Определение № 220 от 14.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 800/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д., подадена чрез адв. М. Н. и по касационна жалба на „Станчо Хаджимитров“ АД, подадена чрез адв. З. М.. Касационната жалба на С. Д. Д. е подадена против въззивно решение № 351/05.09.2017 г., постановено от Окръжен съд – Велико Търново, по възз.гр.д. № 223/2017 г. в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 859/23.12.2016 г., постановено от Районен съд – Велико Търново, по гр.д. № 1203/2016 г., с което искът му с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над присъдения размер от 108 000 лв. до пълно предявения размер от 120 000 лв. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон на решението в обжалваната част.Счита, че изводите на съда относно съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия работник са незаконосъобразни. Иска се присъждане на претендираното обезщетение в пълен размер. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК във връзка с формулирания въпрос: „Налице ли е груба небрежност на работника по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и следва ли да се намали дължимото обезщетение на работника при положение, че при настъпване на инцидента от работодателя не са осигурени безопасни условия на труд, на пострадалия работник не са осигурени предпазни средства – в настоящия случай предпазна каска и същият не е инструктиран за конкретно извършваната от него работа?“.Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 977/14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 157/24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. по описа на ВКС, III г.о., решение № 360/08.04.2009 г. по гр.д. № 488/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о. Заявява, че произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос обуславя допускане до касационно обжалване поради очевидната неправилност на атакуваното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от „Станчо Хаджидимитров“ АД. Касационната жалба на „Станчо Хаджидимитров“ АД е подадена против въззивното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 200 КТ е уважен за разликата над сумата от 20 000 лв. до 108 000 лв. Счита, че решението в обжалваната част е процесуално недопустимо, доколкото съдът не се е произнесъл по чл. 237 ГПК. Навежда и оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва извода на съда относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди, че при постановяване на решението си съдът не е взел предвид релевантните обстоятелства относно здравословното състояние на пострадалия работник, поведението му във връзка с осъществяване на правата му по сключената в негова полза застраховка, както и поведението на работодателя спрямо увредения. Счита, че съдът е достигнал до неправилен и незаконосъобразен извод относно коефициента на съпричиняването. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът на първо място се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД. Позовава се и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „За определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съобразно принципа за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД“.Счита, че въпросът е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., решение № 177/27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 73/27.05.2014 г. по т.д. № 3343/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 414/21.11.2012 г. по гр.д. № 1543/2011 г. по описа на ВКС, IV г.о.; 2. „По въпроса за наличието на съпричиняване във формата на груба небрежност“, счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 348/11.10.2011 г. по гр.д. № 387/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о.; 3. „ Относно приложението на чл. 82 и чл. 83, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 52 ЗЗД“, счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 97/26.05.2015 г. по гр.д. № 5783/2014 г. по описа на ВКС, III г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от С. Д. Д., подаден чрез адв. М. Н., в който се твърди, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Заявена е претенция за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни с правен интерес да обжалват атакуваното решение и са с допустим предмет на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК и цената на предявения иск. Предмет на делото е спор за обезщетение на претърпените от С. Д. Д. неимуществени вреди вследствие на осъществена трудова злополука по време на работа при „Станчо Хаджидимитров“ АД. За да се произнесе по осъдителния иск с правно основание чл. 200 КТ, Окръжен съд – Велико Търново, действащ съгласно правомощията му на въззивна инстанция, предвидени в чл. 269 ГПК, е анализирал събраните доказателства във връзка с твърденията, доводите и възраженията на страните, като е достигнал до собствени фактически и правни изводи. Като безспорни е отграничил следните обстоятелства: към момента на злополуката С. Д. Д. е бил в трудово правоотношение със „Станчо Хаджидимитров“ АД на длъжността "общ работник". Възложена му била работа, свързана с ремонтна дейност и профилактика на елеватор за зърно. При придвижване към работното място, след кафе пауза, от елеватора за зърно върху работника пада дъска с размери - 1,20м. дължина, 0,30м. широчина и 0,05 м. дебелина. В резултат на злополуката С. Д. Д. получава травматични увреждания. Злополуката е призната за трудова с Разпореждане на НОИ. Налице е причинна връзка между изпълнението на трудовите задължения от работника и настъпилите увреждания: разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и отоци по главата и лицето, открито счупване на челната кост с разместване на фрагментите, счупване на основата на черепа, счупване на дясна половина на горна челюст, открита черепно-мозъчна травма, субарахноиден мозъчен кръвоизлив, контузия на главния мозък, кръвоизлив „тип хематом” под твърдата мозъчна обвивка, излив на кръв в мозъчните стомахчета, мозъчен оток, контузия на дясна очица и десния очен нерв и загуба на зрението на дясното око, травмено главоболие, световъртеж с дискоординационен синдром /посттравматична церебрастения/. Във връзка с релевираното възражение от страна на работодателя за допусната груба небрежност от страна на увредения работник и съпричиняване на вредоносния резултат, съдът е посочил, че такова поведение на работника ще е налице само при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Разгледал е подробно направените възражения от страна на „Станко Хаджидимитров“ АД. Приел е за неоснователни доводите, че работникът не е предприел най-доброто и адекватно лечение, че е отказал предложеното му от работодателя по-добро, модерно и ефикасно лечение, което е допринесло за влошаване на здравословното му състояние. Съдът е посочил, че такъв извод не може да бъде направен при съобразяване на данните от приложената по делото медицинска документация и заключението на вещото лице по СМЕ. Нещо повече, счел е, че липсват доказателства работодателят да е предлагал на работника друго лечение. От показанията на изслушаните свидетели С. и Г. е установил, че работодателят предлагал на пострадалия да организира преглед при очен лекар в София, но вещото лице е уточнило, че безвъзвратното увреждане на очния нерв е настъпило до няколко дни след злополуката, а в този период от съществено значение били животоспасяващите медицински действия, тъй като животът на пострадалия бил в опасност. Възражението, че работникът без съответно предписание е предприел поставянето на падналата дъска на елеватора, като най-общо казано е участвал в профилактичната дейност без елементарно старание и внимание, съдът е приел за недоказано. Липсват данни, че именно С. Д. Д. е поставил дъската, а доводите на ответника, че работникът е проявил несъобразителност и невнимание се правят само въз основа на хипотетични предположения за причините и механизма на трудовата злополука, че именно той е поставил дъската и точно тя е паднала. Третото възражение на работодателя за неполагане на дължимата грижа се основа на липсата на достатъчно внимание от страна на работника при използване на необходимите за дейността предпазни средства. Въззивният съд е отчел като безспорно обстоятелството, че работникът не е носил каска в момента на увреждането. Отчел е, че видно от протокола от разследването на злополуката, извършено от контролните органи, работодателят е нарушил множество разпоредби на подзаконови нормативни актове, гарантиращи безопасността на труда - не е извършил оценка на риска за работното място "Профилактика на елеватор за зърно", не е оценил нуждата от използване на лични предпазни средства, допуснал е до работа работници без лични предпазни средства - каски в случая, на работното място не е поставил знаци и предупредителни надписи, свързани с осигуряване здравето и безопасността на работниците, в работната зона на обекта "Профилактика на елеватор за зърно" не е поставил на достъпно и видно място писмени инструкции по безопасност и здраве, не е представил правилник за вътрешния трудов ред, регламентиращ почивките-като време и място, не е провел последните три месеца преди инцидента периодичен инструктаж. Но съдът е взел предвид и че работникът е работил на длъжността „общ работник“ при работодателя в продължение на 8 години, като е извършвал товарно - разтоварни работи и опаковане на продукти, произведени в мелницата, участвал е в ремонтни и профилактични дейности, извършвани в мелничния комплекс. От показанията на свидетеля М. е установил, че подобни дейности били извършвани и друг път, поради което е приел, че пострадалият е бил запознат с процеса на дейността, макар и да не е бил инструктиран, което се установявало и от обстоятелството, че по данни от разпита на свидетелите предния ден работникът бил с каска. Съдът е констатирал, че липсват писмени доказателства относно предоставянето на каска на работника от управителя на дружеството във връзка с конкретната работа, но показанията на свидетелите били, че каските се намирали над гардеробите в съблекалнята. Поради изложеното съдът е приел, че предвид опита си работникът е бил наясно с рисковете по осъществяване на конкретната ремонтна дейност, макар да не му е проведен предварителен инструктаж. С непоставянето на предпазна каска той е проявил груба небрежност. Съдът е съобразил обективното съотношение на приносите за настъпването на вредите и е приел, че съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия е в размер на 10 %. За да определи съотношението на съпричиняването за настъпване на злополуката, съдът е посочил, че инцидентът е станал при придвижване към работното място след почивка, което не е обозначено от работодателя като източник на потенциална опасност, носенето на каска не би могло да предотврати удара, нито последиците от него, но би могло да смекчи. Според заключението на вещото лице по СМЕ, ако работникът е бил с каска, отговаряща на изискванията за безопасна работа при строителни обекти получените увреждания биха били по-леки по вид и тежест и черепно-мозъчната травма би била по –лека, но не биха могли да се прогнозират напълно възможните последици от това. След като е определил коефициентът на съпричиняване, съдът е определил справедливия размер на дължимото обезщетение. Посочил е, че съгласно трайната съдебна практика справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, които следва да бъдат преценени в тяхната съвкупност. Съобразил е доказаните увреждания на здравето на пострадалия работник – разкъсно-контузни рани, кръвонасядания и отоци по главата и лицето, открито счупване на челната кост с разместване на фрагментите, счупване на основата на черепа, счупване на дясна половина на горна челюст, открита черепно-мозъчна травма, субарахноиден мозъчен кръвоизлив, контузия на главния мозък, кръвоизлив „тип хематом” под твърдата мозъчна обвивка, излив на кръв в мозъчните стомахчета, мозъчен оток, контузия на дясна очица и десния очен нерв и загуба на зрението на дясното око, травмено главоболие, световъртеж с дискоординационен синдром /посттравматична церебрастения/, както и че и към момента, видно от експертизата и свидетелските показания, С. Д. Д. има главоболие и световъртеж, водещ до залитания при движение или при навеждане на главата. Животът му бил в опасност, а болничното лечение продължило две седмици, загубил е безвъзвратно зрението на дясното си око, движи се и към момента с бастун поради получените вследствие на черепно-мозъчната травма главоболие и световъртеж. Дълго време не е можел да се обслужва сам и сега не излиза сам, а с придружители - съжителката му, приятели. Не може да работи пълноценно, като е ограничен по отношение на видовете работа и дейности, които може да изпълнява. Всичко това се е отразило и на емоционалното му състояние-същият е станал депресивен, мълчалив, смачкан, отчаян, с усещането, че е инвалид и непълноценен за себе си и за семейството си. След лечението и към момента ищецът продължава да изпитва главоболие и световъртеж с дискоординационен синдром, които видно от експертизата ще съпътстват завинаги живота му, макар и с течение на времето интензитетът им е вероятно да намалее. Получените травми са белязали завинаги физическото и емоционално здраве и живота на един млад - 32 годишен, пълен с енергия, здрав мъж, с жена и две малки -на 6 и на 8 години деца, като в резултат на тези травми същият е обречен да води непълноценен живот. С оглед тежките травматични увреждания на ищеца, проведеното лечение и неговата продължителност, болките и страданията, трайните негативни последици от черепно-мозъчната травма-главоболие и световъртеж с дискоординационен синдром и загубата на зрението на едното му око, препятстващи в известна степен самостоятелното му придвижване, контактите му в семейството, социалните му контакти и професионалната му реализация, както и младата му възраст, съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените от ищеца морални и физически болки и страдания възлиза на 120 000лв., което обезщетение съдът намерил, че в максимална степен ще възмезди понесените и понасяните и занапред физически и емоционални болки и страдания на ищеца. След приспадане на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на работника - 10%, съдът е определил размерът на дължимото обезщетение за претърпените вреди възлиза на 108 000 лв. Настоящият състав намира, че въззивното решение е валидно и допустимо, същото не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по к. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от С. Д. Д. въпрос, тъй като той от една страна е фактически, а не правен, а от друга – представлява питане относно правилността на решаващите изводи на въззивния съд, поради което се отъждествява с касационно основание. Окръжен съд – Велико Търново не е установил по делото, че от страна на работодателя не са осигурени безопасни условия на труд, а на работника не е осигурена предпазна каска. Действително съдът е съобразил множеството нарушения на трудовото законодателство, допуснати от страна на работодателя и констатирани от комисията, разследваща причините за настъпването на злополуката,но е взел предвид и данните относно професионалния опит на работника. Установил е, че той в продължение на осем години работил при ответното дружество и макар за конкретната работа да не се установява да е извършен инструктаж, той не за пръв път извършва такива ремонтни дейности и е запознат с изискванията за безопасност, още повече, че по делото е установено, че предният ден е носил каска. Обективният принос на работника за настъпването на уврежданията е отчетен и е прието, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 10 %. С така поставеният въпрос касаторът се домогва да се достигне до извод, изключващ съпричиняването на конкретното увреждане. По същество се оспорва извода на съда относно преценката на установените по делото факти в тяхната взаимовръзка, поради което не може да се направи извод, че въпросът отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При това положение излишно е да се коментира наличието на претендираните специални предпоставки по т. 1 и т. 3 на посочената разпоредба. Само за изчерпателност на мотивите, настоящият състав намира за необходимо да посочи, че в настоящият казус нито се е твърдяло, нито се установява, че работодателят допуска постоянна практика, нарушаваща правилата за безопасна работа, каквато се приема, че е налице в решение № 157/24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. по описа на ВКС, III г.о. и решение № 977/14.01.2010 г. по гр.д. № 298/2009 г. по описа на ВКС, IV г.о. Налице е основание за допускане на касационно обжалване във връзка с първият формулиран въпрос в изложението на жалбоподателя „Станчо Хаджидимитров“ АД. Материалноправният въпрос относно прилагането на критериите за справедливост и определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие с част от цитираната съдебна практика – решение № 15/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, I т.о., решение 31/25.03.2014 г. по т.д. № 1203/2013 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. по описа на ВКС, II т.о.приложените към изложението решение № 66/12.03.2015 г. по гр.д. № 5839/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 86/06.06.2017 г. по гр.д. № 3856/2016 г. Вторият и третият въпрос не отговарят на изискванията за общо основание и във връзка с тях касационно обжалване не следва да се допуска. Самата им формулировка изисква пререшаване по отношение на въведените от работодателя възражения относно съпричняването на вредоносния резултат. Не са повдигнати конкретни въпроси, обусловили решаващата воля на съда, а наведените доводи в изложението се припокриват с оплакванията по същество на спора. Възражението за неполагане на дължимата грижа от страна на работника във връзка с използването на средства, осигуряващи и безопасността на труда и това във връзка с неполагане на дължимата грижа при лечението му са аргументирано разгледани от въззивния съд. Направени са обосновани изводи при преценка на всички събрани доказателства и установените по делото факти. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.