Определение № 433 от 12.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1750/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, представлявана от гл.юрк.Ц. Й., срещу решение № 260042 от 05.04.2021г. по в.гр.д. № 46/2021г. на Търговищки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260001 от 13.01.2021г. по гр.д. № 407/2020г. на Търговищки районен съд, 6 състав, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД следните суми: 24 528 лева - доплащане на стойността на предоставена болнична медицинска дейност на здравно осигурени лица по клинични пътеки за периода месец януари 2019г. – месец април 2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.03.2020г. до окончателното й изплащане; 2 448,72 лева -обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД за периода от 26 – то число на съответния месец, следващ отчетния до датата на предявяване на иска – 19.03.2020г.; 2 797,93 лева – направените пред първоинстанционния съд разноски, както и 1 300 лева – разноски за въззивното производство.

Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага подробни съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че следва да бъдат заплатени на изпълнителя на болничната медицинска помощ неуговорени в приложение № 2 към индивидуалния договор по чл.59, ал.1 ЗЗО и допълнителните споразумения стойности. Счита за неправилен и извода на съда, че договорно въведените лимити относно обемите на заплащане на болнична помощ са нищожни, поради несъответствието им със законовата регулаторна рамка. Поддържа, че по делото не е установен факта на изпадане в забава по смисъла на чл.84 ЗЗД, тъй като договорът и законодателната уредба не въвеждат срокове за заплащане на надлимитната дейност.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Може ли да бъде прогласена нищожност на част от клаузи от договора между страните по облигационно правоотношение, без по делото да са установени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които се правят изводи за нарушение на императивни правни норми, нищожност на част от сделката и липса на правното й действие?

2. Нищожни ли са поради противоречие със закона клаузите от договора и допълнителните споразумения /приложенията/ към договора, уреждащи конкретни параметри за изработка на медицинска дейност и последващото й закупуване от НЗОК, при липса на изрично дефинирано от страните по облигационното отношение нормативно основание /в случая решение на Надзорен съвет на НЗОК/ за сключване на анексите? Налице ли е порок във волята на страните в тази хипотеза?

3. Може ли да е налице частична недействителност на клаузи, които не засягат същественото съдържание на един договор, когато липсват императивни правни норми, които да ги заместят?

4. Може ли съдът служебно да признае порок на сделката и прогласи нищожност на клаузи от договора между страните, когато не е надлежно сезиран с иск за прогласяване на нищожност от страна на ищеца по делото?

5. Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във връзка и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?

6. Дължи ли се на изпълнителя на болнична медицинска помощ заплащане на отчетени от него дейности, в случаите когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности и надхвърля определената за съответното болнично заведение бюджетна рамка?

Касаторът поддържа, че първи, втори, трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 171 от 08.08.2014г. по гр.д. № 4175/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 33 от 02.07.2015г. по гр.д. № 3909/2014г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 202 от 27.07.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 10 от 08.01.2018г. по в.т.д. № 555/2017г. на Варненски апелативен съд. По отношение на пети и шести въпроси твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въпросите са разрешавани противоречиво от районни, окръжни и апелативни съдилища, както и по тях липсва създадена константна практика на ВКС.

Касаторът поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБългария, като сочи, че правните изводи на въззивния съд противоречат в цялост на решение № 2 от 22.02.2007г. по к.д. № 12/2006г. на Конституционния съд на РБългария относно съдържанието на разпоредбата на чл.35 ЗЗО.

Касаторът твърди още, че е налице и произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и е решаван различно от съдилищата, като сочи практика в противоположния смисъл, обективирана в решение № 319 от 04.02.2020г. по в.т.д. № 4719/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 1719 от 08.07.2019г. по т.д. № 5144/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 2927 от 12.12.2018г. по т.д. № 3684/2018г. на Софийски апелативен съд, решение № 10 от 08.01.2018г. по в.т.д. № 555/2017г. на Варненски апелативен съд и решение по т.д. № 346/2019г. на Варненски окръжен съд.

Касаторът излага и твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност и явна необоснованост на въззивното решение.

Ответникът по касация „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД не изразява становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 250181/22.05.2018г. и анекси към същия ответникът Национална здравноосигурителна каса е възложила на ищеца „Многопрофилна болница за активно лечение – Попово“ ЕООД оказването на болнична помощ по ЗЗОЛ, здравноосигурени лица по § 2, ал.1 и лицата по § 9, ал.1 ЗБНЗОК/2018г. по клинични пътеки от приложение № 9 на Наредба № 3/2018г. за определяне на основния пакет от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, срещу заплащане, съобразно чл.3, ал.1, т.3, в обеми и цени по чл.19 от договора и до 25 – то число на следващия отчета месец /чл.46 от договора/.

Въз основа на заключението на съдебната комплексна счетоводно – медицинска експертиза, решаващият съдебен състав е приел за установено, че посочените медицински дейности в процесните периоди са извършени в съответствие с диагностично – лечебния алгоритъм за съответната клинична пътека, при съобразяване на медицинските стандарти и отговарят на изискванията за заплащане от НЗОК, както и че са отчетени в съответствие с договора и утвърдените от НЗОК ежедневни и месечни електронни отчети, като за периода месец януари – месец април 2019г. дейността по КП е на стойност 938 529 лева, платена до размера на 883 032 лева, а за разликата от 24 528 лева до пълния размер за дейностите не е заплатена, поради надвишаване на лимита, при следваща се мораторна лихва от 2 448,72 лева.

По спорния въпрос относно дължимостта на надлимитната сума въззивният съд, след като е обсъдил чл.52 от Конституцията на РБългария, както и тълкуването, дадено от Конституционния съд в решение № 32/1998г. по к.д. № 29/1998г., решение № 2 от 22.02.2007г. по к.д. № 12/2006г. и решение № 3 от 08.03.2016г. по к.д. № 6/2015г., е достигнал до извод, че договорните клаузи, предвиждащи лимити на разходите за реализацията на законоустановените здравни пакети са нищожни, тъй като са в пряко нарушение на чл.6 от Конституцията на РБългария, респ. на чл.4, ал.1-2 и чл.5, т.5 ЗЗО, поради това, че ограничават правата и поставят в риск живота и здравето на пациенти, потърсили медицинска помощ след разходване на определените за месеца средства. Изложил е съображения, че тези клаузи не пораждат целените с тях правни последици, като същевременно не препятстват и не опорочават останалата част от договора – чл.26, ал.3 ЗЗД. Въз основа на това въззивният съд е приел, че изпълнителят на медицинската дейност има право да получи заплащане на извършената в съответствие с КП болнична помощ за месец януари – месец април 2019г., а възложителят е задължен да заплати пълната стойност на договорената, реално извършена и отчетена болнична медицинска дейност. Този извод решаващият съдебен състав е аргументирал и с приетото в решение № 161 от 16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., че уговорените в индивидуалния договор клаузи, с които не се разрешава на изпълнителя да отчита дейности, лекарствени продукти и медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, са нищожни като противоречащи на императивни правни норми.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият материалноправен въпрос, макар и формулиран общо и неясно, е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за липса на конкретни факти и обстоятелства, обуславящи извод за нарушение на императивни правни норми. Противно на това твърдение, въззивният съд е достигнал до извод, че договорните клаузи, предвиждащи лимити на разходите за реализацията на законоустановените здравни пакети са нищожни като противоречащи на императивната нормативна уредба: на чл.6 от Конституцията на РБългария, чл.4, ал.1-2 и чл.5, т.5 ЗЗО. Поради това този въпрос няма характера на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

Вторият материалноправен въпрос също не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не съответства на мотивите на обжалваното решение. Изводът за нищожност на клаузи от сключения между страните договор не е обоснован със съображения, свързани с наличието или не на решение на Надзорния съвет на НЗОК, а с противоречието на клаузите с императивни правни норми на ЗЗО.

По третия материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. В цитираното от касатора решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че и при липса на императивни правни норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи, частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при условие, че недействителните клаузи не се отразяват на действието на валидната част на сделката, т.е. да не са съществени, и че тази валидна част може да породи присъщите й правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства може да се предположи, че сделката би била сключена от страните и без недействителните й части. Поради това по формулирания от касатора въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

По отношение на четвъртия процесуалноправен въпрос също не е осъществено поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Нищожността на клауза от сключен договор може да бъде предявена както с иск, така и с възражение от ответника, когато е предявен иск за реално изпълнение на този договор. Когато ищецът претендира изпълнение на задължение, произтичащо от договор, което ответникът отказва, позовавайки се на клауза от договора, ищецът може да релевира нищожността на тази клауза с реплика, направена в исковата молба или в допълнителната искова молба след отговора на ответника. В този смисъл е цитираното от касатора решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. От друга страна, съгласно ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е признал за нищожни клаузи от сключения между страните договор, въпреки липсата на предявен иск за прогласяване на нищожността им, произнасяйки се по наведените в исковата молба твърдения за дължимост на претендираните суми поради липсата на законово основание за въвеждането на месечни лимити.

Петият и шестият материалноправни въпроси са релевантни, но по отношение на тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По правните проблеми дали съществува задължение за НЗОК да заплаща извършени надлимитни дейности и действителни ли са уговорките в индивидуалните договори между НЗОК и изпълнителите на болнична медицинска помощ, с които плащането от НЗОК се ограничава до определени стойности, е даден отговор с решение № 169 от 16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на ВКС, ТК, II т.о. Прието е, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, но няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Посочено е, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО. В същото време те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК /чл.4, ал.1 и чл.35, т.1 ЗЗО/, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет /чл.45, ал.1 ЗЗО/ на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет от болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договора между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 ЗЗО при пререшаване на месечния лимит. Уговорените в индивидуалния договор за оказване на болнична помощ договор между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансово – отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответните за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, когато сумите по фактурите и спецификациите надвишават стойностите за съответния месец по Приложение № 2, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД като противоречащи на императивни правни норми в ЗЗО. Същото разрешение е възприето и в решение № 141 от 21.09.2021г. по т.д. № 2586/2019г. на ВКС, ТК, I т.о. Въззивният съд е разрешил поставените въпроси в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не може да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне от въззивния съд в противоречие на решение на Конституционния съд на РБългария, тъй като касаторът не е формулирал процесуалноправния или материалноправния въпрос, по който твърди, че е налице такова противоречие. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.

По същите съображения, доколкото не е формулиран конкретен правен въпрос, е неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване поради наличието на противоположна съдебна практика по сходни казуси.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение