Определение № 3256 от 18.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1368/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на ищците И. Н. и П. Н., чрез адв.Г. С., срещу решение № 85/24.03.2025г. по възз.т.д.№ 567/2024г. на Апелативен съд - Варна. С него е потвърдено решение № 90/11.10.2024г. по т.д.№ 8/2024г. на ОС - Добрич, с което са отхвърлени, като погасени по давност, предявените от касаторите против „ЗК Евроинс“ АД, [населено място], преки искове, с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, за обезщетения за репариране на вреди от смъртта на майка им при ПТП, настъпило на 20.10.2017г.

В касационната жалба са релевирани оплаквания, че въззивното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по т.3 на чл.281 ГПК. Процесуалната незаконосъобразност е обоснована от касаторите с доводи, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, на осн. чл.272 ГПК, без да обсъди оплакванията им във въззивната жалба и доводите и аргументите им и свързаните с тях доказателства по делото. Въведени са оплаквания, че въззивният съд е основал изводите си единствено на представените от застрахователя доказателства и не е обсъдил и изложил мотиви защо приема, че избирателно приложеното от застрахователя уведомително писмо представлява мотивиран отказ за заплащане на застрахователни обезщетения по см. на чл.108 КЗ, както и неправилно е отказал да задължи ответника да представи другите уведомителни писма, последното от 08.01.2024г., с което изрично се отказва правото на обезщетение. Според касаторите въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 378, ал.2 КЗ, но не е изложил мотиви по ал. 9 на чл. 378 КЗ относно спиране на давността. Релевират оплаквания, че въззивният съд не се е произнесъл и по доводите им във връзка с приложение на актове на общностното право и решения на КСРБ, както и за злоупотреба с права и за недобросъвестно поведение на застрахователя. По тези съображения искането е за касиране на решението. Претендират за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за трите инстанции.

В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 по следните процесуалноправни въпроси:

1. Въззивният съд длъжен ли е да събира доказателства, ако е въведено оплакване за допуснати от първата инстанция нарушения, от които може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или оплакване за необоснованост на фактическите изводи, постановени в първоинстанционното решение, и, несъобразявайки се с въведените оплаквания с въззивната жалба, че факт от правно значение за спора е останал неизяснен, то изясняването на този факт дава ли право на съда служебно да събере доказателства, които биха имали правно значение за спора? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и без да изложи съображения защо ги приема за неотносими?

2. Съобразно своите правомощия на инстанция по същество на спора, длъжен ли е въззивният съд да извърши собствена преценка и анализ на събраните доказателства, да обсъди доводите и възраженията на страните, посочени в жалбата, като изрично се произнесе по всяка от тях относно релевантните според него факти, произтичащи от задължението му по чл. 269 ГПК? Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и следва ли, след като прецени всички относими такива, да обсъди всички заявени от страните доводи и направени във въззивната жалба възражения и чак след тази преценка да извърши и формира свои собствени фактически и правни изводи относно основателността на предявения иск?

3. Длъжен ли е въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146 от ГПК и да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия за събиране на относими по делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания от първоинстанционния съд?

4. Следвайки принципа за законност и изграждане на правова държава/ преамбюл и чл. 4, ал.1 КРБ и чл.5 ГПК/ длъжна ли е въззивната инстанция да приложи правилно императивна материалноправна норма, когато тя е приложена неправилно от първата инстанция, имайки предвид, че тези норми са в публичен, а не в частен интерес, а тяхното правилно прилагане осигурява правопорядък, който е в интерес на обществото?

5. Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора и с оглед изискването на чл. 235, ал.2 ГПК да направи самостоятелни фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими относими доказателства, възражения и доводи на страните и, съгласно разпоредбата на чл.153 ГПК - да извърши своя преценка на събраните по делото доказателства, доколкото същите се отнася до спорните факти, от значение за решаване на делото и връзките между тях, като те се сочат от страните по делото по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8 ГПК? Задължен ли е въззивният съд да обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и да изложи своя мотиви дали един иск е основателен или не в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал.2 ГПК и изискванията на ППВС № 1/1953г. за мотивираност на съдебния акт?

Основанието по т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК е въведено по следните въпроси:

1. Има ли характер на отказ по смисъла на чл.498, ал.2, предл.2 КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл.496, ал.4 КЗ на влязъл в сила акт, доказващ виновността на водача, управлявал застрахованото МПС/влязла в сила присъда, ведно с мотиви/, до представянето на който счита, че липсва основание за плащане по претенцията му?

2. Според чл.496, ал.2 КЗ произнасянето на застрахователя в лимитирания от чл.496, ал.1 тримесечен срок може да се изрази: или 1/в определяне и изплащане на размера на обезщетението или 2/в отказ за плащане- а/ поради доказано основание за отказ за плащане на обезщетението, б/ липса на пълно доказване на основанието на претенциите или на размера на вредите, като в последния случай отказът за плащане може да бъде и частичен само по отношение на недоказания от общо претендирания размер на вредата. Може ли тогава да се приеме, че е налице отказ за плащане, след като датата на получаването на произнасянето на застрахователя по чл. 108, ал.1 КЗ е изтекъл максималният срок за това по чл.108, ал. 2, 3 или 5 КЗ, която от двете дати е по- ранна?

3. Изискването от страна на застраховател на допълнителни документи извън представените от увреденото лице по чл. 498, ал.2, при положение, че разпоредбата на чл.496, ал.3 КЗ защитава ползвателя на застрахователна услуга, ако той не е представил определени документи срещу отказа на застраховател да се произнесе по основателността на претенцията му, е ли недобросъвестно поведение в разрез със законовото му задължение да даде мотивиран отговор по застрахователна претенция по арг. от чл.108, ал.1, вр. с ал.3, вр. чл.496, ал.1 КЗ или е допустимо отклонение от разпоредбата на чл. 106, ал.5 КЗ ?

4. Следва ли писмено отправено от застраховател волеизявление да изисква допълнителни документи чл.496, ал.4 КЗ и непредставянето на такива от пострадалото лице в определен срок да се квалифицира като отказ за изплащане на застрахователно обезщетение като съответстващо действие на целта на предвиденото от законодателя рекламационно производство?

5. В случаите по застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, когато страната не е представила всички доказателства по чл. 106, въпреки че застрахователят е уведомил за доказателства, които трябва да представи за установяване на основанието и размера на претенцията, и в срока по член 496, ал.1 КЗ няма произнасяне, то това счита ли се за отказване на плащане по смисъла на ал.2, т.2 КЗ?

6. Съгласно чл.378, ал.2 и ал.9 КЗ, давността на вземането на увреденото лице по пряк иск срещу застраховател по ЗЗГО е петгодишна, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие, като срокът спира да тече от датата на предявяване пред застрахователя до датата на получаване на произнасяне на застрахователя по чл. 108, ал.1 КЗ, съответно изтичане на максималния срок за произнасяне по чл. 108, ал. 2, 3 или 5 КЗ. Следва ли давността да продължи да тече, въпреки липсата на основания по чл 108, ал.1, т.1 и т.2 КЗ или този срок продължава да е спрян, докато не са налице доказателства за произнасяне по т. 1 и т. 2?

7. Доколкото влязлата в сила присъда на делинквента не е основание да се откаже произнасяне по застрахователна претенция, то изтичането на този срок за произнасяне ли е основанието за допустимост на исковете по чл432 КЗ, имайки предвид 5 годишната давност или следва искът да се предяви едва когато е налице мотивиран отказ за плащане по чл.496, ал.2, т.2 КЗ, имайки предвид, че застрахователят има право да изиска допълнителни документи, когато представените такива са недостатъчни- чл.496, ал.4 КЗ?

8. Когато е отправено писмено от застраховател уведомление за представяне на допълнителни доказателства/ влязъл в сила съдебен акт ведно с мотиви/, без да съдържа окончателно произнасяне по претенция, то следва ли да се приеме като отказ за изплащане на застрахователно обезщетение или се приема, че е налице отказ за разглеждане на застрахователна претенция до представяне на изисканите доказателства?

9. Въпреки че директивата не е регламент и не става автоматично част от вътрешното право на страна -член на ЕС, могат ли граждани на ЕС да се позовават директно на директива на ЕП и на СЕС за защита на свои права, свободи и законни интереси, ако в национален закон или разпоредба съществува неяснота или противоречие в тълкуването на правната норма, водеща до нарушаване на признати европейски права във връзка със задължителната застраховка „гражданска отговорност“ и изплащане на застрахователно обезщетение по повод настъпило застрахователно събитие / Директива 2009/ 103/ЕО на ЕП и СЕС/?

Не е постъпил в срок писмен отговор от ответника „Застрахователно дружество Евроинс“ АД.

Съставът на I т.о., след като прецени доводите на страните и данните по делото, намира следното:

Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел за установено, че претенциите на ищците за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди са надлежно заведени при ответното дружество на 22.10.2018г., с представеното по делото уведомително писмо от 01.11.2018г. застрахователят е изискал, на осн.чл.496, ал.2 КЗ, представяне на допълнителни документи, с предупреждение, че при непредставянето им ще постанови отказ, а с представеното с ОИМ уведомление от 23.10.2019г. е отказал заплащане на застрахователни обезщетения. Съставът на апелативния съд е обсъдил уведомлението от 23.10.2019г., приемайки, че в него е ясно изразена волята на застрахователя за отказ за заплащане на засатрахователни обезщетения. От правна страна въззивният състав е счел, че давността е била спряна от датата на предявяване на застрахователните претенции /22.10.2018г./ и не е текла до 22.01.2019г., когато е изтекъл 3-месечният срок за произнасяне, който е по-ранната дата в сравнение с датата на получаване на отказа на застрахователя. Като е отчел, че давността е започнала да тече на датата на настъпване на застрахователното събитие / на 20.10.2017г./ и спирането й за периода 22.10.2018г.-22.01.2019г., съставът на апелативния съд е приел, че 5-годишният давностният срок е изтекъл за претенциите за неимуществени вреди на 31.03.2023г., а за имуществени вреди - съответно на 06.04. и 26.09.2023г. По тези съображения е споделен крайният извод, че предявените на 22.01.2024г. преки искове са погасени по давност.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на обжалване.

По първата група процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивната инстанция, за които е въведено основанието за допускане на обжалване по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, изложените от въззивния съд мотиви не позволяват да се направи извод за отклонение от формираната практика на касационния съд, вкл. задължителна. По направените в съвместната въззивна жалба на ищците доказателствени искания във връзка с релевираните в нея доводи за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения въззивният съд се е произнесъл с определение № 18/15.01.2025г. В него е прието, че искането да бъде задължен ответникът да представи всички намиращи се у него писмени доказателства по щетите, ведно с всички уведомителни писма, е неконкретизирано; искането за представяне на връчен и приет мотивиран отказ за изплащане на застрахователно обезщетение е неоснователно, тъй като в производството пред първата инстанция са представени писмени доказателства и не е конкретизирано кои допълнителни документи се иска да бъдат представени и не се налага служебно събиране на доказателства по приложение на императивна правна норма. В мотивите на решението са обсъдени оплакванията и доводите на ищците и са изложени собствени съображения за разрешаване на поставения материално-правен спор. Извършеното препращане към мотивите на първата инстанция, на осн. чл.272 ГПК, е единствено относно приложение на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. и спирането на давностните срокове, във връзка с които не са изложени касационни доводи. Правилността на направените изводи не може да се проверява в производството по чл.288 ГПК, а е предмет на същинския касационен контрол, в случай, че бъде допуснат. За пълнота на изложението следва да се посочи, че въпроси № 3 и № 4 не съответстват на въведените касационни доводи. Съгласно т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а само в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая касаторите не въвеждат доводи във връзка с направени от тях във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада. Съгласно т. 3 от от ТР № 1/2013г. на ОСГТК, въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая касаторите не въвеждат доводи, че въззивният съд е следвало да събере служебно доказателства.

Не следва да се допуска обжалване и по остналите въпроси. Освен, че тези въпроси не са обсъждани от въззивния съд, те не са значими за крайния изход на спора по см. на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по спорния по делото въпрос до кога е спряла да тече давността въззивният съд е приел, че това е датата на изтичане на 3-месечния срок за произнасяне по щетите, която е по-ранната в сравнение с датата на отказа за заплащане на застрахователни обезщетения. Същевременно по тези въпроси касаторите не са обосновали приложното поле на въведената допълнителна предпоставка. В т. 4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС е изяснено, че основанието „ от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена, поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не са въведени доводи за обосноваване на нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика.

Поради изложеното, не следва да се допуска обжалване.

С оглед на този изход на спора на касаторите не се дължат разноски, респ. на предоставилия им безплатна правна помощ адвокат не се дължи адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА. Разноски не се присъждат и на ответното дружество, тъй като липсват данни такива да са направени.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: