Определение № 3210 от 02.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 742/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ответника Национална здравноосигурителна каса срещу решение № 758 от 11.12.2023 г. по т.д. № 549/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 179/18.03.2024 г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 531/21.04.2023 г. по т.д. 1625/2022 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на МБАЛ „Света София“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗО сумата 292 677,60 лв. - цена на извършена болнична медицинска помощ по договор № 22-2441/22.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, изменен и допълнен с допълнително споразумение № 7/22.02.2019 г. за периода м. 03 - м. 08 2019 г. и м.12.2019 г., и сумата 2 440 лв. - цена на извършени амбулаторни процедури по договор за извършване на амбулаторни процедури № 22-6974, сключен м.05.2018 г. за периода м.04.2019 г. - м.05.2019 г., и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 69 585,96 лв. - лихва за забава върху главниците в размер на 257 196,60 лв. за периода 01.01.2020 г. - 31.08.2022 г., и сумата 6 404,42 лв. - лихва за забава за периода 01.01.2021 г. - 31.08.2022 г. върху главницата от 37 921 лв., и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разгледа спора и да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба доводи и възражения. В частност сочи, че не е обсъдено възражението, че е установен ред за изплащане по изключение на надлимитни дейности, който в случая не е спазен. Оспорва правните изводи на въззивния съд като противни на императивните норми на ЗЗО и Конституцията на Република България, като поддържа, че нормативната уредба го задължава да заплаща само договорения вид и обем дейности по лечение, уговорени със съответното лечебно заведение, а не всички дейности, включени в „основния пакет от здравни дейности“. Изтъква, че законодателят е предвидил резерв в бюджета на НЗОК, но последните средства могат да бъдат разходвани само за заплащане на непредвидени и неотложни дейности, каквито не са процесните по планови хоспитализации. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички заявени във въззивната жалба възражения на въззивника?

2. Следва ли въззивният съд да се съобрази безусловно с решение на Конституционния съд, с което е прието, че правата на гражданите по чл. 52 КРБ не са неограничени?

3. Какъв е характерът на процесните договори за осъществяване и заплащане на медицинска дейност, сключени между изпълнителите на болнична медицинска помощ и НЗОК?

4. Нарушават ли се правата на здравноосигурените лица, регламентирани в ЗЗО, от клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение – изпълнител на болнична медицинска помощ, с които клаузи се ограничава заплащането от НЗОК на отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в приложение 2 към договорите стойности?

5. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?

6. Неограничено ли е правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК по чл. 35, ал. 1 ЗЗО, при разходване на лимитирани бюджетни средства?

7. Законосъобразно ли е използването на резерва на НЗОК, средствата от който следва да се разходват за заплащане на непредвидени и неотложни разходи, в случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства, при обезпечено плащане по сключените индивидуални договори в съответствие със ЗБНЗОК за съответната година и за определен обем?

Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и цитирани решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По втория въпрос поддържа произнасяне на съда в противоречие с решение № 2 от 22.02.2007 г. по к.д. 12/2006 г. на Конституционен съд на Република България и моли да бъде допуснато касационно обжалване по въпроса на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По въпроси от трети до пети моли касационно обжалване да бъде допуснато при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Излага, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК, във връзка с което свое искане поставя въпроси шести и седми.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, МБАЛ „Света София“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е недопустима в частта, с която е насочена срещу решение № 758 от 11.12.2023 г. по т.д. № 549/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, поправено с решение № 179/18.03.2024 г. по същото дело, в частта, с която е потвърдено решение № 531/21.04.2023 г. по т.д. 1625/2022 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която Национална здравноосигурителна каса е осъдена да заплати на МБАЛ „Света София“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗО сумата 2 440 лв. - цена на извършени амбулаторни процедури по договор за извършване на амбулаторни процедури № 22-6974, сключен м.05.2018 г., за периода м.04.2019 г. - м.05.2019 г.,

Предвид нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване съдебните решения по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела, и до 5 000 лв. за граждански дела.

Предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция с решението в гореочертаната част е иск с цена под 5 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази му част – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а подадената от Национална здравноосигурителна каса касационна жалба срещу решението в тази му част, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 22.05.2018 г. между МБАЛ „Света София“ ЕООД в качеството на изпълнител от една страна и от друга страна НЗОК (представлявана от директора на СЗОК) в качеството на възложител на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО и в съответствие с Националния рамков договор (НРД) за медицинските дейности между НЗОК и Българския лекарски съюз за 2018 г., е сключен индивидуален договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки № 22-2441/22.05.2018 г., изменен и допълнен с допълнително споразумение № 7/22.02.2019 г., по силата на който (чл. 1, ал. 1) ищецът-изпълнител приема да изпълнява болнична помощ на здравноосигурени лица по § 2, ал. 1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2018 г. и по § 2, ал. 1 от Закона за бюджета на НЗОК за 2019 г. и на лица по § 9, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2018 г. и § 8, ал. 1 от ЗБНЗОК за 2019 г. по клинични пътеки от приложение № 9 към чл. 1 от Наредба № 3/2018 г. за определяне на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и посочени в приложение № 17а „Клинични пътеки“ към НРД 2018 и приложение № 176 „Клинични пътеки № 51, 120 и 206“ към НРД 2018, като в чл. 1, ал. 1 от договора конкретно са посочени клиничните пътеки, по които ще се извършва болничната дейност, а от своя страна ответникът-възложител се е задължил (чл. 1, ал. 2) да заплаща дейностите съгласно глава деветнадесета от НРД 2018. Счел е, че по силата на чл. 46 от договора ответникът дължи заплащане на договорената и извършена дейност по клинични пътеки до 25 число на месеца, следващ отчетния, с изключение на хипотезите по чл. 46, т. 1, т. 2 и т. 3, като предвид разпоредбата на чл. 41, ал. 1 от договора при забава в плащането възложителят дължи на изпълнителя обезщетение за забава в размер на законната лихва. Посочил е, че за извършената болнична дейност по процесния договор ежемесечно ищцовото дружество издава на ответника фактури, придружени със спецификация за болнична медицинска помощ, в която за съответния период са описани извършените дейности по клинични пътеки по видове и цени, определени по реда на чл. 55д ЗЗО. Отчел е, че неразделна част от договора е приложение № 2, именувано „Стойности и обеми на дейностите в БМП и стойности на медицинските изделия в БМП и лекарствените продукти за лечение на злокачествени заболявания в условията на БМП“, в което са определени стойностите на медицинските услуги.

Приел е, че страните не спорят, че през процесните месеци - м. 03 - м. 08.2019 г. и м.12.2019 г., ищецът е извършил лечебна дейност по договора в полза на здравноосигурени пациенти, която попада в обхвата на уговорените с договора видове, но надхвърля определените в договора месечни лимити, на обща стойност 295 117,60 лв., за която са издавани фактури със спецификация към същите, които са представени за плащане на ответника.

Подчертал е, че спорът е правен и се свежда до това дали възложителят дължи заплащане на лечебното заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, на реално извършените и отчетени от него на основание индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО дейности, които са в обхвата на тази помощ, в случаите когато стойността е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка.

Посочил е, че основното възражение на ответника, че не дължи заплащане на извършената от ищеца медицинска дейност над договорените лимити, не кореспондира с поетото от държавата задължение за гарантиране уреденото с чл. 52 КРБ и ЗЗО основно право на гражданите на здравно осигуряване, както и реда на неговото финансиране, чрез гарантиран посредством задължителното здравно осигуряване свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса (чл. 4, ал. 1 ЗЗО), с конкретизирани в чл. 35, т. 1 от същия закон обем и обхват на правата на здравноосигурените лица, а именно - да получават медицинска помощ в обхват на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, да избират лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК, и на спешна помощ, там където попаднат. Добавил е, че при изпълнение на задължението си по чл. 52, ал. 3 КРБ за осъществяване закрила на гражданите като публично благо и цел на националната здравна политика държавата разполага с публичен ресурс, който е гарантиран, но ограничен в рамките на бюджета на НЗОК, осигуряващ присъщия за задължителното здравно осигуряване пакет от здравни дейности, определен на база годишната стойност на разходите за видовете медицинска помощ (чл. 22 ЗЗО), като за непредвидени и неотложни разходи задължително се предвижда резерв, от който се плащат и разходи в случай на значителни отклонения от равномерно разходване на средствата за здравноосигурителни плащания (чл. 25 ЗЗО и чл. 26, ал. 2 ЗЗО). Отчел е, че бюджетът на НЗОК е законово регламентиран като задължителен финансов способ и принцип на финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, заплащане чрез системата на задължителното осигуряване. Изтъкнал е, че здравноосигурените лица не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на цени и обеми на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО, и имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК (чл. 4, ал. 1 ЗЗО и чл. 35, т. 1 ЗЗО), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет (чл. 45, ал. 1 ЗЗО) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигурените лица. Подчертал е, че в случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Счел е, че здравноосигурените лица, на които е престирана медицинска помощ над стойностите по приложение № 2 за съответния месец, биха я получили през същия месец при избор на друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита на хоспитализация, или в по-късен момент през същата година при включването неоснователно в листата на чакащите, като във всеки от тези случаи се дължи плащане от бюджета на НЗОК за предоставената медицинска помощ, доколкото извършените дейности са в обхвата на гарантирания пакет здравни дейности, като НЗОК има възможност да приеме решение за изменение и корекция на определените прогнозни бюджетни средства на съответните РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗО. Обобщил е, че предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената месечна или тримесечна бюджетна рамка за съответната година не може да бъде определено като неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и РЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне заплащането на извършената дейност. Обосновал е изводите си и с трайната и последователна практика на ВКС по цитираните в съдебния акт решения, която е посочил, че изцяло споделя, вкл. и че уговорените клаузи в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ между НЗОК и изпълнител на медицински дейности, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми - чл. 4, ал. 1 ЗЗО, чл. 55, ал. 3, т. 2, 5 и 6 ЗЗО, чл. 35, т. 1, вр. чл. 26, ал. 2 ЗЗО и чл. 25 ЗЗО.

По тези доводи е прел клаузата на чл. 41а от процесния договор за предоставяне на болнична помощ, съгласно която не се заплаща болнична помощ в нарушение на договорените обеми и лимити, за нищожна и счел, че извършената медицинска дейност подлежи на заплащане от възложителя, при установени по делото извършени от изпълнителя дейности в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет здравни дейности.

Приел е за неоснователно възражението на ответника за изтекла тригодишната погасителна давност по чл. 111, ал. 1, б. „в“ ЗЗД по отношение на претендираните вземания с доводи, че вземанията на болницата за извършената надлимитна болнична дейност не отговарят на дефиницията на периодични по смисъла на даденото задължително тълкуване с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тъл. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нямат повтарящ се характер, и не се погасяват с изтичане на кратката погасителна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а с петгодишна давност, която броима от изискуемостта на вземанията, не е изтекла до датата на подаване на исковата молба - 01.09.2022 г.

По тези мотиви е счел предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 59 ЗЗО за основателен за сумата от 292 677,60 лв. С оглед установената забава в плащанията е приел за основателни и исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 69 585,96 лв. - лихва за забава върху главниците в размер 257 196,60 лв. за периода 01.01.2020 г. - 31.08.2022 г., и за сумата 6 404,42 лв. - лихва за забава за периода 01.01.2021 г. - 31.08.2022 г. върху главницата от 37 921 лв., и потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени за тези суми.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи процесуален въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите по депозираната въззивна жалба, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последната обстоятелства досежно съществуването на претендираните от ищеца права. Обсъдил е клаузите на процесния договор, включително е обосновал подробно изводите си защо въведените с него ограничения за сума, която ще бъде заплатена по месеци, предвид противоречието им на норми от императивен порядък, не обвързват страните, на което е основал крайният си извод, че ответникът дължи плащане на всяка изпълнена по договора от ищеца дейност, без да е необходимо последната да е в рамките на договорения лимит или да бъдат спазени установените с договора процедури за изплащане по изключение на надлимитни дейности.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Поставените от касатора втори, трети и пети въпроси са теоретични, не е обяснено значението им за правилното решаване на правния спор и не са обсъждани от въззивния съд, поради което не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи и по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Релевираните четвърти, шести и седми въпроси са относими към обобщения и решаващ извод на въззивния съд по релевантния за правилното решаване на делото правен въпрос - дали в качеството на възложител по сключен на основание чл. 59 ЗЗО договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки НЗОК може да откаже да заплати на лечебното заведение - изпълнител по договора, стойността на извършени медицински дейности в полза на здравноосигурени лица, на които е признато право на достъп до медицинска помощ, по съображения, че е надвишен предвиденият в договора лимит на обема и стойността на закупените за конкретен период дейности.

Отговор на така поставения въпрос е даден в практиката на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 50019/26.06.2024 г. по т.д. 938/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 154/04.03.2021г. по т.д.№2530/2019г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, решение № 47/19.04.2022г. по т.д.№418/21г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 36/15.08.2022г. по т.д.№2521/20 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО. Според възприетото в тях, основна цел на сключваните между НЗОК и изпълнителите на медицинска помощ / отделни болници/ типови договори по чл. 59 ЗЗО е да задоволят обществения интерес – осигуряване здравето и лечението на здравноосигурените лица или лица, за които е предвидена възможност за лекуването им по реда за лечение на здравноосигурените лица; уговорената в индивидуалния договор с изпълнителя на медицинска помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, която е в рамките на лимитираните в приложение № 2 стойности, няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига помощта да е в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности; в случай, че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и от свободен избор на изпълнител поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети; предвидените в договорите между НЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишение на месечния лимит; уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в приложение № 2 и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец в приложение № 2, са нищожни на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО / чл. 4, ал.1; чл. 55, ал. 3 т. 2; чл. 35, ал.1 т. 1 - т. 3; чл. 25 и чл. 26, ал. 2/; на изпълнителя на болнична медицинска помощ се дължи от НЗОК заплащане на стойността на възложената му с договора болнична медицинска помощ по клинични пътеки, когато дейността е осъществена съобразно предвиденото в договора и в изпълнение на възложеното, включително когато тази дейност надхвърля предварително заложените в приложение № 2 лимити. Практиката е установена съобразно действащата законодателна уредба на отношенията между НЗОК и изпълнителите на болнична помощ към момента на сключване на договора между страните през 2018 г. и е приложима и към спорното по делото правоотношение. Разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, въведена с изменението на ЗЗО, обн. в ДВ бр.102/2018 г., която предвижда, че НЗОК не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска помощ „в нарушение на посочените в техните договори по чл. 59, ал. 1 обеми и стойности“, е обявена за противоконституционно с решение № 6/11.04.2024 г. по к.д. 15/2023 г. на Конституционния съд на Република България, поради което нормата не следва да бъде прилагана, в който смисъл е и практиката по решение № 50019/26.06.2024 г. по т.д. 938/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

Наличието на актуална и непротиворечива съдебна практика изключва допускането на касационно обжалване по въпросите при сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съдебната практика е съобразена от въззивния съд.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на НЗОК в допустимата ѝ част.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва извършването на разноски за представляването му от адвокат за сумата 20 640 лв., която ще му бъде присъдена с настоящия съдебен акт.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение