Определение № 435 от 16.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1707/2020 г.

ВКСII гражданско отделение16.10.2020 г.докладчик Снежанка Николова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1399 от 27.11.2019 год. по в. гр. д. № 2578/2018 год. на Окръжен съд – Варна, по постъпилата от „Бар-лев 80“ ЕООД /правоприемник на ЕТ „Барлев – Йордан Барлев“/, чрез адв. Ал. Н. от АК - В., жалба срещу него. Осъжда „Бар-лев 80“ ЕООД с ЕИК 202779569, гр. Варна, да заплати на Б. Ц. И. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], разноски пред настоящата инстанция в размер на сумата 600 /шестстотин/ лева. Осъжда „Бар-лев 80“ ЕООД с ЕИК 202779569, гр. Варна, да заплати на „Лашва“ ЕООД с ЕИК 103892915, гр. Варна, разноски пред настоящата инстанция в размер на сумата 600 /шестстотин/ лева. Осъжда „Бар-лев 80“ ЕООД с ЕИК 202779569, гр. Варна, да заплати на Община Аврен разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на сумата 150 /сто и петдесет/ лева. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 1399 от 27.11.2019 год. по в. гр. д. № 2578/2018 год. Окръжен съд – Варна, като въззивна инстанция, е потвърдил решението на Районен съд – Варна № 3700 от 13.08.2018 год. по гр. дело № 12612/2016 год. в частта, с която се отхвърлят кумулативно обективно съединените искове на „Бар-лев 80“ ЕООД, като правоприемник на ЕТ „Барлев – Йордан Барлев“, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на община Аврен, Варненска област, че е собственик на недвижим имот с идентификатор *** с площ 4 076 кв. м., съответно спрямо Б. Ц. И., Н. Г. И. и „Лашва“ ЕООД, че е собственик на недвижим имот с идентификатор *** с площ 2 000 кв. м., и двата идентификатора по КККР на [населено място], землище [населено място], общ. А., м. „Х.“, вследствие осъществена непрекъсната и несмущавана фактическа власт от 2001 год. до 17.10.2016 год. Въззивното решение се обжалва в срок от „Бар-лев 80“ ЕООД /правоприемник на ЕТ „Барлев – Йордан Барлев“/, представлявано от управителя Й. И. Барлев, чрез адв. Ал. Н. от АК - В., с оплаквания за неговата недопустимост, алтернативно – неправилност, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Моли за отмяна на решението и постановяване на ново решение, с което да бъдат уважени предявените искове, като му се присъдят и сторените пред всички инстанции разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени доводи за недопустимост на въззивното решение поради необсъждане възражението на ищеца, че по делото са представени два различни акта за държавна собственост с еднакъв номер и дата, но с различно съдържание, както и непроизнасяне по направеното от ищеца оспорване истинността на представените актове за общинска и държавна собственост. Отделно от това се поддържа наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, „тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, които са от съществено значение“. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от „Лашва“ ЕООД и Б. Ц. И., заедно представлявани от адв. Т. Р. от АК - В., в който се оспорва наличието на релевираните основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат аргументи за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Писмен отговор е подаден и от Община Аврен, представлявана от кмета Е. М., чрез гл. юрисконсулт К. Н., в който се оспорват наведените от касатора оплаквания и се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът претендира да е станал собственик на процесните имоти, след като ги е владял непрекъснато и необезпокоявано от 2001 год. до датата на предявяване на исковата молба – 17.10.2016 год. По отношение на имот с идентификатор № *** съдът е приел за установено, че той е бил част от имот № *, находящ се в землището на [населено място], общ. А., обл. В. с площ 18.691 дка. /впоследствие разделен на четири самостоятелни имоти/. По силата на нотариален акт № 31/2001 год. „Бар – лев 80“ ЕООД е придобило единствено правото на собственост върху сградния фонд за производствена и складова дейност към заличеното АПК „Димитър Кондов“, построен върху имот № *, без правото на собственост върху земята, която е била притежание на Държавата по смисъла на чл. 45, ал. 10 ППЗСПЗЗ. С оглед на това и предвид разпоредбата на чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ, която забранява придобиването по давност на земите от държавния поземлен фонд, въззивният съд е достигнал до извода, че ищецът няма как да е придобил собствеността върху него на посоченото основание. По отношение на имот с идентификатор № *** въззивният съд е приел, че по силата на нотариален акт № 32, том 2, дело № 245 от 2006 год. той е придобит при равни квоти от „Лашва“ ООД и съпрузите Б. и Н. И., като последните са упражнявали върху него непрекъснато, явно и спокойно владение. Освен гореизложеното, въззивният съд е изтъкнал още, че твърденията на ищеца за упражнявано от него владение по отношение на процесните имоти се опровергават изцяло от събраните доказателства, доколкото е установено, че същият трикратно е отправял искания за закупуване на прилежащите площи към придобитите от него сгради, както и че поземленият имот стар идентификатор № * е ползван от него под наем, които обстоятелства от своя страна също изключват реализирането на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС. С тези мотиви въззивният съд е достигнал до извода, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил предявените искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и постановеното от него решение следва да бъде потвърдено. При така установените от въззивния съд факти и направените въз основа на тях правни изводи, настоящият съдебен състав намира, че не се обосновава наличието на релевираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Твърденията за допуснати процесуални нарушения във връзка с обсъждането на възраженията на ищеца и приетите по делото доказателства не могат да доведат до извод за вероятна недопустимост на съдебното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество /така и ТР 13-76 ОСГК, сб. 6/, а именно – решението, постановено въпреки липсата на положителна или наличността на отрицателна процесуална предпоставка /§ 98, БГПП, проф. Ж. Сталев/. Пропускът на съда да се произнесе по направеното от ищеца оспорване истинността на документи по реда на чл. 193 ГПК може да доведе до извод за неправилност на постановеното решение, но не и за неговата недопустимост. В настоящия случай не се констатира вероятна нищожност или недопустимост на въззивния акт и касационният контрол не може да бъде допуснат на визираните в чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК служебни основания за произнасяне по хода на настоящото производство. Обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Касационно обжалване на решението не може да бъде допуснато и на релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, доколкото в представеното изложение липсва ясна и точна формулировка на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК. Съгласно приетото в него обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен конкретен правен въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Съответно, при липсата на поставен въпрос е безпредметно да бъде обсъждана и цитираната от касаторите съдебна практика. Отделно от това прави впечатление, че касаторът на практика излага аргументи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /противоречие с практиката на ВС и ВКС/, а същевременно се позовава на това по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /противоречие с практиката на Конституционния съд и Съда на Европейския съюз/. Неясно остава и кой въпрос счита да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Буди недоумение в каква връзка се поддържат оплаквания за несъобразяване на материалния закон относно обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо, тъй като по такъв въпрос не е налице произнасяне от страна на въззивния съд. Доколкото могат да бъдат изведени от изложението останалите поставени въпроси, дали са допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с изясняването на основния спор за материално право, както и дали е налице необоснованост на изводите на съда, същите имат отношение към законосъобразността на съдебното решение, която е предмет на проверка в производството по чл. 290 ГПК. В настоящото производство касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, а не дали тези изводи са законосъобразни. Постановяването на всеки съдебен акт по същество на даден гражданскоправен спор императивно се предпоставя от съвкупната преценка на всички доказателства и доводи на страните, която решаващият съд е длъжен да прави по вътрешно убеждение. Недопустимо е обаче отъждествяването на евентуално нарушение на това съдопроизводствено правило, което би представлявало едно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за касиране на неправилно въззивно решение, с предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславящи приложното поле на касационно обжалване. Основанията за допускане на касационния контрол са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Изложеното налага извод за липса на релевираните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на сторените от ответниците по касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция. Съгласно представените договори за правна защита и съдействие, извършените от Б. Ц. И. и „Лашва“ ЕООД разноски за адвокатска защита възлизат в размер на 600 лв. за всеки от тях. В полза на Община Аврен, представлявана от кмета Е. М., чрез гл. юрисконсулт К. Н., следва да бъдат присъдени разноски в размер 150 /сто и петдесет/ лева на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съгласно представеното пълномощно и заявеното искане. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,

Цитирани разпоредби

23