Определение № 635 от 21.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1474/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационни жалби на „Тракия Билд“ЕООД и Д. Т. Т. срещу решение № 419/06.11.2019г., постановено по в.гр.д. 482/19г. на Хасковски окръжен съд, с което на основание чл. 200 КТ във връзка с чл. 201, ал.1 КТ е осъден работодателят да плати на работника обезщетение за причинени неимуществени и имуществени вреди (пропуснати ползи за периода от 27.11.2015г. до 26.10.2017г.), съответно в размер на 50000лв. и 3662,88лв., заедно със законната лихва от 09.05.2015г. до окончателното плащане, които са били причинени от трудова злополука, настъпила на 09.05.2015г., довела до ампутация на долен десен крайник на ниво дясно бедро. За да постанови това решение, въззивният съд е разрешил следния правен спор между страните, произтичащ от твърдения на ищеца Д. Т., че на 09.05.2015г. е извозвал бетон с товарен автомобил „Ивеко“, но при извършване на последния курс е установил, че има проблем със спирачната система на автомобила, спрял е при включен двигател и е слязъл от автомобила, започнал е да го оглежда и е отишъл да разговаря с колегата си З. Б., но автомобилът потеглил на собствен ход, а ищецът го догонил и се опитал да се качи в кабината, за да го спре, но при стъпването на първото стъпало десният му крак е бил притиснат от предната лява гума на мантинелата, вследствие на което му е оказана спешна помощ и десният му крак е бил ампутиран в УМБАЛ гр. Стара Загора. Злополуката е била призната за трудова с акт на ТД на НОИ гр. Пловдив, поради което иска на основание чл. 200 КТ работодателят да му плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100000лв. и 11658,06лв. имуществени вреди, представляващи пропусната полза и разлика между получаваното брутно трудово възнаграждение и отпуснатата лична социална пенсия за инвалидност за периода от 06.11.2015г. до 31.12.2017г.. В срока за отговор работодателят е възразил за наличие на съпричиняване, тъй като при спирането на автомобила със запален двигател, не били взети мерки срещу самозадвижването на камиона. По този правен спор въззивният съд е приел чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, че размерът на обезщетението за неимуществени и имуществени вреди е съответно 50000лв. и 3662,88лв. при 50% съпричиняване. Ревизиран, в сравнение с решението на първоинстанционния съд, е размерът на обезщетението за неимуществени вреди от 50000лв. на 100000лв. предвид самооценката на преживяване и негативното отражение върху личността му. Изменен е и процентът на съпричиняване като от 60% съпричиняване, въззивният съд е приел 50% съпричиняване, тъй като не е бил проведен интструктаж в деня на злополуката и работодателят е предоставил за управление МПС със съмнение за изправност на спирачната система. Работодателят обжалва въззивното решение като необосновано и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила заради липсата на мотиви. Според касатора, съдът не е изложил мотиви защо ревизира размера на обезщетението и приноса на поведението на пострадалия. В изложението към жалбата поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и поставя два въпроса за това кога е налице груба небрежност и въпрос за това дали има съответствие между действителния принос на пострадалия и определения от съда процент на съпричиняване. Работникът ищец обжалва въззивното решение като необосновано, тъй като според него не се установява да е налице съпричиняване и груба небрежност. В изложението към жалбата също поддържа основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и поставя следния въпрос: длъжен ли е съдът да изложи собствени мотиви за установените факти и правните последици. При тези данни за правния спор, решаващите мотиви на въззивния съд, касационните основания за обжалване и формулираните от страните въпроси, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите поставени от работодателя не са обуславящи. Двата въпроса относно случаите, при които има груба небрежност са неотносими, тъй като съдът е приел, че работникът е действал при груба небрежност и е съпричинил вредоносния резултат. Т.е. въззивният съд е възприел становището на работодателя и в тази част липсва касационно основание за обжалване на решението. Третият въпрос на работодателя е по правилността на решението, тъй като се пита дали съдът е установил правилно процента на съпричиняване. А този въпрос е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК, защото съгласно т.р. 1/2010г. на ОСГТК, касаторът следва да формулира правен въпрос по тълкуване на правна норма, отговор на който е дал въззивния съд, и този отговор да е обусловил правните изводи на решението. Обуславящ въпрос в случая е как се определя процента съпричиняване по чл. 201, ал.2 КТ. Но освен, че не е поставен такъв, липсва и противоречие с практиката на ВКС на разрешението дадено от съда. Съгласно решение по гр.д. 246/19г. на ВКС ІІІ ГО грубата небрежност е форма на вината, според която работникът или служителят не е положил дължимата грижа за безопасност, която най- небрежния би положил. Доколкото се касае за количествена разлика между грубата и обикновената небрежност, грубата небрежност е налице, когато не е положена никаква грижа за безопасност, защото дори и най- небрежният би положил някаква грижа. Процентът съпричиняване зависи от механизма на причиняване на трудовата злополука, като мислено се преценява тежестта на допринасяне за всеки от факторите, причина за травматичното увреждане, както и съотношението между причините, когато са повече от една, респективно има ли баланс между тях или някоя от тях е основна, решаваща, допълнителна, съпътстваща и т.н.. В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че е налице груба небрежност, тъй като от три възможни мерки за предотвратяване на потеглянето на товарния автомобил на самоход, ищецът не е взел нито една, а за установяването на баланс между причинните фактори, съдът е отчел, че работодателят е предоставил за експлоатация камион с повреда в спирачната система. Въпросът поставен от работника ищец не е от значение за изхода на делото, защото както бе посочено по- горе, по делото е установено, че е имало три възможности за ищеца да предотврати самозадвижването на автомобила- задействане на спирачната система за паркиране на бетоновоза, насочване на управляемите предни колела на дясно след спирането и/или поставяне на клинове пред задните задвижващи колела, но работникът не е предприел нито една мярка, а и най небрежният би положил някаква грижа против самозадвижването на камиона. Видно е, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като поставените от касаторите въпроси не са обуславящи и освен това липсва противоречие с практиката на ВКС по тълкуването на чл. 201, ал.2 КТ. Предвид изхода на спора по двете жалби, не се присъждат разноски на касаторите. Воден от горното, състав на ВКС ІІІ ГО