Определение № 139 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3703/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „Европейски пътища“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителния директор М. П., чрез юрк. К. З., против въззивно решение № 260664 от 17 май 2021 г., постановено по в.гр.д. № 640/2021 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено решение № 260969 от 21 октомври 2020 г., постановено по гр.д. № 18948/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, в частта за признаване на установено на основание чл. 422 ГПК, че „Европейски пътища“ АД (със старо наименование „Пътища П.“ АД) дължи на С. С. Г. сума в размер на 1776 лева, представляваща неплатено възнаграждение за юридическо обслужване на абонаментен принцип за м. септември 2015 г. съгласно договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и анекс към него от м. юли 2015 г., както и сумата в размер на 524,61 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 31.10.2015 г. - 27.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.09.2018 г., както и в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора насрещни алтернативно обективно съединени искове за присъждане на сумата в размер на 20734 лева, платена при начална липса на основание по недействителен договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и анекс към него от м. юли 2015 г., дължима на отпаднало основание по развален договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и анекс към него от м. юли 2015 г., и като обезщетение за вреди от неизпълнен договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и анекс към него от м. юли 2015 г., както и иск за заплащане на сума в размер на 5891,92 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода 01.04.2016 г. - 18.01.2019 г. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно било прието за доказано реалното изпълнение на договора от страна на ищцата; такъв извод не следвал от събраните по делото доказателства, напротив: от свидетелските показания ставало ясно, че той никога не е изпълняван - нито е търсено, нито е предоставяно юридическо обслужване, а освен това липсвали данни, че ответницата е била на разположение на възложителя в качеството си на негов адвокат. Оспорват се изводите, че възнаграждение се дължи независимо от това дали и какви услуги са извършени от изпълнителя; че възнаграждението е уговорено за това, че адвокатът се е поставил в готовност да изпълнява възложени услуги срещу поискване, защото такава готовност нито е изразена в договора, нито е уговорен времеви диапазон, в който възложителят би могъл да разчита на това разположение, в което се е поставил адвокатът. Макар и в договора да фигурират словосъчетанията „абонаментен принцип” и „абонаментна такса”, липсата на уговорка, че възнаграждение се дължи за това, че адвокатът ще е на разположение на възложителя, както и липсата на поемане на ангажимент от страна на адвоката в този смисъл, според касатора води до обезсмисляне на посочените словосъчетания. Уговорката, че ще се изпълнява юридическо обслужване на абонаментен принцип и възнаграждението се дължи независимо от това какви и дали са изпълнени услуги през текущия месец, не прави процесния договор такъв за абонаментно правно обслужване. Клаузите му не сочат, че е постигнато съгласие за текущо правно обслужване на абонаментен принцип, тъй като не са уговорени периодите, в които адвокатът изпълнител би бил на разположение на възложителя, а е предвидено възложителят периодично да възлага услуги, да поиска такива, а адвокатът да изпълни възложеното. Поддържа се, че тълкуването на договора не може да обоснове извод, че адвокатът е бил „на разположение”, нито че заплащането на възнаграждението е обусловено единствено от настъпването на падежа, без да е обвързано с резултатите от осъществените от ищеца консултации и правно обслужване. Сочи се, че поставянето на адвоката на разположение на клиента е самостоятелен вид услуга, която следва изрично да се договори; че целта на абонаментното правно обслужване не е да се осигури възнаграждение за адвоката, без да е изпълнил такова, а да се обслужат интересите на клиента, които следва да са водещи при изпълнението предмета на такъв вид договор, дори и при проявена пасивност от страна на възложителя. В случая е налице очевидна нееквивалентност, предвид липсата на каквато и да било престация от насрещната страна, поради това уговорката за заплащане на ежемесечно възнаграждение е явно несправедлива с оглед на липсата на данни за каквото и да е изпълнение на юридически услуги от ищцата. В тази връзка се сочи, че е налице специалната хипотеза на противоречие с добрите нрави, отразен в чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата, според която разпоредба уговореното възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Въззивният съд е възприел безкритично разсъжденията на предходната инстанция за характера на процесния договор, без да извърши самостоятелно тълкуване и да изясни действителната воля на страните. Относно предявените от дружеството насрещни искове се сочи, че се претендира връщане на платената по договора за правно обслужване цена в размер на 20734 лева, независимо на кое от въведените основания за това, тъй като при установяването на което и да е от тях явната нееквивалентност в правния мир следва да бъде възстановена. Неправилно съдът е отказал да допусне исканите с въззивната жалба доказателства, без да мотивира отказа си, като впоследствие е приел за недоказани твърденията за неизпълнение на договора и се е мотивирал, че съдът не може да прави преценка за пазарната стойност на адвокатското възнаграждение по договор за правно обслужване, без да е допуснал становище на експертно лице - все обстоятелства, към които били относими исканите доказателства. Въпреки че има задължение дори служебно да събере доказателства при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, въззивният съд не само не е поел инициатива в тази насока, а дори напротив, необосновано е отказал изричното искане за назначаване на експертиза във връзка с преценката относно прекомерността на претендирания хонорар. Изложени са подробни оплаквания относно допуснати нарушения във връзка с обсъждане на доводите на страните и доказателствата по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Сочат се и доводи за очевидна неправилност на обжалвания акт. Ответницата С. С. Г., с адрес в [населено място], представлявана от адв. А. Д., в отговор на касационната жалба възразява срещу допускането на касационното обжалване и поддържа становище за правилност на въззивното решение. По делото е прието за установено, че страните са подписали договор за правно обслужване от 07.07.2014 г., анекс към него от м. юли 2015 г., както и свързаните с него договори за правна защита и съдействие с № 24489, № 24490, № 24491, № 24492, № 24497, № 24498, № 24499, № 24503, № 24504, № 24505, № 24506, № 24507; във връзка с този договор Г. е получила възнаграждение в общ размер на 20734 лева; за м. септември 2015 г. не е заплащано възнаграждение на ищцата по договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. и анекс към него от м. юли 2015 г. Приема се, че договорът от 07.07.2014 г. е с предмет абонаментно правно обслужване, в него е предвидена цена за извършеното юридическо обслужване на абонаментен принцип за един месец от 1363 лева, увеличена на 1776 с анекс от м. юли 2015 г., която сума да се изплаща независимо дали и какви услуги са извършвани за съответния месец. Прието е още, че по делото липсват каквито и да е писмени доказателства, изходящи от Г., които по силата на чл. 165, ал. 2 ГПК да обусловят допустимост на свидетелските показания за доказване на твърдяната от дружеството привидност на договора за правно обслужване от 07.07.2014 г., тъй като сочените от ответника трудов договор, запорни съобщения, банкови договори и други подобни документи не съставляват начало на писмено доказателство. Освен това става дума за договор, чието изпълнение е започнало на 07.07.2014 г. с ежемесечни плащания, а „документалният проблем“ е установен едва през м. септември 2015 г., което поставя под голямо съмнение намеренията на жалбоподателя изобщо за документално оформяне на твърдените от него заемни правоотношения. За неоснователно е прието твърдението, че е отпуснал заем в размер на 20734 лева, тъй като, видно от заключението за счетоводната експертиза, по сметка на ищцата са преведени суми в общ размер на общо 21765 лева на основание процесния договор. Възприет е изводът на първоинстанционния съд, че характерът на процесния договор за юридическо обслужване на абонаментен принцип предвижда плащане независимо от обема на извършената работа и изпълнението на насрещните задължения на ищцата по договора. Приема се, че прогласената в чл. 9 ЗЗД свобода на договарянето не противоречи на повелителните норми на закона, защото забрана за сключване на подобни абонаментни договори, при които за част от времето на договора може да не се престира уговореното, в българското право липсва. Затова за неоснователно се приема и възражението, че правното обслужване на абонаментен принцип, при което се дължи възнаграждение без положен труд, поставя страните в неравностойно положение, като се дължи плащане без насрещна престация. Свободата на договаряне важи и по отношение на размера на адвокатския хонорар, определян между страните, като законът не е възложил на съда да бъде държавен контролен и ценообразуващ орган, проверяващ и одобряващ договорените хонорари между адвокати и клиенти, като единственото, което съдът може да прецени, е наличието на прекомерност на адвокатския хонорар на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, и то само в рамките на висящо дело. В конкретния случай е счетено, че размерът на адвокатското възнаграждение не е прекомерен и не накърнява добрите нрави във взаимоотношенията на търговските дружества с техните адвокати, даващи им съвети по повод търговската им дейност. За неоснователно е счетено възражението, че първата инстанция не се е произнесла по правопогасяващото възражение за неизпълнен договор и по възражението за размера на документираното възнаграждение. Касационният съд приема, че не са налице предпоставките за допускането на касационното обжалване, поддържани от касатора. Първият поставен въпрос - при непроизнасяне на първоинстанционния съд по всички приети за съвместно разглеждане насрещни алтернативно обективно съединени искове и въведени с въззивната жалба конкретни оплаквания за това, както и оплакване за безмотивност, не следва ли въззивният съд да обсъди всеки един от алтернативно обективно предявените насрещни искове, се основава на твърденията на дружеството, че предходните инстанции не са се произнесли в пълнота по предявените от него насрещни искове, като липсвало произнасяне в диспозитива. Видно от данните по делото обаче, първоинстанционният съд е приел за разглеждане насрещни алтернативно съединени искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 и 3 ЗЗД и по чл. 82 ЗЗД, като се е произнесъл с отделен отхвърлителен диспозитив по отношение на тях, а в мотивите на акта си е изследвал отделните основания за нищожност, поддържани от страната - привидност, липса на съгласие, накърняване на добрите нрави, липса на основание, както и твърденията за неизпълнение от страна на изпълнителя по договора. Въззивният съд от своя страна се е произнесъл в рамките на релевираните във въззивната жалба оплаквания, съобразно чл. 269 ГПК, като при обсъждането им е взел предвид всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като е мотивирал изводите си за основателност на главния иск и за неоснователност на предявените насрещни искове. Поради това не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по поставения въпрос по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК. Касационното обжалване не следва да се допуска и по следващия въпрос относно тълкуването на договорите: следва ли при тълкуване на сключения между страните договор да се търси действителната воля на страните съобразно чл. 20 ЗЗД, а не предполагаема воля на страните, като наред с това се изследва целта на договора и конкретно как предметът на договора за правно обслужване, правата и задълженията на страните по него, уговореното възнаграждение, се отнася към целта на договора - предоставяне на посочените в договора юридически услуги, по който се поддържа несъответствие с разрешенията, дадени с решение № 81 по т.д. № 761/2008 г., I т.о., и решение № 115 по т.д. № 939/2009 г., I т.о., и двете на ВКС. Съгласно цитираната практика, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, а не предполагаемата такава; при осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността. В конкретния случай въззивният съд е тълкувал договора, изследвайки върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки са тълкувани във връзка едни с други и всяка една е разгледана в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, като изводите относно действителната воля на страните се основават на целия доказателствен материал по делото. Касационното обжалване не следва да се допуска по поставените от касатора въпроси по приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК относно правомощията на въззивната инстанция да събира доказателства при наличие на изрично оплакване във въззивната жалба за допуснати нарушения във връзка с допускането на доказателствата пред първоинстанционния съд, а именно: длъжен ли е въззивният съд да допусне поискани във въззивната жалба доказателства относно неизпълнение на процесния договор и еквивалентността на възнаграждението спрямо обема на престацията, въведено в процеса чрез насрещен алтернативен иск, поискани своевременно и пред първоинстанционния съд, но недопуснати от него; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора; длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствени искания. Поддържа се, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 72 по т.д. № 398/2011 г., II т.о., според което с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения, като допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Въведеното с чл. 7, ал. 1 ГПК служебно начало и установеният в чл. 10, ал. 1 ГПК принцип за установяване на истината изискват от съда да съдейства на страните за пълното изясняване на делото от фактическа страна и за попълването му с всички нужни за целта доказателства. Служебното начало и принципът за дирене на истината налагат изследване на предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и в случаите, когато страната е основала искането си за допускане на ангажирани пред първата инстанция доказателства на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК, но не е обосновала в достатъчна степен конкретните процесуални нарушения, препятствали тяхното събиране в производството пред първата инстанция. Липсата на достатъчна аргументация във въззивната жалба не освобождава въззивния съд от задължението да извърши самостоятелна преценка за относимостта и допустимостта на доказателствата и да се произнесе относно основанието на чл. 266, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и соченото решение № 140 по т.д. № 3682/2014 г., II т.о. От материалите по делото се констатира, че въззивната жалба на „Европейски пътища“ АД съдържа искания за допускане на разпит на трети ангажиран от страна свидетел, чиито показания да установят факти и обстоятелства, свързани с възраженията на страната за нищожност на договора за правно обслужване, както и за неизпълнението на произтичащите от този договор задължения за изпълнителя по него, както и за допускане на икономическа експертиза, която да отговори на въпроса дали цената на определеното в договора възнаграждение е съответна на пазарната, както и, след счетоводна справка относно отчетената работа по договора, да посочи какво следва да е действителното възнаграждение предвид пазарните цени за извършената работа. За да остави доказателствените искания без уважение, въззивният съд е констатирал, че пред първата инстанция действително са били искани трима свидетели, а са били допуснати двама, при изричното посочване, че третият ще бъде допуснат при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, като страната не се е възползвала от тази възможност, поради което не е налице нарушение на процесуалните правила, а по отношение на искането за допускане на експертиза, същото е прието за неотносимо към предмета на спора. Следователно въззивната инстанция е процедирала в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС, доколкото се е произнесла по доказателствените искания и се е мотивирала защо счита, че същите не следва да бъдат уважени. Неотносимо към настоящия спор е соченото решение № 197 по т.д. № 927/2011 г., II т.о., ВКС, с което се приема, че и при липса на оплаквания за процесуални нарушения във връзка с допускането на доказателствата, въззивният съд следва служебно да събере доказателства за размера на иска съгласно чл. 162 ГПК. Не обосновава допускането на касационното обжалване и въпросът длъжен ли е въззивният съд да даде еднозначна и точна правна квалификация на процесния договор и предявените чрез насрещните искове претенции. По този въпрос в изложението само е посочена практика на касационната инстанция, без конкретна обосновка защо се счита, че същата не е съобразена, поради което не може да се извърши цялостна преценка относно наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота, с оглед изложеното във връзка с първия въпрос, както и на въпросите относно тълкуването на договора, касационният съд счита, че въззивният съд е изпълнил задължението си за самостоятелно определяне на правната квалификация на исковете, предмет на делото. Следващият въпрос – при разпределена доказателствена тежест при иск за обезщетение за неизпълнен договор и процесуална необходимост ответникът да докаже изпълнение, и когато такова доказване не бъде проведено, може ли да приеме наличието на изпълнение без каквито и да е доказателства, а само на база естеството на договора, не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по същество представлява оплакване за неправилна преценка на доказателствата по делото, което е основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. На следващо място се поставят въпросите: обусловено ли е възникването на правото на адвоката да получи възнаграждение по договор за абонаментно правно обслужване от предоставянето на услуга, когато не е изрично уговорено, че се поставя на разположение на клиента и в какъв период; при договор за абонаментно обслужване задължението за плащане на уговореното възнаграждение само от настъпването на уговорения падеж за плащане ли е обусловено; при договорите за абонаментно правно обслужване следва ли да има изрична уговорка, че адвокатът се поставя на разположение на клиента и уговореното възнаграждение е именно за това или същото може и да се предполага. Съгласно установената практика на касационния съд относно естеството на договора за правна услуга, изразена в соченото от касатора решение № 94 по гр.д. № 2752/2020 г., IV г.о., договорът за правна услуга от адвокат обикновено съдържа както елементи от договор за изработка, така и елементи от договор за мандат; когато е сключен договор за правно обслужване, адвокатът не поема задължението да изпълни конкретни задачи, с него той се задължава да поема изпълнението на определени по вид задачи, които ще му бъдат възлагани през определен период от време; при изпълнението на този договор адвокатът е обвързан от договор за правна услуга едва след като му е възложена конкретна задача и само след такова възлагане отношенията между страните при последващо оттегляне на възлагането се уреждат от правилата на договора за изработка или за мандат; правото на адвоката да получи възнаграждение от полагане на труд в изпълнение на възложеното му от доверителя по договор за такава услуга възниква тогава, когато е налице възлагане и положен труд; при сключен договор за предоставяне на адвокатски услуги при поискване, когато такива услуги не са предоставени, адвокатско възнаграждение не се дължи; според уговореното в договора може да се дължи възнаграждение за ангажимент – т.е. не за извършена услуга, а за това, че адвокатът е поел задължение за готовност да се грижи за работите на възложителя; тъй като договорът е ненаименован, поемането на такива задължения от страните по него не може да се предполага, а следва да е сторено изрично. В случая, тълкувайки клаузите на сключените договори съгласно правилото на чл. 20 ЗЗД, въззивният съд е приел, че характерът на процесния договор за юридическо обслужване на абонаментен принцип предвижда плащане независимо от обема на извършената работа и изпълнението на насрещните задължения на ищцата по договора. Поради това не е налице отклонение от практиката на касационния съд по поставените въпроси, а проверката дали извършеното от въззивната инстанция тълкуване е правилно не може да бъде извършена в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, без да е поставен изричен правен въпрос в този смисъл, основан на конкретните изводи на съда. Въпросите при договор за абонаментно правно обслужване следва ли да има еквивалентност на престациите, и уговорено възнаграждение по договора за абонаментно правно обслужване, което не е поставено в зависимост от това дали и какви услуги са извършени, противоречи ли на добрите нрави, се основават на становището на касатора, че претендираната от ищцата сума не се дължи, тъй като тя не е престирала по сключения между страните договор за правно обслужване от 07.07.2014 г. С оглед на вече изложеното по отношение на характера на договора за правна услуга, и в частност – възможността да се уговори възнаграждение за ангажимент, тези въпроси също не обосновават допускането на касационното обжалване. На последно място се пита какво прави един договор за правно обслужване абонаментен и, за да е такъв, достатъчно ли е само да е уговорено, че се сключва на абонаментен принцип и възнаграждение се дължи независимо от това дали и какви услуги са изпълнение за съответния месец. Поставеният по този начин въпрос не може да обоснове допускането на касационното обжалване, тъй като същият е теоретичен и не касае конкретни изводи, обусловили изхода на спора. На последно място, не се установява и наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на спора пред касационния съд е основателно искането на ответницата за заплащане на сторени от нея разноски, които са в размер на 840 лева, заплатени по договор за правна помощ и съдействи Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,