Определение № 2326 от 26.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1614/2023 г.

ВКСII гражданско отделение26.07.2023 г.докладчик Гергана Никова

Диспозитив

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Определение № 634 от 17.01.2023 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 12990/2022 г. на СГС, г.о., ІІ „ж“ състав. ОТМЕНЯВА въззивно Определение № 634 от 17.01.2023 г., постановено по в.ч.гр.д.№ 12990/2022 г. на СГС, г.о., ІІ „ж“ състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ искането на К. Б. Г. за допускане на обезпечение на предявения от него иск с правно основание чл. 40, ал. 1 ЗУЕС чрез спиране на изпълнението на решенията, взети от Общото събрание на ЕС на сграда с административен адрес гр. София, бул. „Климент Охридски“ № 18, проведено на 01.10.2022 г. ОБЕЗСИЛВА обезпечителната заповед от 18.01.2023 г., издадена по в.ч.гр.д.№ 12990/2022 г. на СГС, г.о., ІІ „ж“ състав. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 10009 от 03.02.2023 г., подадена от Етажните собственици на сграда с административен адрес гр. София, бул. „Климент Охридски“ № 18, представлявани от О. А. в качеството му на председател на Управителния съвет на етажната собственост, чрез адвокат И. М. от САК, срещу въззивно Определение № 634 от 17.01.2023 г. по в.ч.гр.д.№ 12990/2022 г. на СГС, г.о., ІІ „ж“ състав, с което (след отменяване на Определение № 30363 от 10.11.2022 г. по гр.д.№ 57507/2022 г. на СРС, 40 състав) е допуснато обезпечение на искове по чл. 40 ЗУЕС с налагането на мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС – спиране на изпълнението на решенията, взети от общото събрание на ЕС, проведено на 01.10.2022 г. Ответникът по частната касационна жалба - К. Б. Г., е депозирал отговор по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК чрез адвокат Р. И. от САК. Поддържа, че отсъства основание за допускане на обжалването, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу съдебен акт, по отношение на който настоящият състав на съда преценява, че е процесуално допустимо да бъде обект на касационна проверка по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. По тази причина и на основание чл. 274, ал. 4 ГПК по правило не подлежат на касационна проверка и определенията, постановени в производства на дела по искове по чл. 40 ЗУЕС. В случая обаче атакуваното определение е постановено по реда на чл. 389 – чл. 396 ГПК – в резултат от сезирането с молба за обезпечаване на иска по чл. 40 ЗУЕС с налагането на мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС (спиране изпълнението на решенията на ЕС, чиято отмяна е поискана). С него исканото обезпечение е допуснато от въззивния съд, след отменяване отказа на първоинстанционния съд, поради което актът попада в приложното поле на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК. Съгласно тази норма, в случай че въззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред Върховния касационен съд, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК съставлява специално правило спрямо общата правна норма по чл. 274, ал. 4 ГПК и дерогира приложението на последната. Наред с това, чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК не препраща към чл. 280, ал. 3 ГПК, което мотивира настоящия състав да приеме, че въззивното определение, с което за първи път се допуска обезпечение, подлежи на касационно обжалване, независимо от това дали самото решение по иска, чието обезпечение е допуснато, би подлежало на касационно обжалване. Преценявайки наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав на съда намира следното: С изложението на основанията за допускане на обжалването касаторът е поставил въпроси в контекста на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, като се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съобразно последния текст, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивният акт се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност. Това основание е налице, когато при самия прочит на въззивния акт се констатират пороци по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в квалифицирана степен. В разглеждания случай мотивите на въззивното определение сочат на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От една страна е прието, че обезпечението се допуска ако искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства (чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК) или бъде представена гаранция в определен от съда размер (чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК). Същевременно са направени констатации, че искът се основава на твърдения за процедурни нарушения и липса на кворум, които не могат да бъдат проверени от текста на представените с исковата молба доказателства (нотариален акт, протокол от ОС на ЕС, присъствен лист). Изложеното сочи на отсъствие на предпоставките по чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК, но исканото обезпечение е допуснато, без от молителя да се изиска да представи гаранция. В този смисъл се констатира очевидно нарушение на чл. 391, ал. 1 ГПК, предвид което следва да бъде допуснато касационното обжалване на атакуваното определение. По съществото на частната касационна жалба ВКС намира следното: Съобразно разясненията на ТР № 5 от 24.06.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГК, мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС има за задача да защити легитимния интерес на молителя да не претърпи материалноправно незаконосъобразно принудително изпълнение или да не се приема за настъпило правното състояние, следващо от решението на общото събрание. Следователно налагането на тази обезпечителна мярка предполага искът по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС да е насочен срещу решения на ОС на ЕС, които създават подлежащи на принудително изпълнение задължения за етажните собственици или пораждат правна промяна, рефлектираща в правната сфера на етажните собственици. С предявената от К. Б. Г. искова молба по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС се иска отмяната на всички решения на ОС на ЕС, обективирани в Протокол от 01.10.2022 г. Съгласно представения с исковата молба Протокол, на проведеното на 01.10.2022 г. ОС на ЕС са извършени следните действия:

взето е решение всички решения на въпросното заседание да се вземат с обикновено мнозинство 50+1 гласа от присъстващите (114 физически и юридически лица с право на глас);

взето е решение, че „сградата трябва да бъде присъединена към Топлофикация“;

изслушани са представителите на две дружества, извършващи топлинно счетоводство и

е взето решение „за започване на разговори с фирма „Топлоконтрол“ за присъединяване на ЕС към топлофикация“ (по т. 1 от дневния ред); единодушно са взети решения

„управлението на ЕС да бъде предоставено на фирма“,

„таксата за поддръжка да се заплаща на обект“,

„да се предприемат действия за пускане на втори асансьор“, както и

е проведено изслушване на три фирми, предоставящи услуги по поддръжка на сградата с проведено гласуване, без да е оформен текст на взето решение (по т. 2); по т. 3 от дневния ред е отбелязано постъпило предложение за изискване на информация от GP груп и Електро холдинг, като не е вземано решение. Първото от посочените решения има последици само в рамките на проведеното на 01.10.2022 г. ОС на ЕС, като от него не произтичат задължения за ищеца. Преценката за неговата законосъобразност е дължима от съда, разглеждащ спора по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС като предпоставка за квалифицирането на последващо взетите на 01.10.2022 г. решения от ОС като законосъобразни или противоречащи на закона, но само по себе си не съставлява основание за допускане на обезпечение по реда на чл. 40, ал. 3 ЗУЕС. Ето защо в тази й част молбата по чл. 389 ГПК се явява неоснователна. Видно от съдържанието на представения също с исковата молба Протокол от ОС на ЕС от 31.08.2022 г., на това заседание е взето решение за присъединяване на сградата към ТЕЦ (т. 4). Ищецът не твърди и не е ангажирал доказателства това решение да е било атакувано по реда на чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, предвид което не е налице основание да се приеме, че то не е породило своите последици. В този смисъл последващо гласуваното на 01.10.2022 г. решение „че сградата трябва да бъде присъединена към Топлофикация“ не внася никаква правна промяна и също не съставлява предпоставка за допускане на обезпечение по реда на чл. 40, ал. 3 ЗУЕС. Решенията, означени по-горе под №№ 4, 5, 6 и 7 също не съставляват източници на ново правно положение. Те имат принципен, декларативен характер, като първото от тях се свежда до поставянето на началото на водене на преговори с фирма „Топлоконтрол“. Решението под №

представлява декларация на разбирането на подкрепилите го, че управлението на ЕС следва да бъде предоставено на фирма, като, разгледано във връзка с отсъствието на формулирано решение за избора на конкретна фирма (независимо от проведеното гласуване след изслушването на трите фирми), не е налице основание да бъде третирано като източник на задължения за етажните собственици. Същото е относимо и към решението под №

– не е посочено кой и какви действия следва да предприеме, респ. – какви разноски могат да възникнат и как да бъдат разпределение те между етажните собственици. Решението под №

е относимо към задължението, произтичащо от разпоредбата на чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС, но също не обективира какви разноски и в какви размери следва да бъдат понесени от собствениците на отделните самостоятелни обекти; в този смисъл то не е годно да доведе до провеждането на принудително изпълнение, включително по отношение на ищеца. Ето защо по отношение и на тези решения отсъства обезпечителна нужда и искането за постановяване на мярката по чл. 40, ал. 3 ЗУЕС се явява неоснователно. Изложеното обосновава краен извод, че искането по чл. 389 ГПК е неоснователно в неговата цялост. Въззивното определение, с което е прието противното, се явява неправилно и като такова следва да бъде отменено. Встъпвайки в правомощията по чл. 278, ал. 2, изр. 1 ГПК, настоящият състав следва да постанови отхвърляне на разгледаното искане и обезсилване на издадената обезпечителна заповед.

Диспозитив

Мотиви

Цитирани разпоредби