Определение № 866 от 30.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3048/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ж. А. С., представляван от адвокат Д. Г. В., срещу решение № 120 от 09.05.2017 г., постановено по гр. д. № 158/2017 г. по описа на Окръжен съд – Добрич, с което е отменено решението на Районен съд [населено място] и са отхвърлени като неоснователни исковете по чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3 КТ. Към жалбата е приложено Изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната „Център за спешна медицинска помощ - Д.“, чрез процесуалния си представител е депозирал писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, с който възразява срещу искането за допускане на касационно обжалване и отмяна на въззивното решение.

Касационната жалба е подадена в срок и е допустима.

При преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, ВКС намира следното:

Ищецът Ж. С. твърди в исковата молба, че е работил по трудов договор на длъжност шофьор на линейка при ответника, но бил дисциплинарно уволнен, тъй като на 18.07.2016г. при зареждане на гориво на поверения му автомобил били постъпили с 17л. по- малко гориво отколкото платеното. Твърди, че не е доказано, че е постъпило по- малко гориво, но дори да е постъпило по- малко, то разликата е платена от него и колегата му след това, поради което нарушението не представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина. Иска отмяна на уволнението, възстановяване на работа и плащане на обезщетение за оставането без работа.

В срока за отговор работодателят е възразил, че липсата на гориво е отчетена чрез използване на G.- система, а ищецът бил отишъл да зарежда гориво по време на отпуск, което е утежняващо обстоятелство.

За да отхвърли исковете по чл. 344, ал 1, т. 1, 2 и 3 КТ, въззивният съд е приел, че съдът е обвързан от посочените в исковата молба основания за незаконност на уволнението, а там не било посочено нарушение на чл. 193 КТ. Освен това въззивният съд констатирал, че ищецът не спори, че са му поискани обяснения и той е дал писмени такива, които са приети като доказателство по делото. Въззивният съд е приел, че ищецът по време на отпуск е бил извикан по работа от другия шофьор на линейката, поради задължението им да участват по двама при зареждане на горивото и ищецът е отишъл на бензиностанцията за изпълнение на задълженията си по трудовия договор. При зареждането на горивото обаче в резервоара на автомобила са постъпили с 17л. по- малко гориво от фактурираното, която разлика била установена след извършена проверка за установяване на злоупотреби с гориво в санитарните автомобили на Министерство на здравеопазването, като Д. "Консорциум електронно здравеопазване" е изпратило до Министерство на здравеопазването становище за непълно зареждане на санитарния автомобил. Въз основа на това становище Министерство на здравеопазването е уведомило „Център за спешна медицинска помощ - Д.“ и е разпоредило на работодателя да извърши проверка. Работодателят е поискал обяснения и след като е установил липсата на гориво е наложил дисциплинарно уволнение.

В Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът е формулирал следните въпроси:

1. Следва ли изрично в исковата молба да бъде посочено като основание за незаконност на уволнението неспазването на процедурата по приложението на чл. 193, ал. 1 КТ, след като е налице задължение в тежест на на работодателя да докаже законността на уволнението?

2. Може ли съдът да приложи служебното начало, като разпореди на ответната страна да представи доказателства относно приложението на чл. 193, ал. 1 КТ, въпреки че това обстоятелство не е релевирано в исковата молба?

3. Порочни ли са в този случай действията на съда, ако ответната страна не е възразила по това разпореждане на съда и по доклада с оглед евентуално нарушение на принципа на равенство или диспозитивното начало?

4. Необходимо ли е при наличието на задължително разпореждане на съда за представяне на доказателства за приложението на чл. 193, ал. 1 КТ ищецът да заяви до първо заседание това обстоятелство като основание за незаконност на уволнението, въпреки повелителната воля на съда?

5. При неправилна правна квалификация на заповедта за уволнение, може ли съдът да изведе правно основание, което не отговаря на фактическото състояние?

6. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви относно обективния характер на неузнаването, непосочването и непредставянето на доказателства до подаването на жалбата с оглед на разпоредбите на чл. 266 ГПК?

7. Следва ли въззивният съд да се съобрази с всички обстоятелства по делото, когато разглежда същото по същество, включително и установен факт за ползване на платен годишен отпуск, въпреки че същият не е посочен в исковата молба?

8. Отпада ли необходимостта ищецът да се позовава на нови обстоятелства, касаещи незаконността на уволнението, след като съдът е постановил служебно да се приложат доказателства относно приложението на чл. 193, ал. 1 КТ и те не са представени?

9. Когато въззивният съд решава делото по същество и констатира, че ще е налице абсолютно нарушение на закона – наложени две наказания за едно и също деяние на две различни лица - едното в реалното качество на водач на автомобил, а другото като „свидетел“ при нарушението, и липсват доказателства, длъжен ли е да поиска служебно допълнително доказателства относно тези обстоятелства?

Въпреки формулираните въпроси, касаторът не е посочил кои допълнителни предпоставки от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1,2 или т.3 ГПК подържа.

При тези данни относно обхвата на правния спор, решаващите мотиви на въззивния съд, формулираните въпроси и липсата на посочени допълнителни предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК, ВКС счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.

Съгласно т.р. № 1-2010- ОСГТК, касационно обжалване на въззивно решение се допуска при кумулативно наличие на общата и допълнителни предпоставки от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК. Общата предпоставка представлява формулиран правен въпрос от касатора, който е включен в обхвата на правния спор и е обусловил правните изводи на въззивния съд, а допълнителните предпоставки се изразяват в разрешаването на този въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС /чл. 280, ал.1, т.1 ГПК/, в противоречие с практиката на съдилищата, при условие, че липсва задължителна практика /чл. 280, ал.1, т.2 ГПК/ или в противоречие с точния смисъл на неясна, противоречива или непълна правна норма, при условие, че липсва задължителна практика на ВКС или разрешаването на въпроса е от значение за изменение на установена задължителна практика на ВКС /чл. 280, ал.1, т.3 ГПК/.

В случая касаторът не е посочил кои допълнителни предпоставки от нормата на чл. 280, ал.1 ГПК са налице, поради което само на това основание въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. В производството по чл. 288 ГПК, въз основа на твърденията на касатора за наличие на противоречие, ВКС сравнява разрешението на поставения въпрос, дадено от въззивния съд със задължителната практика на ВКС, с практиката на съдилищата или с точния смисъл на правната норма. Тъй като касаторът не твърди наличието на някакво противоречие и освен това ВКС не може да установява служебно наличието на посочените такива, то не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Освен това формулираните въпроси в Изложението не отговарят на изискванията за общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК.

Формулираните първи, втори, трети, четвърти и осми въпрос от Изложението касаят едно и също питане, а именно дали съдът следи служебно за спазване на изискванията на чл. 193 КТ. Този въпрос е неотносим, тъй като между страните не съществува спор, че обяснения са били поискани и дадени от ищеца, както и че са приети като писмено доказателство по делото. Ищецът е направил изрично изявление по този въпрос пред въззивния съд в открито съдебно заседание. В решението си въззивният съд е констатирал този факт, но е отказал служебно да извърши проверка за спазване на изискванията на чл. 193 КТ, тъй като в исковата молба не било посочено такова основание за незаконност на уволнението. Въпросът дали са искани обяснения от ищеца е извън обхвата на правния спор, освен това приетото от въззивния съд не противоречи на задължителната практика на ВКС. Съгласно решение № 169-2014-ІV ГО при липса на твърдение в исковата молба за нарушение на чл. 193 КТ е недопустимо съдът сам да преценява дали е спазено условието да са искани обяснения на уволнения работник.

Останалите формулирани въпроси също не представляват обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК.

Петият въпрос е неотносим, тъй като не е въпрос по тълкуване на правна норма, а касае правилността на съдебното решение. Дейността на въззивния съд, с която се извършва сравнение между установените факти по делото и предпоставките от хипотезата на правната норма се проверява от ВКС след допускане на касационно обжалване- в производството по проверка правилността на въззивното решение, а не в производството по чл. 288 ГПК.

Шестият въпрос е без значение за делото, тъй като въпросът дали въззивният съд е длъжен да мотивира определението по допускане на доказателства няма връзка с предмета на спора и обуславящите мотиви на въззивния съд, изразени в решението.

Седмият въпрос е неотносим, тъй като въпросът дали ищецът е бил в платен отпуск е без значение, доколкото той не твърди, че е бил на бензиностанцията случайно по личен въпрос. Не съществува спор между страните по делото, че ищецът по време на отпуск е бил извикан по работа от другия шофьор, поради задължението им заедно да зареждат с гориво линейката и че ищецът е отишъл на бензиностанцията да изпълнява задълженията си по трудовия договор, а не по лични въпроси. При условие, че ищецът е бил на бензиностанцията по работа, в изпълнение на трудовата му функция, въпросът дали по това време е бил в платен отпуск е без значение за делото и за предмета на доказване.

Деветият въпрос не е обуславящ тъй като съдържа питане за правомощията на въззивния съд при установяването на дадени факти, но въззивният съд е установил съвсем друга фактическа обстановка и не е приел, че в дисциплинарното производство са наложени две наказания за едно и също деяние на две различни лица - едното в реалното качество на водач на автомобил, а другото като „свидетел“ при нарушението. В производството по чл. 288 ГПК, ВКС не проверява обосноваността на въззивното решение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,