Определение № 3616 от 18.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1112/2025 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ред стар сървиз“ ЕООД, [населено място], срещу решение №7/08.01.2025г. по в.т.д.№489/2024г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение №36 от 28.06.2024г. по т.д.№34/2023г. на Шуменски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Ред стар сървиз“ ЕООД, [населено място], против „Гарант строй“ ООД, [населено място], иск за заплащане сумата от 38 862,72 лв., представляваща част от общо дължима парична сума в размер на 77 725,43 лв., по сключен между страните договор за услуга от 04.10.2022г., с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр. с чл.258 и чл.266 от ЗЗД и е уважена насрещна искова претенция на „Гарант строй“ ООД, по която „Ред стар сървиз“ ЕООД е осъдено да заплати сумата от 82 934,47 лв. от която 70 569,47 лв., представляваща заплатен аванс по сключен между страните договор за услуга от 04.10.2022г. и 12 365 лв. представляваща дължима по договора неустойка, на основание чл.55, ал.1 предл.3 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че издадената проформа фактура за остатъка от уговореното възнаграждение не може да служи като доказателство, нито че описаните в нея СМР са извършени, нито че са приети от възложителя. Прави оплакване, че неправилно не са били допуснати и поисканите от него свидетелски показания за доказване на извършените от него СМР и съответно тяхното приемане, както и че към датата на подписване на анекс№1/22.02.2023г. „Гарант строй“ ООД и „Инфрастрой 76“ ЕООД, вече са били изпълнени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, като сочи следните правни въпроси: 1/При констатирани пропуски, допуснати от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да събере нови доказателства, за да попълни делото с нови факти и обстоятелства, чрез които напълно да изясни спора от фактическа страна?; 2/При липса на писмен документ, материализиращ съгласие за приемане на извършените видове и количества СМР, счита ли се за приета по смисъла на чл.264 от ЗЗД изпълнената работа, ако възложителят фактически използва изработеното? Възможно ли е установяване на оспорено СМР и стойността му да се установи с всички допустими по ГПК доказателствени средства?; 3/Каква е доказателствената стойност на проформа фактура, която не е подписана от посочените в нея получател и доставчик, не е намерила отражение в счетоводните регистри на получателя, не е включена в дневника му за покупки по ЗДДС? Ползва ли се тя с формална и материална доказателствена сила ?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и постоянна практика на ВКС, като по първи въпрос се позовава на противоречие с Тълкувателно решение от 15.01.2019г. по тълк.д № 6/2017 г на ОСГТК на ВКС; по втори въпрос – на противоречие с решение № 121/27.09.2013г. по т.д №621/2012г. на ВКС, ТК; по трети въпрос – на противоречие с решение № 96/26.11.2009г. по т.д. №380/2008г. на ВКС, I т.о., решение № 47/08.04.2013г. по т.д. №137/2012г. на ВКС, II т.о., решение №109/07.09.2011г. по т.д.№465/2010г. на ВКС, II т.о., решение №46/27.03.2009г. по т.д. №454/2008г. на ВКС, II т.о., решение №42/19.04.2010г. по т.д. №593/2009г. на ВКС, II т.о., решение №166/26.10.2010г. по т.д. №991/2009г. на ВКС, II т.о., решение №23/07.02.2011г. по т.д. №588/2010г. на ВКС, II т.о., решение №30/08.04.2011г. по т.д. №416/2010г. на ВКС, I т.о., решение №249/12.11.2012г. по т.д. №270/2012г. на ВКС, II г.о., решение №270/19.02.2015г. по гр.д. №7175/2013г. на ВКС, IV г.о., определение №936/30.12.2010г. по т. д. №995/2010 г. на ВКС, II т.о. По четвърти въпрос поддържа, че въззивният съд се е отклонил от практиката, обективирана в ППВС №1/53г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение №17/23.07.2014г. по т.д. №811/2012г. на ВКС, II т.о., решение №111/03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, II т.о., решение №136/06.11.2015г. по т.д. №2483/2014г. на ВКС, II т.о., решение №180/11.01.2016г. по т.д. №1618/2014г. на ВКС, II т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д. №3768/2014г. на ВКС, II т.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д. №2220/2015г. на ВКС, II т.о., решение №222/27.03.2018г. по т.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о. Ответникът „Гарант строй“ ООД не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно между страните, че след проведена процедура по ЗОП, въззиваемият „Гарант строй“ ООД на 06.10.2022г., в качеството на изпълнител е сключил с ОУ „К. О.“, договор за извършване на текущ ремонт на сградата на училището в [населено място], обл.Русе, на обща стойност 309 167,46 лв. Във връзка с изпълнението на този договор на 04.10.2022г. „Гарант строй“ ООД е сключил два договора за услуга с „Ред стар сървиз“ ЕООД и „Инфрастрой 76“ ЕООД, които в качеството на подизпълнители са се задължили да извършат различни части от ремонтните дейности по договора от 06.10.2022г., срещу заплащане на възнаграждения от по 148 384,90 лв., с вкл. ДДС. В чл.9 от договорите е уговорено авансово плащане в размер на 50 % от цената и окончателно плащане, което е следвало да се извърши в срок до 30 календарни дни от датата на представяне на протокол за приемане на действително извършените работи и издаване от изпълнителя и представяне на възложителя на фактура за дължимата сума. В чл.23 от договора страните са уговорили, че при пълно неизпълнение на договора, изпълнителят дължи на възложителя, неустойка в размер на 10% от стойността на договора. Съставът на Варненски апелативен съд е констатирал, че за установяване на обстоятелствата, касаещи изпълнението на възложената работа и приемането й от възложителя, въззивникът „Ред стар сървиз“ ЕООД е представил единствено съставена от него проформа фактура №16/26.06.2023г. за остатъка от уговореното възнаграждение по договора, в размер на 77 725,43 лева, с ДДС. За неоснователни съдът е счел възраженията на въззивника, че единствено поради отказа на въззиваемия, не са изготвени и не са подписани количествено – стойностни сметки, като се е позовал установената в разпоредбата на чл.170 от ЗУТ, доразвита в чл.5 от Наредба №3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, процедура, посредством която при отказ или при неявяване да се състави съвместен акт, участникът в строителството се замества от органа, издал разрешението за строеж или от упълномощено от него длъжностно лице. Съдът е изложил мотиви, че липсата на доказателства за спазването на предвидената специална административна процедура е индиция, че възложените с договора строително – ремонтни работи не са извършвани. Също така от събраните по делото доказателства съдът е установил, че на 22.02.2023г. между „Гарант строй“ ООД, в качеството му на възложител, и „Инфрастрой 76“ ЕООД, в качеството му на изпълнител, е подписан анекс №1/22.02.2023г. към договор за услуга от 04.10.2022г., с който поради неизпълнение на задълженията на „Ред стар сървиз“ ЕООД, възложени с договор за услуга от 04.10.2022г., възложителят е възложил на изпълнителя допълнителни работи, като договореното между страните възнаграждение за изпълнение на работата е увеличено на 296 768,87 лв, а към анекса е приложена нова количествено стойностна сметка, включваща ремонтните работи по договора с „Ред стар сървиз“ ЕООД. От представените като доказателства от ответника два броя актове обр. 19 за установяване на видовете натурални работи, подлежащи на разплащане, съдът е приел, че третото лице „Инфрастрой 76“ ЕООД е изпълнило изцяло възложените му СМР и ги е предало на „Гарант строй“ ООД. По тези съображения въззивният съд е приел, че възложителят е изправна страна по договора и с отправената от него до изпълнителя нотариална покана от 13.07.23г. е било упражнено потестативното право за разваляне на договора. Поради това съдът е направил извод, че е неоснователна на претенцията на „Ред стар сървиз“ ЕООД за заплащане на остатъка от уговореното възнаграждение, както и че е отпаднало и основанието за получаване на авансово платената сума от 70 569,47 лева, поради което е уважил изцяло предявените насрещни искове с правно основание чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД за връщане на аванса и с правно основание чл.92 от ЗЗД за неустойка за пълно неизпълнение на договора. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първитe два въпроса в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са предпоставени от отказа на въззивния съд да допусне поисканите с въззивната жалба гласни доказателства относно изпълнението на процесните СМР от касатора, а не от „Инфрастрой 76“ ЕООД. Първият въпрос е свързан с оплакването, че при неправилен отказ от страна на първоинстанционния съд да допусне гласните доказателства, въззивният съд е следвало да отстрани този пропуск. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №18 от 04.03.2022г. по т.д.№454/2021г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №224 от 02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г. о. и други, разпоредбата на чл.266, ал.3 от ГПК цели отстраняване на процесуални нарушения на първоинстанционния съд, които са довели до непълнота на доказателствата по делото. Тя е способ за попълване на доказателствения материал от въззивната инстанция, когато допустими и относими доказателства са поискани от страната в рамките на преклузивните срокове, но не са събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения. Когато е сезиран с искане, включително и заявено в отговора на въззивната жалба, за да отстрани допуснатото процесуално нарушение, съдът е длъжен да събере относимите и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение. В настоящия случай въззивният съд с определението си по чл.267 ал.1 от ГПК е оставил без уважение искането на жалбоподателя за допускане на гласни доказателства, като е посочил, че същото е преклудирано, тъй като не е направено своевременно с исковата молба или в срока за отговор на насрещната искова молба. Приемайки, че не е налице процесуално нарушение на първоинстанционния съд, което да обуслови предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателства, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателя за събиране на гласни доказателства. По първия правен въпрос по т.2 от изложението не са налице визираните от касационния жалбоподател допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Въззивният съд не е отрекъл, че фактът на приемане извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Постоянна е практиката на ВКС, обективирана както в соченото от касатора решение №121 от 27.09.2013г. по т.д.№621/2012г. на ВКС, ТК, I т.о, така и в служебно известните на настоящия състав решение №231 от 13.07.2011г. по т.д. №1056/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №48/31.03.2011г. по т.д. №822/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, че въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните съгласно изискването на чл.170 от ЗУТ, при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извод за конкретен случай, че е налице приемане на фактически изпълнените СМР, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол. Приемането на работата може да бъде осъществено с конклудентни действия /включително ползване на изработеното/, макар и да липсва изрично изявление на възложителя в този смисъл. Въззивният съд не е допуснал отклонение от тази практика, тъй като тя е формирана в хипотези, в които не е било спорно от кого са извършени строителните работи, а дали същите са приети от възложителя. В случая едни и същи СМР са били възложени последователно на двама различни изпълнители и от обстоятелството, че възложителят ползва обекта след осъществения ремонт, не може да се установи от кого са извършени строителните работи. Вторият правен въпрос по т.2 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК няма характер на обуславящ за изхода на производството, доколкото отказът на въззивния съд да допусне разпит на свидетели не е мотивиран с позоваване на забраната за гласни доказателства, установена с разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, а с мотив, че искането не е заявено своевременно нито в исковата молба, нито в отговора на насрещната искова молба и поради това е преклудирано. Доводите във връзка с установената в чл.170 от ЗУТ процедура са изложени като допълнителен аргумент. Третият поставен от касатора правен въпрос относно доказателствената сила на неподписаната проформа фактура е обсъждан от въззивния съд и има характера на правен, но по отношение на него не е обоснована допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В цитираните от касатора решение №96/26.11.2009г. по т.д. №380/2009г. на ВКС, І т.о., решение №42/19.04.2010г. по т.д. №593/2009г. на ВКС, ІІ т.о., решение №166/26.10.2010г. по т.д. №991/2009г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е прието, че само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за покупко – продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. Изцяло в съответствие с тази практика са изводите на въззивния съд, че издадената от изпълнителя проформа фактура, доколкото не е подписана от представител на ответника – възложител и не е осчетоводена в неговото счетоводство не може да служи като доказателство, че описаните в нея строителни работи са извършени или че са приети от възложителя. Четвъртият правен въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е обусловен от оплакването в касационната жалба, че въззивният съд е придал решаващо значение на оспорения от касатора анекс №1/22.02.2023г. между „Гарант строй“ ООД, в качеството му на възложител и „Инфрастрой 76“ ЕООД и приетите и подписани между тях протоколи за приемане на извършени СМР, без да прецени във връзка с останалите по делото доказателства и да събере необходимите такива за изясняване на действителната обстановка. Въпросът не отразява коректно съдържанието на постановеното въззивно решение и изложените в него съображения и констатации на съда. Съставът на Варненски апелативен съд е обсъдил и извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото писмени доказателства, като е изложил подробни мотиви относно доказателствената сила на представената от касатора проформа фактура. Съответно въпросът за задължението на съда да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителните разяснения в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с постоянната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения по чл.290 от ГПК. Доводите относно това, че съдът е отказал да събере гласни доказателства, необходими според касатора за изясняване на фактическата обстановка, бяха обсъдени във връзка с първите два процесуалноправни въпроса, поставени в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси, с която въззивното решение е изцяло съобразено, изключва и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като не е направено такова искане, нито са представени доказателства за извършването им. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд