Определение № 50230 от 15.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2750/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „П. А. БГ” ЕООД, чрез адв. Н. Ш. срещу решение № 139/07.02.2022 г., поправено с решение № 178/15.02.2022 г. по в.гр.дело № 2986/2021 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 261910/08.07.2021 г. по гр.дело № 12231/2020 г. на Районен съд Пловдив в частта, с която е осъден жалбоподателя да заплати на М. Д. Д. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на баща й Д. Р. Д., настъпила на 21.04.2020 г., вследствие на трудова злополука в размер на сумата 104 320 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.04.2020 г. до окончателното изплащане. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което обезщетението за неимуществени вреди се намали. В изложението са формулирани въпросите: 1. Задължен ли е въззивния съд с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.236 ГПК при формиране на изводите си да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност и да обсъди наведените от страните искания и възражения? 2. За предпоставките за намаляване на отговорността на работодателя по смисъла и реда на чл.201, ал.2 КТ и фактите и обстоятелствата, които следва да се квалифицират като груба небрежност по смисъла на тази правна норма? Въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС. 3. При определяне на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на трудова злополука длъжен ли е съдът да посочи в мотивите на решението си всички обстоятелства, които са от значение при определяне на справедлив размер по смисъла на чл.52 ЗЗД и да обсъди всички критерии, посочени в ППВС № 4/1968 г. Въпросът е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВС. Жалбоподателят поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Ответницата по касационната жалба М. Д. Д., чрез адв.С. Д. в писмен отговор от 05.05.2022 г. и допълнение към същия от 24.01.2023 г. е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Третото лице помагач на страната на ответника ЗАД „Алианц България” не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ. С решение № 261910/08.07.2021 г. по гр.дело № 12231/2020 г. на Пловдивски районен съд е осъден жалбоподателя-ответник „П. А. БГ” ЕООД да заплати на М. Д. Д. сумата 120 000 лв. обезщетение на основание чл.200,ал.1 КТ за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на баща й Д. Р. Д., настъпила на 21.04.2020 г. вследствие на трудова злополука, ведно със законната лихва върху главницата от 21.04.2020 г. до окончателното изплащане, като искът до пълния размер от сумата 150 000 лв. е отхвърлен. Районният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства – трудов договор, длъжностна характеристика, удостоверение за наследници, удостоверение за смърт, протокол № Ц5103-15-15 от 10.08.2020 г. за резултатите от извършеното разследване на злополука от 21.04.2020 г., разпореждане № Ц 5104-15-126 от 18.08.2020 г. на ТП на НОИ Пловдив, с което злополуката се признава за трудова, че Д. Р. Д. е починал на 21.04.2020 г. в 14.50 часа в Германия, като е оставил трима наследници - съпруга и две дъщери, една от които е ищцата. Починалият е бил в трудово правоотношение с ответника, като е заемал длъжността „водач на товарен автомобил над 20 тона”. Прието е за безспорно между страните и установено от събраните писмени доказателства, че към момента на настъпване на злополуката същият е изпълнявал служебните си задължения, като е извършвал превоз на стоки до Европа. На 21.04.2020 г. през време и по повод на извършваната работа, при управление на товарен автомобил с полуремарке и влекач, е претърпял ПТП, вследствие на което е възникнало внезапно увреждане на здравето му и е починал. Злополуката е настъпила по време на пътуването близо до К. Г., където поради неясни причини около 14,50 часа при движение по магистралата А40, при височината Вахтендонк камионът е излязъл от пътното платно и се е преобърнал в зелената площ до платното, влекачът се е възпламенил и е изгорял напълно, като водачът е починал на място. С разпореждане № Ц 5104-15-26/18.08.2020 г. на ТП на НОИ Пловдив злополуката е приета за трудова на осн. чл. 55, ал. 1 от КСО, като разпореждането не е обжалвано от работодателя и е влязло в сила. В протокола за резултатите от извършеното разследване на злополуката е констатирано, че шофьорът е починал в резултат на настъпило ПТП по време на управление на товарен камион с влекач около 14,50 часа на магистрала в Г.. По неясни причини камионът е излезнал от платното за движение, и се е обърнал в зелените площи до пътя, след което се е запалил и водача му загинал. Районният съд е посочил, че технически неизправности на МПС не са били известни, преки свидетели на инцидента не е имало. Относно претърпените неимуществени вреди от ищцата съдът е възприел показанията на разпитаните по делото свидетели Д. Г. и М. И.. По делото е представена документация от немските следствени власти, видно от която идентичносттта на починалия е установена по-късно след ДНК, тъй като кабината в която се возел починлия шофьор е изгоряла напълно, като по тази причина не е била извършена и аутопсия на тялото, която евентуално би се оказала безпредметна с оглед на състоянието на находката. Предполагаемият механизъм на ПТП е, че камионът е излезнал от пътното платно и се е преобърнал в зелената площ до пътя. Първоинстанционния съд е обсъдил заключенията на допуснатите две САТЕ – основно допълнително. Според основното заключение съгласно протокол от полицейското управление Д. няма данни за техническа грешка /дефект/, като вещото лице на база данните по делото не може да отговори на въпроса защо композицията се е отклонила и е напуснала пътното платно. Според експерта теоретично има вероятност това да се дължи и на загуба на контрол от водача. Според доп. заключение на вещото лице липсват данни за рязко спиране, като композицията се е движела със скорост от около 84 км/ч, след което скоростта е започнала да намалява плавно до около 75 км/ч, като след лек завой на ляво камионът напуснал платното за движение. С оглед на събраните доказателства районният съд е приел, че по делото е безспорно по установено, че на 21.04.2020 г. около 14.50 часа местно време на магистрала А 40 Г. е настъпило пътно-транспортно произшествие, в резултат на което е причинена смъртта на Д. Р. Д., който е бил в трудовоправна връзка с ответника, като злополуката е настъпила по време на изпълнение на служебните му задължения. Приел е, че са установени и претърпените от ищцата неимуществени вреди, поради което иска по чл. 200 от КТ е доказан изцяло по основание. Относно размера на обезщетението, съдът го е определил на осн. чл. 52 от ЗЗД предвид възрастта на пострадалия и близките отношения с ищцата, в размер на 120 000 лева, като изцяло съответстващо на критериите по чл. 52 от ЗЗД и на претърпените от ищцата болки и страдания. Първоинстанционния съд е преценил възражението на ответника за съпричиняване за недоказано. Приел е, че ответникът е бил водач на влекач с ремарке, като от събраните по делото доказателства не е установено каква е причината автомобилът да е напуснал платното за движение, че няма данни за превишаване на максимално допустимата скорост преди ПТП, нито водачът да е навлязъл в платното за насрещно движение, че не са известни факторите, довели до възникване на ПТП, че от приложената преписка и приетите заключения на две САТЕ не можа да се установи причината, поради която влекачът е напуснал пътното платно и се е преобърнал. С въззивното решение от 07.02.2022 г. по в.гр.дело № 2986/2021 г. Пловдивският окръжен съд по подадена въззивна жалба от ответника след частична отмяна на първоинстанционното решение в уважената част на иска над сумата 104 320 лв. до 120 000 лв. е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 104 320 лв. и е потвърдил решението на ПРС в уважената част на иска до тази сума. В отхвърлената част на иска решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е възприел изводите на Районен съд Пловдив в първоинстанционното решение. Приел е за неоснователни възраженията на жалбоподателя «П. А. БГ” ЕООД, че по делото са налице доказателства за предявеното възражение за проявена груба небрежност от страна на пострадалия работник, допринесла за настъпване на трудовата злополука при управление на товарния автомобил, тъй като от приетата експертиза няма данни за рязко задействане на спирачната система на товарния автомобил и за наличие на препятствие на пътя или други обективни причини, довели до отклоняване на композицията на дясно и напускане на пътното платно за движение. Посочено е, че ответникът твърди, че техническото състояние на автомобила е доказано от правна страна, от което следва извод, че вина за настъпилото ПТП има водача по субективни причини и са налице предпоставките на чл.201, ал. 2 от КТ, че е доказано по делото нарушение на чл.20 ал.1 от Закона за движение на пътищата. Прието е за недоказано по делото, че техническото състояние на товарния автомобил е било напълно изправно и не е довело до излизането му от пътя. Според съда от една страна автомобилът е излязъл от пътя и е изгорял, при което същият не може да се провери от експерт за неговата техническа годност и за липсата на технически причини за излизането на камиона извън пътя. Приел е, че по делото е налично само едно доказателство за този факт и това е писмото от полицейското управление в Д., в което е посочено, че няма данни за техническа грешка /дефект/. Приел е, че това е резултат на предварително полицейско разследване, което не може еднозначно да обвърже съда със своите предположения. Посочил е, че по този технически въпрос излизащ извън компетентността на съда има назначени и приети две автотехнически експертизи. Приел е, че според първата АТЕ, съобразена с писмото от полицията в Д., при липса на обективни причини за отклонение на композицията вдясно, то е възможно причината да е субективна, т.е. загуба на контрол от страна на водача. В допълнителната АТЕ експертът не е взел становище по този въпрос, като е уточнено, че камионът една минута преди напускането на пътя се е движел с отрицателно ускорение /закъснение/, като скоростта му се е намалила от 84 км/ч. на 75 км/ч., което е характерно за движение без рязко спиране, при което само гумите оказват спирачен ефект. Прието е, че отговорите на вещото лице за причините за ПТП и за напускането на камиона на пътя са некатегоричини и са резултат на предположения. Според съда доказателствения материал е крайно оскъден. Посочено е, че ПТП е настъпило в чужбина и поради това липсват протоколи за оглед на ПТП, че не е запазен катастрофиралия камион, че липсват свидетели очевидци на инцидента, че вещото лице не е посещавало местопроизшествието и изхожда от приблизителните данни запазени в GPS навигацията на работодателя. Прието е, че в случая дори не е много сигурно от наблюдението на картите на пътищата в Г. налични в интернет, да се твърди със сигурност къде точно камиона е напуснал пътя и къде се е спрял и изгорял. С оглед на тези доказателства, според съда не може да се изиска и от вещото лице да дава категорични изводи, боравейки с доста оскъден доказателствен материал. С оглед на посоченото е изведен извод, че евентуална обективна причина, свързана с техническа неизправност не може категорично да се изключи като причина за настъпилото ПТП, както и, че не може да се изключи и субектива грешка или заспиване на водача, също така не може да се изключи и комбинация от тези причини. Прието е, че възражението за съпричиняване не може да се докаже по това дело, поради липса на достатъчно доказателства и на основание чл.154 ал.1 от ГПК работодателят следва да понесе негативните последици от лежащата върху него доказателствена тежест за направеното от него възражение, което според съда правилно е отхвърлено като недоказано от районния съд. Въззивният съд е приел за неоснователни възраженията на ответника „П. А. БГ” ЕООД, че размерът на неимуществени вреди е несправедлив и неправилно определен по чл.52 от ЗЗД, като съдът не се е съобразил с всичките критерии за определяне на неимуществените вреди, а се е съобразил само с някой от тези критерии. Посочил е, че РС Пловдив е приел, че предвид възрастта на пострадалия и близките отношения с ищцата, обезщетение в размер на 120 000 лева изцяло съответства на критериите по чл. 52 от ЗЗД и на претърпените от ищцата болки и страдания. Според въззивният съд размера на обезщетението е справедлив и съответства на болките и страданията на дъщерята на пострадалия. Освен критериите, посочени от РС Пловдив, съдът е приел, че размерът е съобразен и с факта, че по делото е доказано, че ищцата е студентка, която е разчитала за своята издръжка и на средства от работещият й баща. Личната им връзка е била много добра, по приетите свидетелски показания на свидетелите Г. и И.. Приел е, че от показанията на същите свидетели се установява и причинен стрес и депресия у пострадалата след смъртта на баща й, допълван и от необходимостта да дава биологичен материал за ДНК изследване на изгорялото му тяло. Поради това е формиран извод, че обезщетението за неимуществени вреди е справедливо. Прието е, че от така определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева следва да се приспадне платеното застрахователно обезщетение от застрахователя ЗАД „Алианц България“. За това обезщетение са събрани доказателства за пръв път пред въззивния съд, а именно извършен превод на 47 040 лева по сметка на защитника на ищцата М. Д. - адв.Ст.Д.. Посочено е, че плащането е по една щета, образувана по молби на трите законни наследнички на починалото лице, че защитникът на ищцата по делото адв.Д. е упълномощен от тях трите да получи това застрахователно обезщетение по тази една щета/. Приел е за установено от приложеното удостоверение за наследници, че наследниците по закон на починалия Д. Д. са три наследнички, които имат равни квоти в наследството, че частта на ищцата 1/3 част от тази общо платена сума е 15 680 лева. Съдът е приел, че с тази сума следва да се редуцира обезщетението от 120 000 лева и да се присъдят само 104 320 лева като обезщетение за ищцата. При тези изводи съдът е приел, че първоинстанционното решение следва да се отмени в частта над 104 320 лева до уважения размер от 120 000 лева като присъдено обезщетение за неимуществени вреди, а в другата част да се потвърди. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския окръжен в обжалваната част от ответника. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на решението в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. С решение № 60156/14.07.2021 г. по гр.дело № 3156/2020 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото / р. по гр.д. №2314/15 г. на трето г.о., р. по гр.д. №5961/15 г. на трето г.о. и др./ Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си / р. по т.д. №2124/16 г. на второ т.о., р. по т.д.№570/16 г. на второ т.о. и др./. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение в обжалваната част съдът е извършил преценка на събраните по делото доказателства, съответно на приетите за установени правно релевантни факти и е формирал решаващи правни изводи по предмета на спора. Обсъдени са и доводите на всяка от страните, което е намерило израз в мотивите на решението в обжалваната част. С оглед на посоченото съдът преценява, че соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос не е установено. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 33/01.04.2018 г. по гр.дело № 2292/2017 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдържанието на понятието груба небрежност при трудова злополука, поради липса на легална дефиниция, многократно е разяснявано в практиката. Възприето е разрешението, дадено с решение № 79 от 27.02.2012г. по в.г.д.№ 673/2011г. на ІV г.о. на ВКС, според което груба небрежност е налице, когато пострадалият е съзнавал, предвиждал неблагоприятните последици, но се е надявал, че няма да настъпят или че ще ги предотврати. Съдебният състав е посочил, че в практиката няма спор, че „не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка” /решения № 977 от 14.01.2010г. по в.г.д.№ 298/2009г. на ІV г.о., № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о./ Тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортно произшествие, при което е пострадал работникът или служителят, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ /решение № 18 от 8.02.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ІІІ г.о./ Водачите на моторни превозни средства са длъжни да знаят и да се съобразяват с правилата за движение, поради което винаги когато пострадалият /като водач на МПС/ създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, той съпричинява вредата. Конкретният принос при грубата небрежност се преценява във всеки случай, съобразно всички установени релевантни по съответното дело обстоятелства /решение от 27.02.2012г. по гр.д.№ 673/2011г. на ІV г.о/. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани решения от жалбоподателя на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С решението в обжалваната част са формирани решаващи правни изводи, че в случая не са установени факти, от които да се изведе извод пострадалият Д. Р. Д. да е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност по смисъла на чл.201,ал.2 КТ. Изводите на съда са различни от цитираната практика на ВКС, тъй като са формирани въз основа на различни факти, а не поради различно тълкуване на разпоредбата на чл.201,ал.2 ГПК. Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С т.II от ППВС № 4/1968 г. на ВС е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 186/01.02.2019 г. по гр.дело № 4922/2017 г. на ВКС, Върховният касационен съд, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета посочената задължителна практика на ВС и практиката на ВКС, според която размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Необходима е преценка на всички установено по делото обективни признаци - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване вредите на увреденото лице съобразно естеството и интензитета на претърпените болки и душевни страдания. В тази връзка въззивният съд е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да посочи в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не е разрешил правния въпрос в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и от практиката на ВКС. С въззивното решение в обжалваната част съдът е възприел изводите на Районен съд Пловдив, като е обсъдил и всички конкретно установени обстоятелства от значение за претърпените неимуществени вреди от ищцата. Взел е предвид възрастта на пострадалия, много близките отношения между пострадалия и ищцата, обстоятелството, че ищцата е студентка и е разчитала на подкрепата на своя баща, обстоятелството, че като последица от смъртта на своя баща ищцата е била стресирана и в депресия, отрицателните емоционални изживявания, свързани с необходимостта ищцата да дава биологичен материал за ДНК изследване на изгорялото тяло на нейния баща. С оглед на тази преценка и при съобразяване на разпоредбите на чл.52 ЗЗД въззивният съд е формирал извод, че справедлив размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищцата е сумата 120 000 лв. От тази сума съдът е приспаднал изплатеното застрахователно обезщетение на ищцата и е приел, че искът с правно основание чл.200 КТ следва да се уважи за сумата 104 320 лв. Всички посочени изводи на въззивния съд съответстват на посочената задължителна практика на ВС и на практиката на ВКС. С оглед на това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. С оглед изхода на делото на основание чл.78,ал.3 ГПК,вр.чл.81 ГПК в полза на ответницата по касационната жалба следва да се присъди сумата 3610 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение