Определение № 4560 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4886/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4886/05.09.2025 година, подадена от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София, против решение № 122/23.07.2025 година на Окръжен съд Ямбол, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 110/2025 година. С обжалваното решение на Окръжен съд Ямбол е потвърдено първоинстанционното решение № 730/30.12.2024 година на Районен съд Ямбол, VІІ-ми състав, постановено по гр. д. № 2277/2024 година, с което Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София е осъдена да заплати на В. Т. К. сумата от 16 609.20 лева, представляваща неизплатено обезщетение от шест брутни заплати при прекратяване на служебното правоотношение между страните, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска-25.07.2024 година до окончателното плащане, както и сумата от 252.64 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата за периода от 16.06.2024 година до 25.07.2024 година. В подадената от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. С. касационна жалба се твърди, че решението на Окръжен съд Ямбол е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният от В. Т. К. против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. С. иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответницата по касационната жалба В. Т. К. е подала отговор на същата с вх. № 6910/04.12.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 122/23.07.2025 година на Окръжен съд Ямбол, І-ви въззивен състав, постановено по гр. д. № 110/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение. Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. С. е била уведомена за обжалваното решение на 06.08.2025 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 4886/05.09.2025 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Ямбол е изложил съображения, че предмет на исковото производство пред първата инстанция бил иск с правно основание чл. 234, ал. 1от ЗМВР, и по чл. 86 от ЗЗД, предявен от В. Т. К. срещу Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“-към МВР София за заплащането на сумата от 16 861.84 лева., включваща обезщетение за 6 брутни заплати в размер на 16 609.20 лева. и сумата от 252.64 лева, представляваща законна лихва за забава за периода от 16.06.2024 година–25.07.2024 година. По делото не било спорно, че В. Т. К. била работила в структурите на „Гражданска защита“ до навършване на пределна възраст в системата на МВР от 60 години, като била започнала работа в Отдел „Гражданска защита“ Я. на длъжност МТО, считано от 09.06.1992 година по трудов договор, а впоследствие със заповед № година била назначена за държавен служител на длъжност „Главен инспектор по управление на собствеността с ранг IVм.“ в Дирекция “Гражданска защита“–област Я. на Държавна агенция „Гражданска защита“ към МС на Република България считано от година. Със заповед № година същата била назначена за държавен служител в Областно управление „Гражданска защита–Я.“ към Главна дирекция „Гражданска защита“–МВР, считано от година на длъжност „Инспектор по гражданска защита IV степен“. Съгласно разпоредбата на чл.234, ал. 1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имали право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В разпоредбата на чл. 235, ал. 1 от ЗМВР били посочени правилата за определяне размера на дължимото обезщетение, като в случая се касаело за предпоставките предвидени в т. 1 на ал. 1 на чл. 235 от ЗМВР, като държавен служител, офицер или сержант в МВР. Спорият между страните въпрос, пренесен пред въззивната съдебна инстанция чрез наведените във въззивната жалба конкретни доводи касаел въпроса дали служебният стаж на В. Т. К. по ЗДСл следвало да се счита за приравнен стаж на този по ЗМВР. Въззивната инстанция изцяло споделяла изводите на първоинстанционния съд по този въпрос, като ги намирала за правилни и съобразени с актуалната съдебна практика на ВКС по този въпрос. Същите били съобразени и с разпоредбите на § 57 от ПЗРЗИДЗМВР (обнародван в ДВ, бр. 44/12.06.2012 година), (§ 70 от ПЗРЗИДЗМВР), § 92, ал. 2 от ПЗРЗМВР (отм.), § 5, ал. 1 и § 6 от действащия ЗМВР, както и с даденото тълкувание в ТР №10/27.11.2014 година, постановено по тълк. з. № 10/2013 година на ОСГК на ВКС, задължително за прилагане. Според същите при осъществени структурни промени, при които осъществяваната от държавата дейност по гражданска защита на населението била преминавала към различни държавни ведомства и органи по законодателен път във всички случай между тях било налице универсално правоприемство със служителите в системата на гражданска защита. Наличието на правоприемство при работодателя давало право да се приеме и наличието на правоприемство в трудовите и служебни правоотношения със служителите, работещи в тези ведомства, поради което законодателят бил предвидил преобразуването им в служебни и трудови правоотношения на държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. В съответствие с цитираното решение № 50 083/29.05.2023 година по гр. д. № 1706/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., първоинстанционният съд правилно бил приел, че приравненият служебен стаж по ЗДСл., който се считал за служебен стаж по ЗМВР, се зачитал като прослужени години в МВР, прилагайки правилото, че приравнените факти пораждали еднакви правни последици. Въззивният съд намирал, че следвало да приеме това тълкуване, тъй като правото на обезщетение, което било предмет на настоящото производство е възникнало при действието на ЗМВР, обнародван в ДВ бр.53/27.06.2014 година, а съдебната практика била формирана с оглед правилата на ЗМВР (отм.) Във връзка с това посочената от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. С. съдебна практика била формирана изключително върху две решения на ВКС от 2014 година, които били тълкували нормите по отменения ЗМВР. Относно възраженията на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София за неправилно преобразуване на трудовия стаж на В. Т. К. В. Т. К. по КТ за периода от година до година от 3-та във 2-ра категория, въззивният съд намирал, че първоинстанционния съд правилно се бил съобразил с Приложение № 3 към чл. 6 от Наредба № 8121з‑920/13.07.2017 година за условията и реда за изплащане на обезщетенията по глава единадесета от ЗМВР–Таблица за трансформиране на трудов стаж от 3‑та към 1-ва категория като бил приел, че К. имала трудов стаж от години, месеца и дни включвайки времето от година до година. Възражението, че служебното правоотношение на В. Т. К. било прекратено поради навършване на пределна възраст за работа в МВР, а изискването на чл. 235, ал. 3 от ЗМВР е прекратяването на служебното правоотношение да било при пенсиониране въззивният съд намирал за неоснователно. Тълкуването на нормата било неправилно. Правото на служителя на обезщетение възниквало с прекратяване на служебното правоотношение съгласно чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, като размерът на дължимото обезщетение се определял по правилата на чл. 235, ал. 1 от ЗМВР, като относима към случая била т. 1 от разпоредбата, според която при определяне размера на обезщетението по чл. 234 се вземали предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР. Освен това по делото било установено, че към момента на прекратяване на служебното правоотношение със заповед № година на В. Т. К. е било признато право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като и е била отпусната пенсия с разпореждане № ********** въз основа на протокол № година на ТП НОИ–Я.. Т. е. правата на В. Т. К. по чл. 235, ал. 3 от ЗМВР били налице към този момент, като били изпълнени визираните за закона изисквания за изплащане на обезщетение поради пенсиониране. Във връзка с тези мотиви на въззивния съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Ямбол да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това взема ли се предвид приравнения стаж по § 57 от ПЗРЗИДЗМВР (ДВ бр. 44/12.06.2012 година) на държавните служители по § 64 от ПЗРЗИДЗМВР (ДВ бр. 93/24.11.2009 година при определяне на размера на обезщетението по чл. 234 от ЗМВР или от значение за последното е само стажа по чл. 235 от ЗМВР, а за остатъка от периода, през който е било в сила правоотношението лицата имат право на обезщетение по КТ или по ЗДСл, съгласно действащите към момента на прекратяването на правоотношението разпоредби на тези закони и за това приравнява ли се трудовия стаж, придобит по КТ или служебния стаж, придобит по ЗДСл, на служителите, работили в системата на гражданската защита и взима ли се или не предвид, при определяне на размера на обезщетението по чл. 234 от ЗМВР, или от значение за последното е само стажа по чл. 235 от ЗМВР. Искането за допускане на касационното обжалване по първия от въпросите се обосновава с допуснато от въззивния съд противоречие с приетото по посочените въпроси с решение № 211/12.12.2014 година, постановено по гр. д. № 7769/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 330/17.11.2014 година, постановено по гр. д. № 2780/2014 година, решение № 56/29.04.2015 година, постановено по гр. д. № 4325/2014 година, решение № 138/12.06.205 година, постановено по гр. д. № 3835/2014 година, решение № 266/28.07.2015 година, постановено по гр. д. № 5589/2014 година и решение № 304/30.11.2017 година, постановено по гр. д. № 729/2017 година, петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което се твърди наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Същевременно по отношение на втория въпрос се твърди наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. След подаването на касационната жалба е образувано тълк. д. № 3/2025 година на ОСГК на ВКС по въпроса служебният стаж по § 57 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР (ДВ, бр. 44 от 2012 г., в сила от 1.07.2012 г., отменен) на служителите по § 64 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР (ДВ, бр. 93/24.11.2009 г., отменен) включва ли се в понятието „прослужени години“ по смисъла на чл.235 от ЗМВР при определяне размера на обезщетението по чл.234 от ЗМВР?. От съдържанието на този въпрос е видно, че той се припокрива с правните въпроси, поставени в изложението на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. С оглед на това е налице хипотезата на чл. 292 от ГПК и производството по настоящето дело трябва да бъде спряно до постановяване на ТР по тълк. д. № 3/2025 година на ОСГК на ВКС, за което да се следи служебно. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение