на Софийски районен съд, което има преюдициално значение за разглеждания гражданскоправен спор, тъй като е за престъпление по чл. 201 НК, съвпадащо като деяние с процесното дисциплинарно нарушение. Поради това счита, че атакуваното решение следва да бъде обезсилено при наличието на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск съгласно задължителните разрешения в ТР № 1/09.07.201 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случай, че касационният съд приеме обжалвания акт за допустим, излага доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост, като моли той да бъде отменен, а вместо него да бъде постановен нов, с който предявените искове да бъдат уважени. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба жалбоподателят релевира вероятна недопустимост на обжалваното решение, изразяваща се в наличието на процесуална пречка за упражняване на правото на иск, а именно висящо наказателно производство (горепосоченото), което е от значение за правилното решаване на настоящия граждански спор, в която хипотеза въззивният съд като не е спрял исковия процес е постановил недопустим съдебен акт. Навежда също основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следния въпрос: „Може ли граждански съд, при наличие на известно му и неприключило наказателно производство, по което ще се установява извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, да приеме същите за доказани по гражданското дело и да постанови решение по същество?“, който твърди, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/09.07.201 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Релевира и очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изразяваща се в приемането contra legem, че е осъществено процесното дисциплинарно нарушение, тъй като не е проведено успешно пълно и главно доказване от страна на работодателя на законността на процесното уволнение, а напротив, намерени са за установени неустановени в исковия процес факти, които са предмет на висящото НОХД № 12967/2021 г. на Софийски районен съд. Ответникът по касационната жалба – Министерство на вътрешните работи, Дирекция „УССД“ подава писмен отговор в законния срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ), поради което тя е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните няма спор, че са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „технически изпълнител по заплащане на труда“ в отдел „Обществено хранене“ към Дирекция „УССД“, прекратено със заповед № УРИ № 5785з-802 от 02.05.2018г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Дисциплинарната отговорност на ищеца е ангажирана за изброени в уволнителната заповед нарушения на трудовата дисциплина, попадащи в приложното поле на фактическите състави по чл. 187, ал. 1, т. 9 КТ - увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства, които нарушения са приети за тежки по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението за немотивираност на процесната заповед за уволнение. Счел е, че в нея подробно са описани фактическите обстоятелства, индивидуализиращи нарушенията на трудовата дисциплина по ясен за служителя начин, като не е налице твърдяното препращане към други документи. Посочил е, че в мотивите на заповедта са описани нарушенията на вътрешния правилник за документооборота, изискващи документирането на стопанските операции, които следва да се отразяват в момента на тяхното извършване, както и на изискването приходните и разходни касови ордери да се регистрират по реда на издаването им и да се осчетоводяват заедно с приложените документи най-късно на следващия работен ден, а касовата книга да се приключва ежедневно, като са посочени няколко конкретни примера на тези нарушения, извършени от служителя, а именно: 1/ разделяне на общата сума от приход от 70 0171. 25лв., постъпила в касата в периода 30.11.2017г. - 06.12.2017г., отразена като салдо на 30.11.2017 г. - на две вноски, внесени в обслужващата банка „Уникредит Булбанк“ АД на две отделни дати (на 06.12.2017г. - сумата 44 232. 48 лв. и на 07.12.2017г. - сумата 25 838. 77лв.), вместо цялата сума да бъде внесена на дата 06.12.2017г., като двете суми са описани в касовата книга като вноски в банката с дата 07.12.2017 г.; 2/ посочена в касовата книга като остатък сума от 13 096. 63 лв., внесена в „Уникредит Булбанк“ АД на дата 08.12.2017г., но РКО за тази вноска е изведен на 11.12.2017 г. и на тази дата - 11.12.2017 г. е изведен в касовата книга. В заповедта за уволнение е обективирано, че в резултат на горепосочените нарушенията, в периода 01.01.2013 г. - 11.12.2017 г., от ищеца като материално отговорно лице е допусната липса в имуществото на работодателя в размер на сумата от 11 387. 84 лв., която е резултат на системни нарушения при извършване, отразяване и отчитане на касовите операции и водене на касовата книга в посочения период, като е съобразено, че въпреки възстановяването на горепосочената сума от 11 387. 84лв., извършеното нарушение с оглед размера на сумата (равняваща се на 24 минимални работни заплати) е тежко и е довело до нарушаване доверието на работодателя, поради което е съответно на наложеното най-тежко дисциплинарно наказание. Въззивният съд е намерил за неоснователен довода на ищеца за неконкретизиране на нарушенията, поради непосочен конкретен момент на извършването им. Приел, че предвид правния характер на липсата като недостиг на парични средства и/или материални активи, която е с неясен произход и може да е резултат както на действия, така и на бездействия, посочването на точен във времето момент (като конкретна дата) не е възможно, тъй като контролирането на нарушението става само като краен резултат, поради което нормата на чл. 195, ал. 1 КТ се счита за спазена с посочване на период от време на извършването му, което е сторено от работодателя в процесната уволнителна заповед. За неоснователен е намерил и довода за налагане на наказанието след изтичане на срока по чл. 194, ал. 1 КТ, тъй като нарушенията на трудовата дисциплина са доведени до знанието (открити) на субекта, разполагащ с дисциплинарна власт по смисъла на чл. 192 КТ на 12.03.2018 г. със справката с вх. № 5785р - 5953/ 12.03.2018г. за резултатите от извършената проверка, назначена във връзка с получени данни от началник - отдел ОХ при „ДУСС“, МВР, с докладна записка с вх. № У РИ № 5785р-28115/12.12.2017 г.. Именно от този момент - 12.03.2018 г. е счел, че е започнал да тече 2 - месечният срок по чл. 194, ал. 1 КТ, а считано от 12.03.2018 г. до датата на връчване на процесната заповед на ищеца - 29.06.2018 г. (общо 108 дни), този двумесечен срок не е изтекъл, с оглед установения факт, че от 12.03.2018 г. до 29.06.2018 г. служителят е бил в отпуски поради заболявания за 61 дни, през което време срокът по чл. 194, ал. 1 КТ не е текъл, на основание чл. 194, ал. 3 КТ. Второинстанционният съд е намерил за установени в процеса от приетите доказателства (писмени и гласни) описаните в уволнителната заповед нарушения, които са свързани с неизпълнение на основните възложени на ищеца като материално - отговорно лице задължения по връчените й длъжностни характеристики за заеманата длъжност (типова и специфична) - да извършва касовите операции само след надлежно оформени приходни-разходни документи, да води касовата книга по ред и форма, установени с нормативните актове и да сверява наличните суми с касовия остатък, ежедневно да проверява фактически наличността на паричните суми и да приключва касовата отчетност, да приема, отчита, раздава и съхранява паричните средства и документи като задължително спазва инструкциите, обезпечаващи опазването им, както и да познава и спазва законовите, подзаконовите нормативни актове, регламентиращи финансово-отчетната дейност на МВР. Нарушенията произтичат и от неизпълнението на изискванията, установени с разпоредбите на чл. 5 и чл. 7 от вътрешните правила за документооборота на счетоводните документи в Дирекция „УССД“ в МВР, съгласно които документирането на стопанските операции се осъществява в момента на тяхното извършване (чл. 5, ал. 1), като първичният счетоводен документ се съставя в момента на извършване на стопанската операция и отразява достоверно нейната същност (чл.7, ал. 1). По-голямата тежест на нарушенията според решаващия съд произтича от качеството на служителя на материално-отговорно лице и гласуваното му от работодателя изключително и голямо доверие при съхраняването и опазването на имуществото му, както и от размера на липсата, която е значителна - равняваща се на 24 - минимални работни заплати към релевантния момент на откриването й. С оглед на тази висока тежест на нарушенията, СГС е счел, че тежестта на наложеното дисциплинарно наказание съответства на тежестта на нарушенията. Възстановяването на липсващите парични средства от в касата на ответника е посочил, че има правно значение само във връзка с правото на работодателя да търси реализация на имуществената отговорност на ищеца, но не освобождава последния от дисциплинарната такава. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в настоящия си състав, приема че не са налице основания за допускане на касационен контрол на атакувания съдебен акт. Не е налице релевираната от касатора вероятна недопустимост на въззивното решение като основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Към момента на приключване на съдебното дирене и на устните състезания пред въззивната инстанция не е имало висящо пред съд наказателно производство срещу ищеца, вкл. посоченото от касатора НОХД № 12967/2021 г. на Софийски районен съд, което да е съставлявало основание за спиране на гражданското дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Именно осъществено основание по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на исковия процес, според П. П. П., обуславя недопустимостта на въззивното решение като постановено при процесуална пречка за упражняване на правото на иск – процесуална предпоставка за допустимостта му. Както може да се предположи от годината на образуване на горепосоченото наказателно дело, през времетраенето на въззивното производство до приключване на устните състезания по делото нито е било наведено, нито е било осъществено основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поради което то не е могло да бъде съобразявано от въззивния съд. Поради тази причина последният не се е произнасял по такъв процесуален въпрос. Независимо от това следва да бъде посочено, че при дължимата от касационния съд служебна проверка на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и по същество – на допустимостта на въззивното решение, не е налице хипотезата по т. 1 ТР № 1/09.07.201 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като предварителното произнасяне на наказателния съд по въпроса дали процесните дисциплинарни нарушения съставляват престъпления по смисъла на НК, е без значение за преценката на гражданския съд по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 - т. 3 КТ дали е осъществено дисциплинарното нарушение, послужило като основание за атакуваното дисциплинарно уволнение. Не във всички случаи дисциплинарното нарушение би съставлявало престъпление по НК, поради което и при постановяване на оправдателна присъда в образуваното срещу касатора наказателно дело крайният изход на настоящия трудов спор би останал непроменен. Това е така, защото гражданският съд е суверенен в преценката си дали едно нарушение на трудовата дисциплина е основание за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“, като е без значение дали то съставлява престъпление, доколкото дисциплинарната отговорност на работника и служителя по трудов договор е различна от наказателната му отговорност по НК, в който смисъл е и трайната съдебна практика. Съобразно гореизложеното атакуваното въззивно решение не е вероятно недопустимо, поради което не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание. В хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационния контрол се предпоставя от произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право. Единственият поставен от касатора въпрос не притежава характеристиките на общо основание в гореизложения смисъл, тъй като освен, че въззивният съд въобще не се е произнасял по него, той е без значение за крайния изход на конкретния правен спор по гореизложените съображения досежно основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Доколкото е кумулативно изискуемо осъществяването на общо и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос. Очевидната неправилност е регламентирана в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване, различно от касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива квалифицирани състави на неправилност нито се твърдят от касатора (наведени са единствено оплаквания за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК), нито са налице спрямо обжалваното решение. Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата 100 лв., съставляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение