Определение № 3003 от 11.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 632/2025 г.

Обжалвано е решение № 1340/16.11.2024 г. по гр.д. № 1697/2024 г., с което Окръжен съд – Пловдив, потвърждавайки решение № 148/29.04.2024 г. по гр.д. № 372/2023 г. на Районен съд – Карлово, също е уважил изцяло исковете по чл. 200 КТ, предявени от М. Ц. С. срещу Детска градина „Слънчево детство“, [населено място], за вреди от трудова злополука от 18.01.2022 г., както следва: · за сумата 15 000 лв. – обезщетение на неимуществените вреди; · за сумата 1 758.89 лв. – обезщетение за имуществените вреди, изразени в разлика между възнаграждението и обезщетението от общественото осигуряване, както и разходи по лечението, и · за сумата 851.00 лв. – обезщетение за имуществените вреди, изразени в неполучено диференцирано заплащане за 2022 г., ведно със законната лихва от 24.02.2023 г. до окончателното плащане Решението се обжалва от Детска градина „Слънчево детство“ с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси, свързани с първия иск: 1. За приложението на обществения критерий за справедливост в смисъла по чл. 52 ЗЗД, който се прилага и при отговорността по чл. 200 КТ? 2. Кои са признаците на грубата небрежност като основание за намаляване отговорността на работодателя за вредите от трудова злополука (чл. 201, ал. 2 КТ, в приложимата първоначална редакция на текста)? и 3. Следва ли работодателят да доказва, че служителят е пренебрегнал технологичните правила за безопасност, когато злополуката е настъпила при липсата на елементарно внимание и старание от работника/служителя при придвижване на работното място? Касаторът счита въпросите обуславящи решението – общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, и твърди, че въззивният съд ги е решил в противоречие с практиката на ВКС по чл. 200 и чл. 201, ал. 2 КТ. По същество се оплаква, че решението е неправилно. Претендира разноски. Ответникът по касация М. С. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. Касационната жалба отчасти е с недопустим предмет и настоящият състав е длъжен да я остави без разглеждане в недопустимите й части. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решения по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лв. Под 5 000 лв. е цената на двете обезщетения по чл. 200 КТ за имуществени вреди от трудовата злополука от 18.01.2022 г., пресъдени с въззивното решение. В допустимата част – по изцяло уважения иск за неимуществените вреди, касационната жалба е при всички предпоставки за нейната редовност и допустимост, но настоящият състав не намира повдигнатите въпроси да имат претендираното значение. Съображения: Въззивният съд е намерил, че пренесеният пред него спор не е за това дали трудовата злополука от 18.01.2022 г., настъпила с ищцата при изпълнение на работата й на длъжността „старши учител детска градина“, ангажира отговорността на ответника по чл. 200 КТ, а спорът пред него се концентрира в два центъра. Първия, има ли съпричиняване на вредоносния резултат поради допусната „груба небрежност“ от пострадалата (чл. 201, ал. 2 КТ, приложимата първоначална редакция на текста). Втория, дължи ли ответника обезщетение за неполученото от ищцата диференцирано заплащане за 2022 г. Налагат се два извода. Първо, след като в решението е прието, че оплакванията в жалбата не се отнасят до релевантните обстоятелства, при които първата инстанция е определила обезщетението за неимуществени вреди по справедливост в пълния предявен размер на този иск, нито за дължимите мотиви (такива каквито са разясненията в ППлВС № 4/1968 г.), нито касаторът повдига въпрос за приложението на чл. 236, изр. 2 ГПК, т.е. със задължението на въззивния съд да разгледа спора според оплакванията в жалбата, първият повдигнат от него въпрос не обуславя въззивното решение. Второ, допустимият предмет на касационната жалба – по иска за неимуществени вреди, концентрира следващото изложение само върху мотивите, при които (и) въззивният съд е намерил възражението по чл. 201, ал. 2 КТ за неоснователно. Съдът е приел, че трудовата злополука от 18.01.2022 г. е настъпила, докато ищцата е била на работа първа смяна. Около 09:00 ч. тя се е подхлъзнала на пода в помещението, където е полагала грижи за децата от групата „Слънчо“ на детската градина, спънала се е в килима и е паднала на земята. Счупила е горния край на лакътната кост на лявата си ръка. Причинената травма е закрита фрактура монтеже син, типус II – бадо. Към момента на трудовата злополука подът в помещението е бил чист. По него е нямало разлети течности, които да го правят хлъзгав, нито разхвърляни предмети. Килимът е бил подреден. По пода или килима не са стърчали ръбове. Нямало е дупки или неравности. Осветлението в помещението е било в отлично състояние. Така единствената възможна причина за настъпилото травматично увреждане е недостатъчното внимание, с което ищцата се е придвижвала в помещението. Въззивният съд е приел, че в обосноваване на възражението ответникът е твърдял, че в нарушение по чл. 33 и чл. 34 ЗЗБУТ – разпоредби, които е възпроизвел със заповед № РД-09-95/15.10.2021 г., с която ищцата е била запозната, работодателят е установил следващото от закона задължение всички негови служители на работното си място да се грижат за здравето и безопасността си. Въззивният съд е квалифицирал невниманието на ищцата като небрежност, която обаче не е проява на „грубата небрежност“ в смисъла по чл. 201, ал. 2 КТ, изяснен с практиката на Върховния касационен съд. Намерил е, че в практиката и в теорията се приема, че работникът/служителят допуска груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушение на задължението при изпълнение на работата да положи грижата, която би следвало да се очаква и от най-небрежния в съответната обстановка. При установените факти и при конкретните твърдения, с които възражението е било обосновано, въззивният съд е отрекъл възможността да квалифицира подхлъзването на ищцата и спъването й в килима по невнимание като груба небрежност в смисъла но чл. 201, ал. 2 КТ. Потвърдил е първоинстанционното решение, с което обезщетението за неимуществени вреди от трудовата злополука е определено по справедливост в размера от 15 000 лв. и този иск е бил уважен в пълния предявен размер за тази сума. При тези мотиви на въззивния съд само вторият въпрос, повдигнат от касатора, обуславя обжалваното решение, но начинът, по който съдът му е отговорил не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд по прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ. В нея се приема, че извод за съпричиняване поради груба небрежност от страна на работника не може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата грижа при изпълнение на работата, такава каквато и най-небрежният би положил в съответната обстановка. В този смисъл са например решение № 719/10.11.2009 г. по гр.д. № 2898/2008 г. І-во ГО, Решение № 60/05.03.2014 г. по гр.д. № 5074/2013 г. ІV-то ГО, р ешение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. ІV-то ГО; р ешение № 79/27.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. ІV-то ГО, р ешение № 94/29.05.2019 г. по гр.д. № 2649/2018 г. IV-то ГО и много други. Макар по въпросът да е налице общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК, изключена е допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Третият въпрос не обуславя решението; първо, поради това, че въззивният съд не е решавал спора при неблагоприятни последици на доказателствената тежест; второ, поради това, че работодателят не е твърдял различен механизъм на трудовата злополука от възприетия в решението. По въпроса е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, направени от ответника по касация/от ищеца пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът