Определение № 416 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4396/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юнит Интериор“ ООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Варна, бул. „Мария Луиза“ № 24, вх. А, ет. 1, ап. 2, чрез адв. Р. и касационна жалба на С. Д. Н., чрез адв. А. против решение №879/12.07.2019 г. по гр. д. № 517/2019 г. на Окръжен съд - Варна, ГО, V-ти състав.

Ответникът по първата касационна жалба не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Ответникът по втората касационна жалба, чрез посочения му по-горе пълномощник, е подал такъв отговор в законоустановения срок, с който е взел становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на насрещната страна. Ответникът – търговско дружество претендира разноски.

Предмет на касационните жалби е цитираното въззивно решение, с което:

• е потвърдено решение № 4975/04.12.2018 г. по гр. д. № 5138/2018 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна), ГО, 34 състав в частите, в които е осъдено „Юнит интериор” ООД – гр. Варна да заплати, на основание чл. 200 КТ, на ищеца С. Д. Н. следните суми: 3 000 лв. - обезщетение на неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие трудова злополука, настъпила на 01.12.2014 г., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното заплащане на задължението и обезщетение за претърпени имуществени вреди, както следва: 33. 30 лв. - заплатена цена на 2 бр. плаки за антибрахиум – комплект с винтове, ведно със законната лихва от 10.12.2014г. до окончателното заплащане на задължението; 16 лв. - заплатена цена за 2 бр. пластмасов гипс, ведно със законната лихва от 11.12.2014 г. до окончателното заплащане на задължението; 11. 60 лв. - заплатена потребителска такса, ведно със законната лихва от 11.12.2014 г. до окончателното заплащане на задължението; 88. 84 лв. - разликата между получените обезщетения за временна неработоспособност и брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.12.2014 г. - 22.06.2015 г., ведно със законната лихва от 23.06.2015 г. до окончателното заплащане на задължението;

– след отмяна на посоченото първоинстанционно решение в уважената част на предявените искове по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 01.12.2014 г., както следва: над 3 000 лв. до 6 000 лв. – обезщетение на неимуществени вреди ведно със законната лихва от 01.12.2014 г. до окончателното заплащане на задължението, както и сумите за претърпени имуществени вреди, както следва: над 33. 30 лв. до 665. 99 лв. - заплатена цена на 2 бр. плаки за антибрахиум – комплект с винтове, ведно със законната лихва от 10.12.2014г. до окончателното заплащане на задължението; над 16 лв. до 32 лв. - заплатена цена за 2 бр. пластмасов гипс, ведно със законната лихва от 11.12.2014г. до окончателното заплащане на задължението; над 11. 60 лв. до 23. 20 лв. - заплатена потребителска такса, ведно със законната лихва от 11.12.2014г. до окончателното заплащане на задължението; над 88. 84 лв. до 177. 34 лв. - разликата между получените обезщетения за временна неработоспособност и брутното трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.12.2014 г. - 22.06.2015 г., ведно със законната лихва от 23.06.2015 г. до окончателното заплащане на задължението, са отхвърлени исковете за посочените разлики;

• е потвърдено първоинстанционното решение в отхвърлителните части на исковете по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди от трудова злополука.

По допустимостта на производството, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационните жалби в частите, с които се атакува въззивното решение в частта на произнасяне по иска по чл. 200 КТ за обезщетение на имуществени вреди, са процесуално недопустими и следва да се оставят без разглеждане.

Жалбите в посочената им част са подадени срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Съгласно изричната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, не подлежат на касационен контрол. В случая исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди е предявена в общ размер на 2 246. 32 лв. (вж. допуснатото изменение, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК в с. з. на 05.11.2018 г. пред РС – Варна). Ето защо, касационните жалби срещу въззивното решение в частта на произнасянето по така предявения иск с цена до 5 000 лв., попадат в предвиденото от законодателя и цитирано по - горе ограничение в обхвата на касационното обжалване. Затова въззивното решение в посочената му част не подлежи на касационен контрол, което налага подадените срещу него касационни жалби да бъдат оставени без разглеждане, а производството по делото в тази част – прекратено.

Касационните жалби в останалата им част са постъпили в срока по чл.283 ГПК и са процесуално допустими. По тях обаче не се откриват основания за достъп до касация.

За да постанови обжалваният правен резултат въззивният съд е приел, че страните са били в трудовоправни отношения, по силата на които ищецът е заемал длъжността „шофьор товарен автомобил“ в ответното дружество. При изпълнение на възложената му работа е настъпило ПТП на 01.12.2014 г., като инцидентът е бил признат за трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. В резултат на злополуката ищецът е получил травматични увреждания на здравето. Развити са съображения, че основателността на иска по чл. 200 КТ е обусловена от отговорността на работодателя за вреди в резултат на трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайна намалена работоспособност под 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя. Посочено е, че работодателят отговаря имуществено, независимо от това дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им, т. е. отговорността е безвиновна. Затова е достатъчно установяването само наличието на трудовоправни отношения между страните, както и фактът на трудова злополука. Работодателят носи отговорност, както за имуществените, така и за неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от трудовата злополука. Установено е наличието на причинно-следствена връзка между настъпилото травматично увреждане и влошеното здравословно състояние на ищеца, изразяващо се в преживени болки и страдания, както физически, така и психо-емоционални, а също и имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение. При произнасяне по претенцията за обезвреда на засегнатите нематериални блага въззивната инстанция е приела, че от събраната по делото доказателствена съвкупност това засягане се изразява в: счупване на костите на лява предмишница, наложило провеждането на две операции – първата с поставяне на две плаки с осем винта и втората – за изваждането им; счупване на втора и трета предходилни кости на ляво стъпало; счупване на четвърто и осмо ребро и разкъсно-контузна рана в областта на лява глезенна става; интензитетът на болките и страданията – много силни, поради счупванията, търпени за времето до оперативната интервенция и поставянето на гипсова имобилизация, респ. с по-ниска интензивност за период от две седмици след втората операция, общата продължителност на възстановителния процес от 4-5 месеца; причинените от увреждането неудобства – за времето на обездвижването на пострадалия с горен и долен крайник същият се е нуждаел от помощта на трети лица при придвижване, хранене и обслужване, съпроводени с негативни емоционални изживявания. Изложени са мотиви, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде определен от съда по справедливост, съгласно приложимия (чл. 212 КТ) граждански закон - чл. 52 ЗЗД. Във въззивното решение са съобразени задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г. - т. II, относно критериите на понятието „справедливост“, като е посочено, че това не е абстрактно понятие, а следва да се преценят конкретните обстоятелства, т.е. степента на претърпените болки и страдания на пострадалия от трудовата злополука работник и времето, през което същият ги е търпял и те са отшумели или продължава да ги търпи. При анализа на установените по делото обективни обстоятелства и съгласно принципа за справедливост, въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 15 000 лв. е адекватен и справедлив паричен еквивалент на претърпените физически болки и страдания, и психическите такива. За да определи размера на обезвредата съдът е отчел и факта, че ищецът е бил изписан от болничното заведение в добро общо състояние, периодът му на възстановяване е бил обичайният, без ексцеси, като лицето се е възстановило напълно и продължава да упражнява същата професия. При присъждане на дължимото в случая обезщетение въззивният съд е обсъдил и приел за основателно възражението на ответника за намаляване на отговорността му, поради допусната груба небрежност от пострадалия при настъпване на вредоносния резултат. В тази връзка е установено, че инцидентът с характер на трудова злополука, се изразява в настъпило ПТП на 01.12.2014 г., в района на километър 15+300 на път ІІ-19, в посока от [населено място] към [населено място], с участието на ищеца като водач на товарен автомобил, собственост на ответника. Развити са доводи, че причините за произшествието са от субективен характер и се дължат на това, че ищецът не е спазил правилата за движение по пътищата – движението на въпросния товарен автомобил се извършвало със скорост, несъобразена с пътните условия - в участък от път в ремонт и с товара на автомобила (който бил неукрепен и тежък около четири тона), което реализирало отклонение с установените от работодателя правила за работа с товари и тяхното укрепване по време на движение на МПС. Според втората инстанция при спускане от м. „Предела“ в условията на активен спирачен режим, на висока предавка с ниско предавателно число, с постоянно използване на спирачната система ищецът се поставил в невъзможност да спре управляваният от него товарен автомобил, поради което не спрял на забранителния сигнал на регулировчика и светофарната уредба, обозначаващи участък от пътя в ремонт, заобиколил спрелите автомобили в посоката му на движение, продължил движението си напред и реализирал челен удар с движещият се в противоположната посока товарен автомобил. В решението не са възприети доводите на ищцовата страна, че заобикалянето на колоната от спрели автомобили при спускане по наклон се извършило с цел да се избегне верижна катастрофа, тъй като по време на движение било установено, че спирачната система на товарния автомобил била повредена. Изразено е разбиране, че възражението за съпричиняване е направено своевременно от ответника, то е било предмет на доклада по делото и ищецът не е противопоставил възражения относно механизма на ПТП, а го прави за първи път едва с въззивната жалба. Заявеното в тази връзка искане от ищеца за разпит и изслушване на вещото лице по назначена и приета автотехническа експертиза в хода на други производства (наказателното производство срещу водача, както и гражданско дело за ангажиране имуществената отговорност на работника по чл. 203, ал. 2 КТ, водено между същите страни във връзка със същото събитие) е оставено без уважение, поради забраната по чл. 266 ГПК. Съдът е намерил също, че защитната теза на ищеца за неизправност в спирачната система на управлявания от него товарен автомобил при ПТП съдържа вътрешно противоречие. Това съждение е изведено от една страна от позицията на ищцовата страна, която се позовава факта, че автомобилът успешно е преминал преглед за техническа изправност през м. септември 2014 г., а инцидентът е станал на 01.12.2014 г. – около 3 месеца по - късно. От друга страна е посочено, че липсват твърдения и данни по делото за това време друг водач да е управлявал въпросното МПС, което налага извод, че износването на спирачната система е резултат от неправилната експлоатация на автомобила от ищеца. Неукрепеният товар също е възприет като обстоятелство, допринесло за травматичните увреди по пострадалия, доколкото при удара с насрещното движещото се МПС той се е изместил напред (при движение надолу, по наклон) и е деформирал задната част на кабината, което е наложило разрязването й и изваждането на ищеца. При съобразяване на установените по делото факти, въззивната инстанция е приела, че действията на ищеца по управление на МПС, поради което е реализирано процесното ПТП, са проява на груба небрежност, със значителен принос в настъпване на вредоносния резултат – от 80 %, с колкото е намалена отговорността на работодателя, на основание чл. 201, ал. 2 КТ. Така е присъдено обезщетение на неимуществени вреди от 3 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника „Юнит интериор” ООД се повдигат правни въпроси с твърдението, че са обуславящи изводите на въззивния съд по делото и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Въпросът, който се твърди, че е обуславящ изводите на въззивния съд по делото и по който последният се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, т. е. поставен на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е следният:

1. „Как следва да се квалифицира поведението на водача на МПС, при настъпило ПТП в следствие на това, че същият е управлявал автомобила с товар на сравнително висока предавка, респ. високи скорости, при честа употреба на спирачната уредба, което е довело до прегряване и отказ на спирачните механизми, което е изцяло субективно поведение в разрез с придобитата квалификация и правоспособност на водач на МПС и липсват данни злополуката да е настъпила в резултат на внезапно възникнала техническа неизправност, природно бедствие или препятствие на пътното платно, а именно: Като умишлено деяние при евентуален умисъл – т.е. когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е допускал настъпването на тези последици?; Като проява на „груба небрежност“, а именно нарушение на трудовата дисциплина и дейност?“.

По този въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 9/31.01.2018 г. по гр. д. № 1504/2017 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 138/18.07.2019 г. по гр. д. № 4007/2018 г. на ВКС, ІIІ г. о., Решение от 15.05.2013г. по гр. д. №745/2012 г.на ВКС, ІV г. о., Решение № 215/26.05.2015 г. по гр. д. № 234/2015 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 56/10.03.2011г. по гр. д. № 540/2009г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 380/12.06.2009 г. по гр. д. № 758/2009 г. на ВКС,ІІІ г.о., Решение № 423/27.03.2014г. по гр.д.№2145/2013 г. на ВКС, ІV г.о.

Въпросите, които се твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, т. е. поставени за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:

2. „Умишлена дейност ли е управлението на МПС и придобиването на свидетелство за правоуправление по законно установения ред доказателство ли е за съзнаване на обществено опасния характер и последици от неправилна употреба и управление на МПС?“.

3. „Представлява ли неправилната употреба на спирачната система на товарен камион по наклонен терен с множество завои и с неукрепен товар „нарушаване на установените за извършване на трудовата дейност правила“ или това е умишлено субективно отношение на водача към начина на управление на повереното му МПС в разрез с придобитите знания, квалификация и правоспособност на водач на МПС?“.

Повдигнатите въпроси от ответника в касационната му жалба нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не са поставени в основата на решаващите изводи на въззивния съд по спорния предмет, а са изводими от становището на страната за неправилност на обжалваното решение и са основани на разбирането, че след като предпоставките за приложението на разпоредбата по чл. 201, ал. 2 КТ (ограничаваща обективната отговорност на работодателя) изискват допусната от пострадалия „груба небрежност“, то при наличие на умишлено увреждане (при евентуален умисъл), работодателят се освобождава от обективната си отговорност. Въпрос, който произтича от становище на страната обаче не е релевантен и не осъществява общо основание. Липсата на последното, само по себе си, пък има за последица недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така разясненията по т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт.

За пълнота на изложението ще следва да се изтъкне следното.

В установената съдебна практика се приема еднопосочно, че груба небрежност при трудова злополука е налице когато пострадалият е предвиждал настъпването на неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Грубата небрежност е тежко нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в конкретната обстановката, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка не би могъл да го допусне. Такова поведение е правно укоримо защото пострадалият е бил длъжен да избегне злополуката, ако беше положил дължимата грижа. Поради факта, че пострадалият взема участие в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на дължимото се обезщетение, тъй като колкото повече едно лице е допринесло за настъпване на вредата, толкова по-голямо следва да е неговото участие в нейното обезщетяване. Работникът или служителят действа при груба небрежност когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният не би положил при същите обстоятелства, когато липсва елементарно старание и внимание и има пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в които гражданска отговорност възниква при наличието на умисъл и в тези случаи умисълът в наказателното и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право, включително и в хипотезата на чл. 201, ал.1 КТ, формите на умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В случая са нарушени съществено правилата за движение в участък на път в ремонт – пренебрегнати са подадени знаци на регулировчик и светлинен (червен) сигнал на светофарна уредба, както и правилата на работодателя за организацията на работа при транспорт на товари. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението.

В обобщение, не е обосновано от ответника приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ищеца С. Д. Н. се повдигат въпроси, за които се поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по делото и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Може ли да се определи като груба небрежност честото използване на спирачната система от водача на МПС, управляващ автомобила по наклонен терен, който е в ремонт и дясната половина на пътя е заета от строителни машини?“;

2. „Следва ли съдът изцяло да се съобрази със заключението на вещо лице, изготвено по допусната и назначена съдебнотехническа експертиза по гражданско дело само по документи от досъдебно производство и въз основа на заключение, изготвено по същото досъдебно производство от друго вещо лице, без да е направено техническо изследване на автомобила непосредствено след ПТП?“;

3. „Достатъчна ли е само информацията от тахографа на МПС, без да е извършено техническо изследване на спирачната система, за да се приеме категорично, че водачът е допуснал груба небрежност при управлението на автомобила или се касае за предположение?“

4. „Следва ли съдът да назначи допълнителна автотехническа експертиза по гражданско дело, в случай, че вещото лице, изготвило първоначалната автотехническа експертиза по досъдебното производство, във връзка с извършено ПТП, навежда по друго дело между същите страни и относно същото МПС и други причини за повреда на спирачната система, в случай, че решението по другото дело не е влязло в сила?“

Така поставените въпроси не са релевантни, тъй като не са от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Въпроси от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не формират общо основание за достъп до касационен контрол. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК) – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. В случая повдигнатите въпроси са фактически, защото предполагат обсъждане на доказателства, поради което не удовлетворяват общата предпоставка за селекция на касационната жалба. Чрез тях страната обективира несъгласието си с решаващите изводи на съда за съпричиняване на вредоносния резултат и намаляване на отговорността на работодателя, поради допусната от пострадалия груба небрежност. Проверката на правилността на решението обаче е предмет на производството по чл. 290 ГПК при разглеждане на касационната жалба, което се развива едва след селектирането на касационната жалба, по реда на чл. 288 ГПК. Непоставянето на правен въпрос пък, само по себе си, е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, при това без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. отново мотивите към т. 1 от цитираното тълкувателно решение.

Освен това касаторът – ищец не е съобразил изложението си с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Липсва обосновано мотивиране наличието на предпоставките от поддържания фактически състав за допускане на касационно обжалване. Така основанието „въпрос от значение за точното прилагане на закона“ не е обосновано, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия. Основанието по същата норма „въпрос, който е от значение за развитието на правото“ не е обосновано, с оглед на твърдението за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени от жалбоподателя норми, когато те са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде практика по приложението им. Ето защо, касационен контрол по жалбата на тази страна също не следва да се допуска.

В обобщение, липсват обосновани предпоставки в приложно поле на заявените от страните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл. 200 КТ за обезщетение на неимуществени вреди.

При този изход на делото разноски за настоящото производство не се дължат. Те следва да останат в тежест на всяка от страните, както са ги направили.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав гражданска колегия, трето отделение